122063 | 6 юни 2015 | 14:07

Ние, емигрантите, без често да го казваме, през всичките тези години далеч от отечеството си сме носили голямата мъка, че не можем да се връщаме по родните места

Животът на Христо Куртев е осеян с рисковани решения, граничещи с авантюризма. Той е роден през 1941 г. в София. Следва икономика, след това театрознание във ВИТИЗ. Бяга от България в Париж през 1965 г., където завършва филмова режисура. Работи във френската телевизия като асистент и директор на продукция, после в компютърната фирма „Сема метра“. След това ръководи своя пътническа агенция. Куртев е един от шефовете на световноизвестното списание „Джойс“ (премиерният му брой излиза на 15 януари 1987 г.).

Връща се в България през 1989 г. Убеден монархист, той възстановява царския автомобилен клуб и основава федерация „Царство България“ през 1991 г. Житейската му сага е изпъстрена с пикантерии, с невероятни приключения. Изискаността и отличното възпитание не са го напускали и за миг. Дели живота си между София и Париж.

- Животът ви продължава да е като на кино, г-н Куртев. Съдбата изглежда е била благосклонна към вас, защото ви е дала много шансове, които вие добре сте използвали. Суеверен ли сте?

- В живота ми има странно съвпадение на някои неща. Тринайсет например е числото на моите златни шансове. На 13 април 1965-а успях да избягам в Германия, а на 13 август същата година пристигнах в Париж. Тогава бях на 24 години, 24 години живях във Франция и 24 години по-късно се върнах в моята България. Как да не повярвам в магическото въздействие на тези числа върху моя живот? Залагал съм на тях на рулетка, без да съм пристрастен играч, и шансът ме е спохождал.

- Как назря решението ви да избягате от България?

- Постепенно. В продължение на години в съзнанието ми се трупаха негативни настроения против режима и те завладяха мисълта ми. Естествено, по-голямо значение имаше и атмосферата в семейството ми. Баща ми лежа в затвора няколко години, защото беше обвинен в подривна дейност - помогнал финансово братовчед си и още неколцина да напълнят една манерка с взрив, която хвърлили срещу паметника на Сталин в столицата. Освободиха го през 1956-а, след като Сталин умря.

- И какво все пак преля чашата, кога осъзнахте, че ви е тясно в родината?

- С моя приятел Жоро Неделчев се забавлявахме през ваканциите на морето като луди. Неговият перфектен немски и моят сносен френски ни позволяваха да общуваме с чужден­ците. Пред нас се откри един съвсем нов свят. И тогава осъзнахме, че трябва да ходим на Запад. Без да бъдем някакви големи идеолози, знаехме, че или трябва да се подчиним на системата, или да избягаме.

Още тогава исках да съм различен от масата дори с облеклото си. Като студент по театрознание във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ - б.а.) движех по софийските улици с вид на английски денди - с чадър в ръка, нахлупил черното бомбе на баща си отпреди войната. Изтупан с костюма от абитуриентския бал, една пролетна сутрин на 13 април 1965-а хванах трамвая за Централна гара, за да не стъпя в България през следващите 24 години. Няколко месеца бях първо в Германия, а на 13 август 1965-а слязох на Северната гара в Париж.

- Като стъпихте в Париж, животът ви се преобръща тотално. Какво започнахте да правите?

- Влюбих се в Париж, в неговите жени и в начина на живот, който този град ми обещаваше. В Германия бачках като докер, миех коли. В Париж началото беше бедно, но както се казва, свободата е сладка. Първо се хванах да разнасям плакати. Паралелно учех френски и започ­нах да следвам режисура във Френската киноакадемия. Парите, които изкарвахме, едва стигаха да си платим наема на слугинската стая, в която живеехме, и да ядем в университетския ресторант. В Латинския квартал обаче бяха събрани най-хубавите момичета...

- В живота около вас е имало толкова много жени, не са тайна връзките ви с изключително красиви, богати и известни дами. Вижда се от фотографиите, които са навсякъде в столичния ви офис.

- За жените бих могъл да разказвам дни и да напиша роман. Те винаги са играли много важна роля в живота ми. Възхищавал съм им се, обожавал съм ги, стоял съм пред тях на колене, преследвал съм ги, мамел съм ги, а и те са правели същото с мен... Не зная колко са любовните ми приключения, но не с всички жени, с които често са ме виждали, съм имал интимни връзки. Някои от тях са ми били, а и продължават да бъдат само приятелки. И за всички тях - любовници или само приятелки - съм запазил място в сърцето и спомените си.

- Искате ли да дръпнете малко завесата и да разкажете за някоя от тях, с коя от всички бихте започнали?

- Пазя прекрасен спомен за Мара Палмър, българка по произход, изключителна красавица. Жена, която и в напреднала възраст изглеждаше като младо момиче, особено по бикини на плажа. Дядо Господ я беше дарил с дълги крака, плосък корем, изящен бюст и удивителни сини очи. Беше невероятна и запази божественото си тяло до края на дните си. Не правеше никаква гимнастика и ядеше колкото си иска, правеше любов когато си поиска.

- Коя беше всъщност Мара Палмър?

- Мара беше дългогодишна емигрантка, натурализирана нюйоркчанка. Имаше успешен бизнес, работеше в областта на вътрешната декорация и правеше интериорите на цели билдинги. Когато се запознах с нея, тя бе женена за американеца Пол Палмър, шеф на издателство „Рийдър дайджест“.

Мара е родена Среброва, баща й е бил вносител на асансьорите на фирмата „Шиндлер“ и неин представител за България. Тя ме запозна с много българи, един от които Августин Пейчинов, светла му памет. И неповторимият чар и изящество на Мара Палмър не ме отминаха...

- Не се случва често мъж да говори така за жените, които е имал. Не зная дали ще е недискретно, но от снимките, които ми показвате, виждам една много известна жена, за която светът все още си спомня и говори - принцеса Сорая, втората съпруга на шахиншаха на Иран Мохамед Реза Пахлави (1919-1980). Какви бяха отношенията ви с нея?

- Сорая (1932-2001) бе друга обожавана и незабравима моя приятелка, принцесата с тъжните очи, както я нарече световната преса. В последните години от живота си Сорая се задържа по-дълго в Париж. Точно тогава аз не само се запознах с нея, но се превърнах в един от пажовете в свитата й.

Често й кавалерствах на най-различни приеми и коктейли. Явно моето обожание и благоговение е подействало и на нейните чувства, защото тя съзря в мен не само предания поклонник, но и мъжа. Една вечер се връщахме от известния парижки нощен клуб „Режин“ и докато допивах последните глътки от традиционното прощално питие в дома й, изведнъж ме обзе прилив на желание. То бе толкова неудържимо, че се наведох и целунах голия гръб на принцесата. Сорая се обърна леко разгневена, казах й нещо неприлично, а тя ми удари два шамара, след което... ме целуна. Това удвои смелостта ми и ние потънахме в обятията си. Така започна нашата лав стори...

- Ваша съпруга е била дъщерята на т.нар. крал на калая в Боливия. Как така вие, българинът Христо Куртев, се оказахте женен за една от най-богатите жени?

- С Кристина Патиньо - ултрабогатата наследница на боливийския „крал на калая“, се запознахме през 1971-ва. Две години по-късно след парти във вилата на руски граф тя се оказа в моята кола, а задръстването на входа на Париж ни даде възможност да разбудим любопитството един към друг. Кристина беше с девет години по-голяма от мен и имаше два развода зад гърба си. Освен че е безобразно богата по бащина линия, по майчина Кристина Патиньо носи във вените си кръвта на Бурбоните. И аз се замислих за брак, като потърсих съвет от любовницата си тогава. Маркиза Микаела дьо Розанбо бе категорична: „Дори и само три дни да си женен за Кристина Патиньо, минаваш в друго измерение.“

- Каква беше реакцията на баща й, бащите обикновено са ревниви към дъщерите си и винаги искат най-доброто за тях?

- Дон Антенор Патиньо направи и невъзможното, за да осуети обвързването на дъщеря си с един простосмъртен българин, какъвто бях аз, но сватбата се състоя. Макар че той искаше да забрани церемонията, не му се удаде. След като подписахме, 20-ина души се отправихме към „Максим“, без съмнение най-престижния парижки ресторант, където ни чакаше тържественият обяд. Между другото няколко дни след сватбата поканихме повече гости - около 60 души, в далеч по-скромната обстановка на българския ресторант „Вилаж бюлгар“. Аз много държах да се съберем именно там, както и на поканата да бъде сложен българският трикольор.

- И животът ви е станал безкраен празник. Но защо се разведохте след това?

- За безкрайния празник сте права... А до развод стигнахме след смъртта на баща й. Неговата кончина направи Кристина една от най-богатите наследнички в света и невижданото му наследство трябваше да се раздели между нея, племенницата й Изабел Голдшмид и вдовицата на баща й г-жа Беатрис Патиньо. Кристина нае Пол Ломбар, един от най-известните адвокати на Франция, съветвал наследниците на Пикасо, който й каза, че с това огромно наследство не може да остане във Франция. Причината - голяма част от него ще отиде за данък наследство. Затова я посъветва да поиска швейцарско жителство. Но въпросът много по-лесно ще се разреши, ако тя е сама, а не семейна. С една дума, съветваше я да се разведе. Така пътищата ни се разделиха.

- В биографията ви има нещо друго много интересно - вие сте човекът, който помага на Емил Димитров във Франция. Как се запознахте с него?

- Запознахме се през 1968 г. по най-баналния начин. Рязък глас каза по телефона: „Тук е Васил Андреев, мениджърът на Емил Димитров. Елате в българското посолство.“ Аз обаче бях политически емигрант. Предложих да прекосят моста „Алма“ и да се срещнем в отсрещното кафене „Роял“. И те дойдоха - хубави, изискани, впечатляващи. Почувствах се горд, че има такива българи. Веднага обсъдихме възможност да гостуват в предаване на френската телевизия, където работех тогава. Зрителите бяха много изненадани от Емил, тъй като те очакваха да видят едва ли не партиен секретар или послушник.

- Интересно с какво толкова ги е изненадал Емил?

- Когато водещите го питаха какви коли обича, той отговаряше „американските“. А на въпроса с какво се занимава вкъщи, обясняваше: „Освен че пиша музика и свиря на пиано, чистя с прахосмукачка и се грижа за домакинството.“ Публиката във Франция завинаги беше негова.

С моя приятел Стефан Табаков създадохме музикалното издателство „Орфеус“ специално заради Емил - за да може той да получава хонорари за авторски права. С първите хонорари Емил си купи „Олдсмобил“ с подвижен покрив. В България предизвиква фурор и завист. Но във Франция бе герой. А когато разбраха, че е продал милиони плочи в Съветския съюз, където го боготворят, направо онемяха. Емил подписа с „Баркли“ и „Пате Маркони“ - две от най-престижните компании на Стария континент.

- Казахте, че френската публика завинаги е станала негова, но как реагираха по време на концертите му?

- Залите, където пееше, бяха препълнени. Фенките му пълнеха гримьорната след всяко шоу във френската столица. Във Франция дори се заговори, че великата Далида и Емил са любовници. А всъщност той живееше под наем в апартамента на тази невероятна дама и певица точно под Монмартър. По това време тя бе на турне. И когато журналистите го попитаха „А къде живеете в Париж?“, Емил отговори: „В къщата на Далида.“ На другия ден вестниците гръмнаха на първите страници: „Далида приюти Емил Димитров“, в смисъл че Емил е новият любовник на звездата.
След една официална вечеря известна аристократка - принцеса Вера дьо Рашевски - се хвърли на врата му. Принцесата така се прехласна по Емил, че дори беше готова на брак с него. Емил имаше голям успех сред жените и отлично знаеше как да общува с тях. Непрекъснато му предлагаха женитба. Не само французойките, но и българките са мечтаели да се омъжат за него.

- Със сигурност сте възприели доста от навиците на французите, живели сте си живота, г-н Куртев, както биха се изразили мнозина у нас. Защо се върнахте в България?

- Възприех много от навиците на французите, от начина им на мислене и действие, дори от манталитета им, бях се вписал във френския, в парижкия живот, но в същността си оставах българин. Не можех да бъда нищо друго. Генерал Шарл дьо Гол е изрекъл мъдрата фраза: „Французин е този, на когото костите на дедите му белеят в гробищата на Франция.“ Костите на моите деди белееха в България и аз през цялото време се надявах да се върна в родината си... Отдавна получавах сигнали, че тоталитарната система вече не е същата, че корупцията я е разклатила тотално и Държавна сигурност не преследва емигрантите, не закача дори и хората с присъди. И през 1989 г. се върнах в родината.

- И как премина първият ви уикенд в България след толкова години емиграция, какво осъзнахте?

- Тези първи три дни напълно отвориха душата ми... Осъзнах, че ние, емигрантите, без често да го казваме, през всичките тези години далеч от отечеството си сме носили голямата мъка, че не можем да се връщаме по родните места. Дадох си сметка колко съм щастлив да бъда отново у дома. От тогава до днес започнах да се връщам всеки месец. Новият цикъл от живота ми бе предопределен да протича между Париж и София, между България и Франция. И както често обичам да повтарям, аз съм човек, печелещ парите си във Франция и харчещ ги в България.