11785 | 20 юли 2015 | 12:34

Българските политици внушават вътре и вън от страната, че има едни добри партии и едни лоши магистрати.

Не съществува такъв политически проблем, който не може да бъде решен чрез отлагане. Тази максима по принцип е близка до сърцето на българските политици, но особено съответства на маниера на сегашното правителство. В частност на мандатоносителя. Да, ще правим всичко. Да, ще проведем реформи. Да, ще променим половината сектори на държавното управление.

Когато се опре до вземането на конкретни решения, нещата затъват в протяжни дискусии и спорове между политическите сили, размяна на любезности между отделните замесени институции, критики и контракритики, несъгласия на професионални общности, прегрупирания и временни коалиции, лични интриги, заблуждаващи маневри, патетични ултиматуми, неискрени обещания и бомбастични псевдообрати.

Общият знаменател

е тупкане на топката, убиване на време, съзнателно бавене. Публиката всекидневно е облъчвана с такова многообразие от събития в реформаторския дневен ред, че навярно е убедена в огромното количество свършена работа. Ако се отсее незначителното, лесно ще се види, че почти нищо не е свършено.

Съдебната реформа от началото на този мандат се превърна в квинтесенция на амбицията на политиците от РБ да докажат себе си и необходимостта от своето присъствие в управлението. Вярно, здравеопазване, образование, но все пак съдебната система беше във фокуса. Там действаше министърът, който вложи душа и сърце в усилията да наложи своите виждания - Христо Иванов.

Там нещата отидоха най-високо - промени в основния закон. Там бе засегната областта, концентрираща най-големи критики на всичките ни международни партньори - върховенството на правото и ефективното правораздаване. Там бързо бе получена подкрепа (и насърчение) отвън. Там дебатите в гилдията бяха най-разпалени, тонът - най-изострен, взаимните обвинения - най-сочни. Там и единствено там се стигна до излизане на хора на улицата в подкрепа на едната и на другата страна.

Там и единствено там бе допусната геополитизация на казуса, като различните гледни точки се подредиха по разделителната ос за/против Америка. Там бе възроден протестърският език от „славната“ епоха „Орешарски“. Ключовите думички „мафия“, „олигархия“ и естествено, „КОЙ“ се настаниха в общуването по темата. И медиите отнесоха по някой рикошет. Съмненията във физическото съществуване на един или друг журналист са черешката на реформаторската торта и пряко кореспондират с растящите съмнения в съществуването на самата реформа.
И изведнъж настъпи нещо, което любителите на драматургията наричат coup de theatre. По дефиниция - внезапно или неочаквано събитие в пиеса, наложено от автор, режисьор и понякога актьор. Министър и главен прокурор отидоха на среща с вдигнати томахавки и излязоха от нея с решимост­та да ги заровят и да вдигнат писалките. Консенсусът е възможен, заявиха те. Поредица от други срещи на политически и институционални играчи с президент и без президент затвърди впечатлението, че протестът и контрапротестът пред Съдебната палата са били кулминацията на конфликта, а след тях идва благоприятното разрешение. 

Все така в драматургичен план

Европейската комисия с нейния „устен доклад“ влезе в ролята на deus ex machina, на онзи бог, който в античния театър е спускан с механизъм на сцената, за да сложи край на безизходната ситуация. Та Европейската комисия се изсипа на сцената и протагонистите се посместиха, за да решат, че защо не, реформа ще има и можем да задвижим първото ѝ действие още до края на юли.

Възможно ли е да стане така? Ако говорим за конституционната промяна, защото тя е на дневен ред, въпросът от известно време опира не до томахавките и писалките, а до сметалото. Дали главният прокурор, министърът и „Протестна мрежа“ са дружелюбно настроени един към друг, е важно, но по-важното, разбира се, е има ли достатъчно депутати, които да застанат зад внесения законопроект. На пръв поглед - няма. Ако БСП, ДПС, АБВ и „Атака“ са против, числото 160 ще обитава само мечтите на вносителите. Но ДПС вече се е отмятало, например за заема. АБВ също се е отмятало, също например за заема. Защо внезапно да не решат, че е дошло време за национална отговорност и компромис в името на добруването на България?

Първото четене на поправките в конституцията наистина може да бъде договорено и осъществено без имиджови щети за днешните опоненти на законопроекта. Ето - в изпълнение на стратегията, приета от Народното събрание, и то с техните гласове - за да се покаже воля за промяна. И най-вече да се отправи към избирателите послание: ние може да сме политически противници, но когато става дума за бъдещето на България и нейния престиж в чужбина, сме способни да забравяме горчилката и възраженията си, за да бъдем заедно. Въпросът е кой има интерес от подобно развитие.

Съдебната реформа има тази особеност, че в нея

политическите и професионалните общности

поначало се разминават. От дълги години българските политици внушават вътре и вън от страната, че има едни добри партии и едни лоши магистрати, че добрите партии просто трябва да натрупат воля, за да въведат ред в системата и да я обърнат към интереса на гражданите от работещ съд.

Но на практика голямата част от проблемите на тази система идва от безразборната политическа намеса, която често я парализира и я превръща в обичаен пример за нефункционалност. Освен всичко друго партиите сега се стремят да извлекат от ситуацията максимални гаранции за собственото си политическо присъствие в този клон на властта. Другата им амбиция е да разиграят целия сюжет, понасяйки минимални загуби.

Ето по тази линия всеки си подготвя вратичка за измъкване. Българската институционна сграда изобилства от задни изходи. В общия контекст

за пореден път ДПС

изпъкна като незаобиколим фактор във вземането на решения. Без ДПС проектът няма да мине. На преден план излизат разнообразни съображения „за“ и „против“. От една страна, ДПС все доказва, че е евро-атлантическа партия, а не е много красиво за такава партия да застава срещу мнението на Брюксел, на американския, британския и на още много евро-атлантически посланици.

После, ДПС знае, че дори сега да каже „да“, нататък между двете четения лесно може да пусне конституционната промяна по пързалката и да я докара до нейната противоположност. От друга страна обаче, каквито и задни мисли да имаш сега, „да“-то на ДПС е подарък за РБ, и то преди избори, признание, че те са в играта и са от решаващо значение, а последователната линия на партията е да си играе само с Борисов и да признава само него. Преди изборите реформата не е на Борисов и не може да бъде негова. След изборите вече може да му се прикачи.

Борисов по стар обичай изчаква. Неговите резервни изходи са предварително проветрени. Ако минат поправките, хем е успех за правителството и волята му за реформа, хем е коректно изпълнен партньорски ангажимент. Ако не минат, си е за сметка на РБ и на неумението им да водят диалог и да намират съюзници. Отдавна казват, че след решението за 16-те милиарда Борисов е построил своя комунизъм и никакви реформи не са му нужни. Хоризонтът му е след местния вот, когато ще трябва по нов начин да изгради отношенията си и с реформатори, и с ДПС. ДПС му подсказа как. Радан Кънев също се опитва да подсказва:

при необходимост - предсрочни избори

и мнозинство на двете им партии. Което е добре познатият рефрен: да оставим ДПС извън властта. И най-логично за Борисов е да пусне двете формации, всяка от които отрича другата, да се карат, но и да имат самочувствието, че са във властта.

При Радан Кънев е най-сложно. Пропадане на реформата е фалстарт за местните избори. Вярно, ще се самообозначи като опозиция на статуквото, прегърнало като октопод всички други партии, но в правителството ще е част от това статукво.

И най-неприятно е, че не може ефективно да обвини ГЕРБ в липса на подкрепа. Има я тази подкрепа през цялото време и тя за зла беда няма никакво значение. В ситуацията, в която СДС отдавна е поел по своя писта и не участва в пиесата, а Кунева има други приоритети, много по-тясно обвързани с дневния ред на премиера, на Кънев му остава в актив един президент, няколко НПО и с много условности няколко посланици. И дори да се стигне до заветното 160, това е аванс, който скъпо ще трябва да заплати.

Не писалките са вдигнати, а хронометрите.