31302 | 8 февр. 2015 | 13:20

Моята рецепта да преодолееш всички негативни неща е да се занимаваш със себе си, с твоята работа и семейство

- Александре, на 6 февруари с Десислава Стоянова празнувахте три години в ефира на „Преди обед“. Как се чувстваше първия път?

- Малко нелепо, не знаеш точно какво се случва. И следващите 200 ефира беше така, защото трябваше да се научим как стават тия работи. Вече имаме 600 ефира на живо, представяш ли си? Обаче вярвах от самото начало, че ще стане добре. Така го усещах. Казах на Деси: „Ние ще просъществуваме, ще видиш, и ще бъдем готини.“ А тя, понеже е по-скептична и с повече разум, казваше: „А, не е сигурно, може и да не се задържим дълго.“ И сега й го припомням това.

- Ти за първи път застана от другата страна. Какво се промени в отношението ти към журналистите?

- Разбрах, че няма неудобни въпроси, че всичко е въпрос на отговори; че всеки от вас търси драматичното в личната история и това не е жълто, когато е очи в очи и питаш нещо конкретно. Разбрах също колко е трудна професията ви, колко човек трябва да е подготвен, да чете непрекъснато, да е в час. Изисква се голяма адекватност, за да си добър. Благодарение на работата в телевизията съм информиран в много повече области, защото с Деси непрекъснато четем новини. Като актьор ставаш сутрин, отиваш на репетиция, вечер играеш. Откакто съм в „Преди обед“, чета всяка вечер за предаването и ти се разширява кръгозорът.

- Изминалата 2014-а беше белязана като годината на твоя „Икар“ и на третата ти номинация за „Аскеер“.

- Да, но тази година бях номиниран за две роли едновременно - за „Скъперникът“ и за „Лодка в гората“, което много ме развълнува. Двата спектакъла са коренно различни, на двата полюса на актьорската професия. „Скъперникът“ на Молиер е чиста комедия, докато „Лодка в гората“ на Николай Хайтов и ролята ми на Мильо Бузата е чиста трагедия. Там няма комични моменти, а една суровост и чистота на човек, поставен в абсолютната тиня, в окопа, както казва той. Така че за мен голямото ми лично постижение е, че комисията за „Аскеер“ забеляза това.

- Промени ли се нещо в играта ти след признанията, които получи?

- Да, в първите месеци след наградата усещах тежестта на отговорността, но после спрях и си казах: „Театърът все пак е игра, забавление. Не бива да вземаш нещата чак толкова на сериозно, и да си гледаш работата, без да изпадаш в крайности.“

- Ти много бурно се израдва на своя „Икар“.

- Когато постигаш успех, започваш да вярваш повече в себе си и тази вяра те движи по-силно напред. Така че може би съм започнал да играя една идея по-добре благодарение на самочувствието от успеха.

- Има обаче хора, които, без дори да са влизали на твои представления, коментират, че си успял, защото си син на Катето Евро.

- Това отдавна не ми прави впечатление. Упражнявам две публични професии и не е трудно да се разбере дали ставам за това, или не. Без да звучи самохвално, мисля, че си върша работата. Има достатъчно интелигентни и знаещи хора, на чието мнение разчитам. Тяхната оценка е достатъчна, за да съм уверен, че всичко е наред и че постигам успех не благодарение на майка си.

- Почти всички деца на артисти, тръгнали по пътя на родителите си, признават, че са комплексирани.

- Не съм имал такъв комплекс, честно. Никога не съм се състезавал с майка си, аз върша това, което намирам за добре. Не мога да съдя хора, които спекулират. Техният начин на мислене не ме интересува. Моето мислене не е такова, ние с тях сме от различни светове.

- Като споменахме Катето, вече пети сезон играете заедно в „Горката Франция“. Какво е да си с майка си на сцената? Казва ли ти зад кулисите: „Маме, ти си велик“?

-Е, окуражава ме, подкрепя ме с хубави неща: „Браво, Саше, страхотен си, излез на сцената, убий ги!“ Говорим си, аз й давам повече акъл като професионален театрален артист, докато тя е киноартистка…

- … призната от народа.

- Да, тя е народна артистка без титла (смее се). Приятно е да си с майка си на сцена, чувстваш един комфорт, уют… Особено е, но във всеки случай не е нещо разтърсващо.

- Преди две години ти беше още детето на театъра „Зад канала“, а сега вече си една от звездите.

- По-скоро съм здраво работещ актьор, защото играя в повече от половината от репертоара на театъра и съм през вечер на сцена. Така че, ако съм във водеща позиция там, това не е въпрос на звезден статут, а по-скоро на отдаденост и на работа.

- Къде още може да те гледаме през сезона?

- Участвам общо в девет спектакъла. В „Зад канала“ играя в „Лодка в гората“ и „Балкански синдром“ на Мариус Куркински, „Скъперникът“ на Лилия Абаджиева, „Недоразбраната цивилизация“ на Теди Москов, „Посещението на старата дама“ на Бина Харалампиева и „Когато дъждът спря да вали“ на Зорница София. В театър „Открита сцена“ („Сълза и смях“) играя в „Горката Франция“ и „Досадникът“, и двете на Богдан Петканин. А също и в „Годеж“ в Разградския театър, с който пътуваме из страната.

- Даваш ли си сметка с какви режисьори имаш шанса да работиш?

- Да, страхотни режисьори и личности, от които научаваш много, и е изключително интересно, забавно, любопитно. С Мариус имам вече пет постановки. Още като бях студент, ме режисира в Сатирата, в „Укротяване на опърничавата“. След това продължихме заедно в „Зад канала“, във „Великолепният рогоносец“, „Суматоха“, сега в „Лодка в гората“ и „Балкански синдром“… Великолепни български пиеси.

- Попитах Христо Мутафчиев с какво се измерва звездността у нас, където всички казват: „Ама каква звезда съм аз?!“ А ти как ще отговориш?

- За мен звезда означава да имаш голямо влияние в световен мащаб не само чрез филмите си, но и със способността си да променяш света. Аджелина Джоли стана най-уважаваната жена на планетата, защото от години се занимава с благотворителност.

- А кое дава самочувствие на нашите актьори?

- Това, че на нашата малка територия и ние имаме влияние върху хората, че получаваме уважение и аплодисменти. Това ни дава самочувствие, че правим нещо за обществото и че работата ни е достойна. Защото обществен дълг на артистите е да влияят на хората към добро.

- Ти често се шегуваш в „Преди обед“: „Няма ли кой да ме покани за филм?“ Още ли мечтаеш за това?

- Да, жалвам се и мечтая да попадна в сериозен филм и да се понауча малко. Петте сезона на „Стъклен дом“ бяха доста сериозен опит, но недостатъчен. Сега трудно бих могъл да се включа поради голямата ми заетост, но е започнало движение в тази посока…

- С Ники Илиев?

- Да, това е една от възможностите. Харесвам го, той е интелигентен човек, филмите му се гледат.

- Захари Бахаров се снима в „Игра на тронове“. Би ли емигрирал заради участие в подобен световен хит?

- Е, ако ме поканят в холивудска продукция, да, но за кратко време. Бойко Кръстанов например отиде в Ирландия за осем месеца, ще снима висококачествен техен сериал в една от главните роли.

- Страхуваш ли се от уроки, имаш ли си ритуали преди сцена и ефир?

- Умерено суеверен съм. Понякога повтарям една кратка молитва към Бога и духовете на моите близки да ме подкрепят. Казвам си също: „Саше, ти си актьор, след малко излизаш на сцената, там има една публика и трябва да си изпълниш дълга и да дадеш всичко от себе си.“ Такива лични мантрички, които вършат работа.

- Имаше един спектакъл на Таня Масалитинова и Славка Славова „Театър, любов моя“. Би ли казал същото?

- Да, освен семейството театърът е голямата ми любов и вярвам, че ще играя до края на живота си.

- През октомври се пусна и да пееш, записа клип „Кой ще ни помогне“. Защо?

- Парчето е в стил хардкор рок, тежко е (пее). По-скоро е речитатив. Идеята е на моя приятел, шведа Робърт Уау, който живее от сто години в България, завърши режисура в НАТФИЗ и има амбиции да прави музикална кариера. Покани ме да пробваме и го направих за удоволствие, ей така, да си разнообразя живота. Облеклата в клипа са малко стийм пънк, свързани са с вампирската поп култура.

- Падаш си по вампирски филми?

- Да, като малък гледах такива. Обичам много вампирите заради силата, която притежават.

- Известен си и като заклет интернет маниак.

- За мен това е прозорецът към света. Сърфирам навсякъде, чета… каквото се сетиш. Попадам и на поезия, и на технологични новини, и на информации от света, за филми, за актьори… Милиони неща.

- На какво друго посвещаваш свободното си време?

- Най-любимото ми нещо през целия ми живот освен театъра е да съм вкъщи.

- А какво обичаш да правиш, когато никой не те гледа?

- Локациите ми вкъщи са няколко. Едната е кухнята - да ям; другата е диванът, пускам си филми и игри на гигантската плазма. А на компютъра чета нещата за живота. Ей това е, друго не ми трябва.

- Щях да те питам къде мечтаеш да пътуваш…

- Преди не бях фен на пътешествията, но сега вече, на 31 години, го искам, но пък трудно намирам време. С Танчето през последните години ходихме до Испания, Австрия, Гърция. Много ми се иска да имам три-четири седмици, за да разгледам Северна Америка, да видя какво става там.

- Фен си на американската култура?

- Обичам Европа, но съм фен и на Америка заради духа, свободата да изразиш себе си. Искам да видя как човек от гараж става шеф на корпорация. Американската мечта е абсолютно осъществима и се случва всеки ден. Тя е пример за това, че човек е свободен и че нещата до голяма степен зависят от него, а не както 45 години са учили моите родители, че нищо не зависи от тях.

- Като спомена свобода, много твои колеги се самоограничават, не дават интервюта заради някои жълти писания.

- Както виждаш, аз съм по-отворен и изобщо не ми пука за жълтата преса. И не само не страдам, но въобще не плащам данък обществено мнение. Аз си върша моите неща и си гледам кефа.

- Това ли е начинът да пребориш пошлото?

- Моята рецепта, начинът да преодолееш всички явления в живота - трагедии, жълти писания и всякакви негативни преживявания, е един: да се занимаваш със себе си, с твоята работа и семейство и с твоя живот. Единствено с това!

- Преди две години пред „Преса“ каза: „Вярвам, че по-доброто предстои.“ Сега?

- Да, това е основна мантра, вярвам винаги в това и то се случва.

- Без прекален позитивизъм?

- О, не е чак еуфория. Гледам реалистично на нещата. Те могат да бъдат хубави. Не говоря за събитията около нас, живеем на трудно място - наводнения, бедствия, беднотия, лошо образование и здравеопазване… Проблеми много и никой не бива да си затваря очите за тях. Но въпреки това животът може да бъде прекрасен, ако сам си го направиш такъв.