46887 | 24 ян. 2015 | 13:00

Дори синът на кмета хванал пътя и заминал на гурбет в чужбина

Мръкне ли, плевенското село Градина опустява. По улиците - ни човек, ни кола, ни стока. Всички се прибират по къщите си и сядат пред телевизорите - това им е основното забавление. Истинска селска кръчма, в която вечер местните чешити да бистрят политиката, няма. Мъжете пият по някоя друга бира в хоремага и после се разотиват. Младите се събират в клуба да поиграят белот, но и те не окъсняват.

„Каква политика да бистрим? Та ние нямаме най-важното - държава. Иначе щяха ли нашите хора да бягат по чужбина. А политиците - вятър ги вее, пет пари не дават за обикновения човек“ - коментират градинчани.

Най-пуста е влашката махала

От стотината къщи в нея обитаеми са не повече от 15. Поддържаните дворове си личат отдалече, запустелите - също. Над 400 някогашни обитатели на махалата са се преселили в страни от Европейския съюз отдавна.

Най-много са в Испания - там са си създали свои колонии в няколко селища около Мадрид. Икономическата криза обаче постепенно променила гурбетчийските дестинации в посока Италия и Гърция, а напоследък и към Германия.

Емигрантската вълна започнала в началото на 90-те години на миналия век. Първо тръгнали мъжете. Като се позакрепили финансово, при тях отишли и жените им. Челядта останала на ръцете на бабите и дядовците, за да учи четмо и писмо в родината си. Преди години обаче една местна тийнейджърка - дъщеря на гурбетчии, внезапно изчезнала. Полицията обърнала целия район, но не намерила и следа от нея. От страх да не им се случи същото останалите емигранти набързо уредили всички необходими документи, върнали се в селото и отвели със себе си и децата, и родителите си. Оттогава махалата съвсем запустяла.

Къщите на замогналите се в чужбина са нови и видимо прясно белосани. Жилищата на хората, които окончателно са скъсали пъпната връв със селото обаче, буквално са рухнали - останали са само стените им.

„Който тук е бил работлив и е имал, и там работи и има. Който си е мързелив, нищо не го спасява. Доста от нашите в Испания сега нямат работа, но не се връщат в България. Предпочитат да не правят нищо и да преживяват с испанските помощи за безработни“ - твърди 46-годишният Горан Величков.

Преди близо 7 години тръгнал към Иберийския полуостров и се установил в малко градче край Сеговия. Намерил си работа в селското стопанство - полива зеленчукови градини. После прибрал и съпругата си там. Двете им дъщери са в България - голямата е омъжена, а малката е студентка в Свищов. И дума не дава да се издума с жена му да се върнат тук. Когато отишъл в Испания, разбрал 

какво е в една страна да има ред и закони

които се спазват от всички. Идва си в Градина обикновено през зимата, за да постегне бащината къща. Сега използва няколкото слънчеви януарски дни да укрепи външните стени.

На другия полюс на съдбата е 50-годишният Тодор Иванов. Той е един от първите местни, тръгнали по Европа да печелят пари. Заминал още през 1990 г. Намерил си работа като автобусен шофьор. Позамогнал се, прибрал и жена си, и децата в Испания. Накупил имоти и когато бил финансово най-добре, животът му изведнъж се сринал. Съпругата му поискала развод.

Семейните кавги се превърнали в истинска война, покрай която тръгнали безброй съдебни дела за делба на придобитото имущество. Всички приключили в полза на жена му. Тодор се върнал в Градина, но тук няма право на помощи за безработни, няма и здравни осигуровки. Живее ден за ден.

„Пращах жалби до премиера на Испания и до парламента там. Обжалвах решението на съда и в Страсбург. Няма да се откажа“ - обяснява Иванов. „Моят син също е в Испания. Не се и опитах да го спирам, защото тук няма работа и трябва да мизерства. Там си регистрира своя фирма, 11 работници имаше. Покрай кризата и той закъса, сега не е добре, ама не иска да се връща“, разказва кметът Антон Андреев.

Градина е в пределите на община Долни Дъбник. От 1100 души някога сега в нея са останали не повече от 700. Работа има основно на полето - при двамата арендатори, които обработват нивите в землището. Дори след голямата емигрантска вълна местното училище било запазено. В него учат близо 100 деца - част от тях пътуват всеки ден от съседните села. 

Шест мандата от  различни партии

Андреев управлява селото от 27 години. Избиран е вече 6 мандата. След демократичните промени у нас временната управа на община Долни Дъбник го назначила за кмет, а после съселяните му го избрали за първия му цял мандат - издигнат от Зелената партия на Александър Каракачанов. След това е печелил изборите и с подкрепата на БЗНС, и на БСП, и като независим. В политически партии не членува.

„Ако нямаш свой човек в София, който да е поне министър, нищо не можеш да направиш като кмет. Политиците се вясват по селата само когато наближат избори. През другото време си гонят своя интерес“ - твърди Антон. После разказва надълго колко много неща са направени в селото по времето, когато Венцислав Върбанов бил кмет на Долни Дъбник, а след това - и министър на земеделието. Андреев обаче успял да пробие и при следващите правителства.

При управленията на тройната коалиция и на ГЕРБ от националната комисия по бедствия и аварии били отпуснати общо 1,5 млн. лв. за бетониране на селската бара, която при порои удавяла къщите и дворовете наоколо.

Тази година Антон навършва 64 години и е решил да сложи край на кметуването.

Двуетажно кметство, построено от бамя и цвекло

Сградата на кметството в Градина е строена в средата на 90-те години на миналия век. Вдигната е от нулата - на празно място в центъра на селото. Общата площ на двата й етажа е половин декар, а от бюджета за нея са похарчени само 9100 лв. Кметът Андреев решил да я направи по стопански начин. Взел от общинския поземлен фонд 50 дка ниви, осигурил работна ръка на заплата към общинския бюджет и завъртял земеделие. Първата година отглеждали бамя - частна фирма от град Славяново му дала семената и накрая изкупила готовата продукция. Цялата печалба отишла за  строителството на кметството.

На другата година по същата схема, но чрез захарния завод в Долна Митрополия, отглеждане на общинската земя на захарно цвекло. Все още работещият по онова време Циментов завод в Плевен пък дарил на селото голяма част от необходимия цимент. Новото кметство е открито през 1998 г. Стаите, кабинетите и залите му са оборудвани с мебели от конфискуваното имущество на някогашния общински комитет на БКП в Долни Дъбник.