17783 | 27 юни 2015 | 14:16

Корените на етноконфликтите са в реалния живот, не са толкова в ръцете на провокаторите, каквито поначало не липсват.

От седмица насам изглежда, че „напрежението“ в квартал „Орландовци“ и в село Гърмен вече е „потушено“. Би било твърде късогледо да се сложи резолюция: „случаят е приключен - забравете“. Въпросът е защо избухнаха тези вълнения и какво тепърва има да се случва около ромските махали в близките месеци и години? Някои повърхностно обвързаха двата конфликта с предстоящите избори. Не изключвам конфликтите да са допълнително, предизборно „стимулирани“, вече има и набеден, но фактите от последните двадесет и няколко години сочат, че локалните етнически конфликти избухват регулярно - и в изборни, и в неизборни времена. В реалния живот са корените на етноконфликтите, не толкова в ръцете на провокаторите, каквито поначало не липсват.

След инцидентите отговорните институции могат да проследят етническите конфликти с ромска обагреност, през последните 20-25 години - от село Мечка (1992 г.) до Катуница и Гърмен. Въпросът е кои са конкретните причини за всеки един от тях, какво са открили институциите, има ли наказани за безобразията.

Безотговорно(то) говорене

Сами по себе си „отговорните заседания“ рядко решават реалните проблеми, но без отговорно обсъждане нито един обществен въпрос не може да намери верен отговор. Някой вече подхвърли „ромският въпрос да бъде обсъден в КСНС“. Това вече се е случвало - след събитията в Катуница през есента на 2011 г. Стенограмата може да се разсекрети и ще бъде интересно обществото да оцени кой как е виждал нещата преди пет години и докъде сме стигнали в осмислянето на ромските въпроси и конфликти.

Представям си, че в Народното събрание може да се създаде нарочна парламентарна комисия, която да проучи как органите на изпълнителната власт изпълняват решенията, които тя сама е вземала по повод на инцидентите около обособените ромски махали.

Въпросите изискват висока прецизност. Фокусирането на обществеността върху „проблемите на ромите“, изглежда като проява на загриженост. Тя обаче може да има и обратен ефект. Сгрешеният код, по който се представят пред обществеността „ромските проблеми“, при които ромите са дефинирани изключително като „жертви“, все по-често продуцира расистки нагласи и настройва други граждани „не-роми“ някак антиромски.

Решаването на ромските проблеми има нужда не толкова от „нови програми“, а от реални, ефективни практически политики и мерки, които да отговорят на нуждите на обществото като цяло и заедно с това на ромското население.

Пълноценната социална интеграция има за своя основа наред с работата, образованието, здравеопазването също и спазването на закона. Интеграцията на ромите в българското общество се проваля най-вече на тази плоскост. Сбърканият механизъм на осъществяване на социалната интеграция не позволява подобен въпрос изобщо да се дискутира публично. Общонационалната публична сфера трябва да има свои пространства в етнически обособените махали. Те не са нито извън общината, нито извън България.

На България се натрапва „преценката“: „Ромите са дискриминирани и сегрегирани и това е единствената причина за тяхната социална маргинализация.“ Причините са доста по-сложни и те не могат да прескочат въпроса за отговорността на самите роми за тяхната съдба. Създаде се трайното впечатление, че милиони се дават за ромите заради тяхната „народност“. Това всъщност е пълно отрицание на принципите на модерната държава.

Национални решения

„Медийните мъдреци“ мъдро резолират: „Трябва образование…!“ Въпросът е има ли изобщо някой, който да не иска образование за ромите? И след като всички го искат, връхлита ни каскада от „дребни въпроси“ - кой допуска неграмотността в България и защо тя расте? Има ли конституционно задължително образование в България за всички до навършването на 16-годишна възраст? Проблемът може да се формулира и по друг начин: по-скоро кой, как и защо блокира държавата, за да изпълни свое основно задължение - да приучи някаква част от подрастващите в училищата, като ги задържи в орбитата им до 16 години? Изводът е, че от МОН трябва да се изисква да изпълнява конституционното си задължение - да организира и гарантира предоставянето на задължително образование на всички подрастващи до 16-годишна възраст. Нищо по-малко.

Втората незаконна България

Протестиращите срещу ромите в Гърмен поискаха разрушаването на незаконните строежи и това поначало е правилно. „Дребният“ въпрос е колко хиляди са всъщност тези „незаконни ромски жилища“ в страната? Защо местните власти ги търпят? Подробна карта е нужна на тази втора, „незаконна България“. Убийствена е констатацията, че някаква част от тях са построени на терени, на които изобщо не бива да се строи - част от разгадката на наводнението в „Аспарухово“ миналата година, и че за тях са издавани строителни разрешения.

Човек, който няма дом, придобива или наема жилище. Който не може да си купи, живее под наем. В цяла Западна Европа големите общини са и най-крупни наемодатели, особено за мигранти и представители на малцинствата. Българските общини трябва да имат и да отдават под наем социални жилища и да изискват редовното му плащане. Това е първата смислена стъпка към затварянето на незаконните гета.

Провалът - защо?

Парадоксът е този, че основна пречка пред ромската интеграция е същата причина, поради която ромите са се съхранили като общности в Европа през последните осемстотин години. Тя не е точно класическата „етническа сплотеност“, каквато примерно виждаме при арменците, гърците или унгарците. Става дума по-скоро за една родово-кланова сплотеност, която спасява, но и привързва към архаични модели на живот.

Не се разбира един нюанс в позицията на Запада - искаме да създадете ТУК (в България) прилични условия за вашите роми (за да не идват ТАМ - при нас). Преди две десетилетия изговарянето на подобна преценка щеше да предизвика скандал. Днес се вижда, че тази е важната причина, за да се наливат колосални средства, а и да се диктуват определени типове политики, които нерядко се оказват непродуктивни. Вместо проблемите да се видят в техните реални социални параметри, се изливат милиони за „интеграция на интегрираните“.

Необходими са нови, и то спешни, мерки и инициативи за преодоляване на кризата в интеграцията на ромите в българското общество. Новото в „проромската политика“ е да се наложи ясна етнореалистична позиция, която обвързва грижите за ромите с ясни социални и правни изисквания към тях. Грижите на обществото предполагат и отговорното поведение от страна на интегрируемите… Не е нормално проблемите на криминалната превенция например да остават извън общото поле на интеграционната политика. Искането онези представители на малцинствените общности, които са склонни да нарушават закона, да носят равна отговорност за това - както всички, не е израз на ксенофобия, ромофобия или „расизъм“, а част от утвърждаването на правовата държава по българските земи.

Българското общество отдавна трябваше да се ориентира, че до една трета от нашите граждани от ромски произход са социално непълноценно интегрирани. Тази „третина“ живее в своя, „паралелна гражданска реалност“ и спазва морални норми, доста по-различни от останалите български граждани. Подобна е ситуацията и в останалите страни от Югоизточна Европа. Вглеждането в реализираните проекти води до шокиращия извод, че интимната цел на интеграционните усилия от последните две десетилетия често е била не толкова „да интегрира ромите в българското общество“, колкото да ги сътвори като общност „за себе си“. Какви ще са резултатите от тези усилия, не е ясно...