16025 | 6 юни 2015 | 13:44
Напоследък краката му едва го държаха и доживя да чуе:
- Цялата тежест пада върху нас, а никой не гледа какво е долу! Чорапите ни са с дупки, обувките също. Фас да настъпиш, ще се опариш.
Единият крак тропна, че иска това, другият тропна, че иска онова. Заплашиха го със стачка.
Не можа да предприеме нищо по този ултиматум и стачката бе обявена. Символичната се понасяше, но когато стана ефективна (един ден да поскача на левия си крак и един - на десния), не издържа и клекна. Принуди се да изпълни исканията им: на левия купи лява обувка, на десния - дясна. Па ги оборудва с нови чорапи и противопотна пудра - създаде им прекрасни условия. Избягваше дупките по улиците, а за по-дълги разстояния им вземаше такси. Станаха крака от нов тип - икономически развити, социално стабилни. Оставаше му да се залови за работа. Плю си на ръцете и...
- Браво, бе! - разтрепериха се те. - Плюят ни, а все черната работа вършим... Баста! Искаме нож и вилица!
И демонстративно се пъхнаха в джобовете на панталоните. Не че там имаше нещо, ама израз на протест.
Видя се в чудо - работи, ако можеш, с ръце в джобовете! Наложи се да им даде прибори. Какво щяха да правят с тях - те да му мислят!
Но се обади стомахът му, даже изригна:
- Искам качествени суровини! Амортизирах се да преработвам ментета. Писна ми от киселини...
И го заплаши не само с гладна, но и с жадна стачка. Отказа да приема всичко съмнително - връщаше го обратно тъй, че и на околните да им се повдига... Е, проблемът беше решен, но да не говорим на каква цена.
Тогава се наостриха ушите му - на тях пък им писнало от врели-некипели. Наложи му се да си гали слуха. Взе един уокмен, но остър глас надвика музиката:
- Хвани се най-сетне за сърцето!
Беше самото му сърце. В прединфарктно състояние.
- Обувки, лъжици, хапльо-пивльо, танци-манци... - запрескача. - Пфу, еснафщини! Стига тъпи истории, искам сърдечни! Иначе...
Нямаше как - вслуша се в сърцето си и му осигури много сърдечни истории, дори сърцераздирателни...
- Не искаме нищо такова да виждаме! - облещиха се обаче очите му. - Това изобщо не е действителност!
Само това му липсваше - да търси друга действителност за милите си очи!
Стачката им първоначално му бе добре дошла - гледаше и нищо не виждаше. Но като взе да се блъска слепешката в какво ли не, се предаде. Обеща на очите си да ги води в чужбина, свят да видят. Те се ококориха веднага.
С чувството, че всичко му е наред (без финансовото му състояние, разбира се!), си взе шапката и излезе. Но точно на улицата това крака, ръце и прочее престанаха да го слушат.
- Каква е тая шапка? - викаха. - Не искаме никаква шапка над нас! Долу шапките!
И шапката му хвръкна.
Падна пред него. А в следващия миг някой пусна нещо в нея...
Мобилна верси
RSS
