10433 | 29 февр. 2016 | 01:38

Но какъвто и да е резултатът за него, то без съмнение в тези избори политическото статукво, корпоративната олигархия и свързаните с нея фамилни политически династии във Вашингтон, са поставени на най-голямото си изпитание след Втората световна война

В навечерието сме на „супер вторника“ в президентската надпревара в САЩ. Докато при републиканците Тръмп изглежда непоклатим лидер, тежката интрига е в средите на демократите. Ще успее ли феноменалният поход на Бърни Сандърс или добре смазаната политическа машина на Хилъри Клинтън в крайна сметка ще надделее? Моите пристрастия са на страната на Сандърс. Но въпреки това съм умерен скептик. И то не заради гигантската финансова и политическа мощ, която е мобилизирана в подкрепа на Хилъри. А по-скоро заради възприемаемостта на неговото послание сред такава част от американското общество, която може да му осигури победа в надпреварата за Белия дом.

Има едно основно предизвикателство пред коментарите, които се правят в Европа за президентските кампании в САЩ – не може да се прави пълноценен анализ на американските избори с европейска оптика. Трудно, а често и доста подвеждащо, е да се оценяват политически послания, предизборни стратегии или шансове на отделни кандидати като върху американската действителност се налага европейска матрица от разбирания, ценности и приоритети. С други думи – не винаги това, което в Европа е адекватно, понятно и възприемаемо като обществена потребност или политическа цел, е такова и в САЩ.

Затова ще обърна внимание на един важен аспект, който може да се окаже решаващ за кандидатурата на Бърни Сандърс. Неговото ключово послание е борбата със социалното неравенство и бедността. На пръв поглед това би трябвало да е могъщо послание в едно общество, в което социалните неравенства, отразявани от Gini индекса са дълбоки, по официални данни 46,5 милиона (15% от населението) са под прага на бедността, а без медицински застраховки, което на практика означава без достъп до медицинска грижа, са общо 13,4 % или 42 милиона души. Такива са реалностите в САЩ. Сандърс не само поставя пръст в раната, но и предлага визия за една друга, социална Америка, която носи повече духа на Теодор Рузвелт, отколкото на Роналд Рейгън. Вероятно, в Европа подобно послание би отекнало много силно.

Доколко обаче това послание съответства на преобладаващите дълбинни обществени нагласи в САЩ?

Социалното неравенство отвъд океана традиционно не генерира сериозна политическа подкрепа за социални програми и политики и за по-мащабна преразпределителна функция на държавата, с оглед намаляване на контрастите в доходите и социалното положение.

За разлика от Европа, където въпреки значително по-малките неравенства, подкрепата за социалната държава във всички нейни проявления е традиционно висока. Това е така, защото част от генетичния код на американската нация е разбирането за бедността като индивидуален проблем, а не като проблем на социалната среда; проблем, с който трябва да се справи отделната личност, а не държавата; убеждението, че с упорит труд и усилия човек може да се качи на „социалния асансьор“ и да се качи на по-висок етаж в обществото.

В Европа е тъкмо обратното. По тези въпроси има многобройни научни изследвания и анализи. Само за илюстрация тук ще приведа някои данни от сравнителното изследване на Pew Research Center от 2011 г. за ценностните различия по тези въпроси между САЩ и Европа. Така например, 58 % от американците смятат, че свободата да преследват своите житейски цели без държавна намеса е по-важна от това държавата да гарантира нуждите на всички. Обратното разбиране имат само 35 %. На другия полюс са нагласите в Европа – в Испания 67% смятат, че държавата трябва да се погрижи за изравняване на социалните дисбаланси, във Франция – 64%, в Германия –62%, а във Великобритания – 55%.

Отношението към ролята на държавата също е твърде различно в САЩ в сравнение с Европа. Цели 62 % от американците не приемат схващането, че успехът в живота зависи от фактори, които са извън контрола на отделната личност. Докато в Германия е тъкмо обратното - 70 % са убедени, че индивидуалният успех се предопределя от фактори, които са извън контрола на личността. Това схващане доминира и във Франция – 57 %, Испания – 50 %. С 41 % Великобритания е по-близка до американските пропорции в това отношение.

Сериозни са ценностните различия между САЩ и Европа по отношения на причините за бедността. В САЩ повече от половината от населението – 51 % смята, че причина за бедността е в липсата на индивидуална предприемчивост и трудолюбие. По този показател данните на Евробарометър показват такава нагласа едва у 14,7 % от германците, 4,1 % от французите и 9,3 % от поданиците на Обединеното кралство. Нещо повече, САЩ са далеч напред в сравнение с други богати държави по отношението на хората към начина им на живот – като цяло американците са по-доволни от европейците. 41 % от американците определят своя ден като успешен, докато във Великобритания така мислят 27 %, в Германия – 21 %, а в Япония едва 8 %.

В този обществен контекст задачата на Бърни Сандърс е твърде трудна. И това не зависи толкова от парите на Уолстрийт или медийното присъствие на опонентите. Неговото послание трябва да пребори дълбоко вкоренени в голяма част от американското общество разбирания и ценности. Независимо, че в последните години според някои изследвания се наблюдават известни промени, това не променя съществено картината.

В случая със Сандърс е трудно приложима логиката: „и за Обама казваха, че Америка не е готова за черен президент, но той стана“. Разликата е в това, че Обама предлагаше морално послание, а не промяна на системата. Обама предлагаше промени в текущата политика, но не засягаше фундаментите, на които се гради американската икономическа и социална политика от десетилетия. И затова посланието му се вписваше в социалния контекст значително по-лесно. А фактът, че е афроамериканец беше просто допълнително символно предимство в конкретния исторически момент.

Обама не трябваше да се бори за промяна на ценности, докато Сандърс трябва да прави точно това - титанична задача в една предизборна кампания. Той мобилизира досега сериозна обществена подкрепа, но дали ще съумее да пречупи тези масови нагласи, така че да спечели първо номинацията, а после изборите? Ще знаем поне част от отговора след броени часове.

Но какъвто и да е резултатът за Бърни Сандърс, то без съмнение в тези избори политическото статукво, корпоративната олигархия и свързаните с нея фамилни политически династии във Вашингтон, са поставени на най-голямото си изпитание след Втората световна война. Защото освен Сандърс, който наистина може да промени бъдещето на САЩ, ако стане президент, в десния лагер триумфира Тръмп – изтърсакът на капиталистическия елит, който с присъщия си безцеремонен стил може да хвърли в кошчето на Овалния кабинет доктрини и стереотипи, които диктуват американската политика от десетилетия.

И това съвсем няма да е лошо, между другото.