8857 | 28 септ. 2015 | 15:16
В геополитически план последните дни на септември предизвикват въображението ни. Посещението на Папа Франциск в Куба и в САЩ. На Си Цзинпин пак в САЩ. Срещите на двамата с Обама. Срещата на Обама и Путин. Речта на последния в ООН. Еволюцията на политиката на ЕС и на отделни страни-членки по миграционния проблем. Може да се изброят и други, вече случили се или предстоящи събития, които все свидетелствуват за нещо ново в политическата атмосфера. Различно от мрачния хоризонт, който спираше погледа в първите месеци на годината.
Никой от сериозните проблеми на 2015 година не е намерил отведнъж - в Ню Йорк или другаде, своето решение. Нито кървавата криза в Близкия изток. Нито драматично напрегнатия възел в Украйна. Нито растящото напрежение в западните райони на Тихия океан. Нито успеха на световната конференция за климата през декември е осигурен.
Но главните играчи на геополитическия терен се срещат. Говорят си „на четири очи”. Спорят. Което значи, че търсят някакви решения. И че има между тях някакво равнище на взаимно зачитане.
Сами ще се осъдим на разочарование, ако приемем този различен климат в сравнение с първата половина на годината за вече осъществена промяна. Трудното и опасното е все така пред нас. И продължава да е възможно влизането на света в някакъв апокалиптичен сблъсък.
Но надеждата, че подобно пагубно развитие може да бъде избегнато, че може да се намери решение и на най-острите конфликти сега е по-жива, отколкото преди само няколко месеца. Това никак не е малко.
Ето, в тези дни на по-силна от преди надежда за нещо по-добро, особено значение придобива показаното от редица страни като Унгария. Но тя не е единствената, която проявява по-голямо внимание към националните интереси и чувства. И съответно решимост да се действува в съгласие. Не е изненада, че веднага от много посоки се чуха обвинения към тях, че проявяват ретрограден национализъм, че рушат солидарността в ЕС и т.н. Дано погрешността на подобни преценки бъде навреме разбрана.
Кризите, които разтърсват съвременния свят, са главно последица от пренебрегването на националните интереси и критерии в полза на глобализацията и на максималното удовлетворяване на апетитите на международния финансов капитал. Обръщането към политика на по-енергична защита на националния интерес намирам за единствения път, по който може да бъдат коригирани поне донякъде, ексцесиите на глобализма и лакомията на наддържавните финансови мрежи.
Затова отговорността за съдбата на зародилата се надежда в международните отношения не е само на големите в днешния свят. Всяка страна, която се самоуважава, е пред дилемата да намери свой път и свои средства, за да си казва думата и да опитва да
влияе на общите процеси.
Дали тази отново придобиваща тяжест и значение роля на по-малките страни, не е все пак белег за нещо ново в съвремието ни?
Мобилна верси
RSS
