9964 | 16 юни 2025 | 16:16

През 2001–2005 печели изборите със създадено от него НДСВ и заема поста министър–председател. Само след един мандат губи седващите парламентарните избори заради корупция и гръмовен скандал с т. нар. царски имоти

Днес Симеон Сакскобургготски навършва 88 години - единственият монарх, който стана премиер. Има необикновена съдба - през 1943 година е провъзгласен за цар на българите в деня на смъртта на баща му цар Борис ІІІ, през 1946 е изгонен от България заедно с майка си и сестра си. 

В периода1946–1996 е изгнаник в Египет и Мадрид.

През май 1996 година се връща в родината след 50-годишно изгнаничество.

През 2001–2005 печели изборите със създадено от него НДСВ и заема поста министър-председател. Само след един мандат губи седващите парламентарните избори заради корупция и гръмовен скандал с т. нар. царски имоти

В началото на март 1996 година, три месеца преди завръщането си в Родината, Симеон Сакскобургготски ме прие в Мадрид и в продължение на няколко дни водихме дълги разговори, от които се роди първото му за печатна медия у нас интервю, откъс от което предлагам на читателите днес.

 7-11 март 1996 г.

Мадрид 

На 1 март в 16,20 ч. съм пред дома на Симеон Втори в Мадрид. След позвъняване тежката дървена врата се отваря. Светва безупречно подреден двор, с поддържана трева и измити плочи. На стълбите ме посреща усмихната една от секретарките му, българка. Първото нещо, което виждам в къщата, е везан, копринен български трикольор с коронован лъв, изправен в ъгъла на входното антре. Веднага вдясно е една от приемните, определена за срещата ни. В хола е млад господин, застрахователен агент, както ми обясни секретарката, дошъл да направи описание на ценностите в дома. А те са безброй. Над камината в приемната от портрет с маслени бои свенливо се усмихва княгиня Мария-Луиза, бабата на Симеон, съпруга на цар Фердинанд. Целите стени в хола са изпълнени с оригинални портрети на короновани бивши и настоящи кралски величия, с които Симеон е в роднински връзки. На бюрото му е фотография на крал Хуан Карлос по ежедневна фланелка, с посвещение на Симеон. До него е известната снимка на семейството на цар Борис III с двете му деца. Там, където няма портрети, има рафтове с книги. Дебели персийски килими, елегантна мека мебел, лампиони и дърва до камината, която като че ли очаква всеки момент да бъде запалена − такава е атмосферата в царския дом.

Симеон влиза със закъснение от 10 минути. Висок, слаб, в черен костюм от фин вълнен плат, закичен с мартеница. Извинява се делово, но учтиво, и веднага ми поднася за Първи март българска мартеница. Започва разговора, все едно че сме стари познати и сме се разделили преди ден. Осведомява ме за последните материали в българската преса и недоумява за озлоблението, обхванало обществото ни. В този миг не съм и допускала какви политически  метаморфози ще претърпи в близкото бъдеще събеседникът ми. Дошла съм да го интервюирам два месеца преди да се завърне в България след 50-годишно изгнаничество. Приемам на доверие и с подчертано уважение всяка негова дума.  

− Моля да ми простите, Ваше Величество, за първия въпрос, не знам как да гледам на Вас − като на царя на българите, като бъдещ кандидат-президент или като премиер на коалиционно правителство? В момента в България срещу Вашето име се споменават всички тези титли.

− Има и други − пратеник на някакви си специални мисии... Не знам. От вас зависи кого сте дошли да интервюирате...

− Царя на българите.

− Тогава така да се разберем. Едно е, което хората приказват, разправят или ми приписват, друга е действителността.

− След срещата ви с Иван Костов той каза, че евентуално Ваше кандидатстване за президентския пост би било слизане в политическата стълбица. Така ли го приемате?

− По никой начин не искам да отправям критика към самия пост или към институцията. И републиката, и монархията са еднакво стари и уважавани. Това са открай време утвърдени политически форми. Въпросът е, че ако си цар или крал и станеш президент, преди всичко е комплицирано, но също така е и известна жертва. Защото преимуществата на парламентарен или конституционен цар са неговата обективност и независимост от партийния живот. Това създава престиж на системата. Като ми задавате този въпрос, сигурно имате предвид някакво властолюбие, което хората ми приписват. Те тълкуват идеята да стана президент, подчертавам, само идеята, като някакво мое желание да се добера до власт. Това е не само абсолютно смешно, но и жалко при моето положение! Още повече когато човек е съвестен за отговорността си да се нарича  „цар” на една страна. 

− А Вие понякога мислил ли сте си да направите тази  „жертва”, за която споменахте?

− Хората с политически усет и понятие ще разберат това, което вие казвате −  „жертва”. Други пък ще ми се изсмеят, защото може би те в най-розовия си сън се виждат президенти. Да се поогледат малко и да видят, че не греша толкова, като казвам, че би било действителна жертва. Но естествено такова нещо би се предприело, ако можеше да бъде положително за страната и нашето общество. За Симеон е съвсем друга работа. Абсолютно категорично подчертавам − за мен, за  „особата от Мадрид” (така го наричаха политиците от БСП) тези титли, които вие в началото ми изброихте, биха били голяма жертва.

− При какви условия бихте предприел да абдикирате от трона?

− Защо трябва да абдикирам?

− Казвам евентуално.

− Защо? Намирате ме толкова стар и изкуфял? 

− Ами ако Вие решите да приемете републиканска форма на управление, това сигурно е свързано с някаква абдикация. Или греша.

− В смисъл − да стана президент? А, тогава ще му мислим! Дотогава има време. Но сега абдикация − хич не ми се струва нещо реално и възможно в непосредствено бъдеще.

− Ако царят на българите е цар на всички българи, то смятате ли, че президентът на българите може да бъде президент на всички българи,  след като се избира по партийна листа и партийна програма?

− Не знам защо започвам разговора с тази президентска работа, като тя не е в сферата на реалността, а още по-малко на моите намерения. (Пет години по-късно Симеон ІІ поиска да участва в президентските избори, но бе спънат от Конституционния съд. Това го амбицира и през лятото на 2001 г. грабна властта от Костов, изпращайки в небитието СДС и цялата българска десница – б.а.) Но щом ми задавате въпроса − винаги трябва да се гледа доброто и благото на страната. Тогава президентът, който не произхожда от партиен апарат, не принадлежи само на едни или на други, а е институция и трябва да има не само безпристрастно държане, но и разбиране − а аз за това съм бая подготвен − по своите функции се доближава до царя на всички българи. Като казвам на  „всички българи”, това не е израз на амбиции, а се носи от титлата − по желание на народа. Белгийците имат същата титла, пра-пра-дядо ми, френският крал Луи Филип, също я беше възприел, за да подчертае разликата да речем, с японския император или шведския крал, който има титла  „крал” на дадена страна.

− Според БСП Вие носите  „отговорността на монархията за националните катастрофи” и Вие трябва да отговаряте за деянията на баща си и на дядо си. В този контекст − чия е вината и кой трябва да даде прошката?

− По характер не съм човек, който търси вина от другите или разбира нещата с такива фрази на едро, често пъти смешни. Откъде накъде на едно 6-9 годишно дете − на тази възраст аз напуснах страната − ще му се приписват плюсове или минуси за това, което е правил баща му или дядо му? Това просто е смешно! Когато отидете да работите някъде, хората за какво ви питат − за образование, за характер, за поведение. (Секретарката донася кафето.) Такива жалки думи, които така лесно се изхвърлят:  „национални катастрофи”, човек трябва да ги приема с много широк мироглед и да се абстрахира. Какво значи една национална катастрофа и как може да се предизвика? Може ли един човек сам да я предизвика, ако той не чувстваше, че народът не върви към таз посока или че не му харесва нещо? Това са смешни работи! Какъвто и да е бил царят, в която и да било страна, той не действа сам, нито пък го прихваща нещо изведнъж. Как ще очаква, че всички ще тръгнат след него, ако не е почувствал температурата − политиците, международната обстановка и какво ли не още, които всъщност го предизвикват. Така че да се приписват само на един човек някакви си катастрофи ми се струва наивно и жалко! А пък за други катастрофи − ако погледнем икономическото дередже сега, не знам дали тези грешки могат да се припишат на управлението до 1944-а година. Затова нека да оставим тези неща, да не ровим в миналото и да гледаме напред.

− Предпочитате да се затворят страниците...

− Не-е, не е това, защото някой ще си помисли, че така искам нещо да скрия. Но мисля, че ако продължаваме да се ровим − всяка система и всеки режим има недостатъци − поне трябва да сме обективни и да си признаем кой колко носи. А не само да оплюваме едни и да търсим вината в други, вместо сами да се погледнем в огледалото.

− Ще искате ли от някого извинение?

− Извинение? За какво?

− За това, че сте бил прогонен на 9 години?

− А, моля ви се! Какви са тези фантазии?

− Ще търсите ли вреди от държавата? За това намекват юристи.

− Вреди от държавата? Ама каква представа имате вие? При моето възпитание, при моята цел в живота, при начина, по който гледам към самата си професия − тук говоря вече като цар − такива работи не могат да ми минат и през ума! Моля ви се!

− Ще потърсите ли акта за екстрадиция?

− Не съм бил екстрадиран. Помолиха ме най-учтиво да напусна, защото 94% били против монархията. Но акт няма.

− В България в момента е модерно някой да е бил репресиран. Вие да се смятате за репресиран?

− Като изгнаник, разбира се, че това беше една голяма несправедливост. Но не само аз съм бил такъв, а десетки, стотици хиляди българи. Знаем защо, знаем каква е била демокрацията през последните 50 години и как са респектирани човешките права през тези години. Но от това сега няма да правим капитал. Трябва да гледаме напред, за други работи. Ако всички се вайкаме и хленчим какво ни се е случило, какво ни е сполетяло − с това ли ще оправим България?

− Обиждат ли Ви квалификациите „дребен бизнесмен”? (Така го бе нарекъл президентът Желев)

− Не, защо? Дребният бизнес е този, който създава всъщност благоденствието в една икономика. Дребният и средният, не само едрият. 

− Анализ на БСП за отношението към монархията допуска, че ако масовата приватизация не успее, връщането на земята се забави и не се ускори растежът в икономиката, то е  „възможно обединение под скиптъра на монарха”. Как ще го коментирате?

− Трябва да се задълбоча, за да го разбера. На пръв поглед ми се струва, че това е нещо нереално, то изхожда от някакакъв си катастрофизъм. Значи като стане толкова лошо, може пък България да хване някаква си страшна чума или масов СПИН, както някои искат да определят монархизма. Това е несериозно!

− Но във  „Ваша чест”, сега в България ще се създаде  „мощен антимонархически фронт”!

− Да! Моите почитания! Смятам, че много по-градивно и по-солидно е човек да създаде нещо, в което вярва. В този случай е уместно да се създаде републикански фронт. Защо трябва да правиш нещо  „анти-”? А бе ако си сигурен в себе си, в твоето, за какво ти е да правиш  „анти-” и да го наричаш  „анти-”? Изобщо за мен  „анти-” е нещо несимпатично и неприятно. В разсъжденията си аз не съм контра, а гледам от всяка работа да извадя положителното, практичното.

− Може би затова някои Ви смятат като  „резерва за демокрацията”? Приемате ли да бъдете резервен играч?

− Защо резерва? Защо един демократ и човек, напълно запознат с управлението, защото съм учил за това, наблюдавал съм го в толкова страни и съм осъзнал, че действително това е необходимо в навечерието на третото хилядолетие, защо трябва да се приема за резерва? Ние сме нормална европейска страна, която си търси пътя. У нас има още много хора, които нямат съвсем ясна представа какво е демокрация. И за жалост в това отношение ни липсва още политическа култура и най-вече да се поогледаме и да не мислим, че сме център на вниманието и на света. Малко по-скромничко трябва да гледаме на нещата.

– Земеделците на г-жа Мозер казват, че Вашият най-голям грях е, че нито веднъж не сте се изказал против комунистите. Ще го направите ли?

− Този, който се интересува от това, което съм казал и говорил през последните 45 години, казвам 45, защото от 1955 година, като навърших пълнолетие, започнах да се изказвам по политически теми, ще намери доста материал, който тежи повече от някакви си празни думи или евтини нападки. Още повече изречени пост (след – б.а.) 1989-а година. Нека да се види кой какво е говорил преди 1989-а година и къде е бил. От 1955 година аз съм поддържал една последователност, че България винаги е била моята цел и идеал. Ако на някои сънародници сега им се види, че ако не се нахвърля вербално, както всеки може да се изпусне, с това показвам, че съм про- или анти-, струва ми се доста несериозно. Не е необходимо да си правим капитали от това кой какъв е, а да гледаме общо какво да направим за България. Нямам политически претенции за политик или за партиен лидер, за да ползвам един известен език, да се докарвам пред едни или да се харесвам пред други. Тук става въпрос за държавничество и за начин на разбиране, което е много по-дългосрочно и дългобойно.

− В България липсва изконна българска аристокрация. Ако Вие се завърнете, на кого бихте се опрял?

− Ха, това е интересен въпрос! В края на ХХ век, говорим за 2000-ата година като за утре, аз винаги съм гледал на нещата доста години напред, така че се чувствам вече в третото хилядолетие. Съдейки от опита, който съм имал в деловите си работи, все повече разбирам, че се върви към специализация, към компетентност, към избора на човека, който най-добре си изпълнява задачата. В банките, в големите дружества е страхотна борба да се излезе до горе. Е, в такъв един свят, в който се движа, ще се опра на най-кадърните, на най-свестните, на най-подготвените. Не ми трябват нито титли, нито политически бои, това са глупости. Една страна се организира и се управлява с хората, които могат и заслужават. Не с „тънки” политически маневрички или импровизации, или защото този или онзи ти е симпатичен или ти е братовчед. Да гледаме на нещата сериозно, госпожо!

− Виждате ли политическата фигура, която би могла да оправи страната?

− В България има 8-9 милиона политически фигури, които биха могли да я оправят. Боже Господи, ако всички се хванат за ръка, простят известни работи, разберат други и си кажат:  „Я сега три години да гледаме напред и да работим, пък после ще делим мегдана и ще се караме, след като заживеем като хората”, това не би ли мобилизирало 9 милиона политически фигури? Защо трябва да търсим някакви си политически лидери? Лидери, или вождове, или главатари, ханове − не е това! Въпрос е на екип, който трябва да работи. Да вървим като един отбор, бе! Защо постоянно трябва някой да ни води? Да не сме стадо! Защо имаме този комплекс, това е нещо страшно? Трябва да ни води не някой, а благоразумието и интересът на народа, на страната. Защо са ни някакви фигури, които лесно биха станали жалки балкански диктатори?

– Знам, че сте приятел със Хавиер Солана. Значи ли, че влизането ни в НАТО е в кърпа вързано?

– Да бяха държавническите въпроси на такова ниво, щяхме да сме оправили света! (Смее се.)

– А трябва ли да бързаме за НАТО? 

− Ей тук вече задавате важни и щекотливи въпроси! Мисля, че трябва да бързаме да си оправим положението, да бързаме да търсим внимателно къде са нашите истински интереси, не да се придържаме към моди и към политически трикове и какви ли не други дивотии. (В този момент и  той не е допускал, че собственоръчно ще подпише договора за присъединяване на България към НАТО.) 

− Равносметката Ви, Ваше Величество, за тези шест години, за Вас, за страната ни?

− О, ако човек се замисли така, може да преработи и историята, и миналото, и бъдещето. Аз съм прекалено прагматик. От половин чаша ще видя, че чашата е пълна, а не че наполовина е празна. Това е първо.

Второ − не правя нещата за себе си, та да кажа какво съм изпуснал или какво можех да направя. Гледам на положителното в България − от една тоталитарна система, тя върви към демокрация. От една изолирана страна става нормална европейска страна. Виждате печатът на какво прилича, всеки може да си каже приказката, разправии до немай къде. Това вече е фантастично! Полека-лека хората ще свикнат и ще разберат какви са им задълженията в една демокрация. Това е чудесно.

Ако погледна лично и субективно за себе си − изтровил съм се за тези шест години, изтощил съм се, какви ли не работи съм преглъщал, какво ли не ми тежи, какво ли не съм зарязал! Не слагам на кантар тези неща, въпросът е да се върши работа.

– След 50 години изгнание, Вие, Ваше Величество, ще се завърнете в родината си. Има ли нещо, от което да се притеснявате?

− Това е много труден въпрос. Много мисля за това... От емоциите. 50 години не е малко!

− Някои от политиците прогнозират, че като дойдете в България, ще помръкне бляскавият ореол, който имате сега. Дори допускат, че може да бъдете окалян в родината си. (Това беше теза на д-р Дертлиев, която се оказа абсолютно вярна.) Замислял ли сте се върху това?

− Естествено! Особено като гледам настроението на политическата класа, като чета нашите вестници, напълно ясно ми е, че съществува такава възможност и вероятност. Но това не зависи от мен.

− Значи сте готов да поемете този риск?

− Не го наричам риск, а част от това, което трябва да стане, част от картината въобще.

− Имате ли усещането, че някой в България се страхува от Вашето идване?

− Да се страхува? Да не съм дракон? Може би някои хора си представят, че съм кръволок или Кобург − тези стари приказки отпреди 40 години са твърде жалки и примитивни. Но надали има такива хора, останали толкова в миналото, или пък мозъците им да са склерозирали.

− Ваше Величество, бихте ли дал повече разяснения защо точно се­га решихте да дойдете в България. Спо­ред аналитици в БСП изборът Ви е  „много точен”. Според опозицията е  „ненавременен”. Мотивирайте избора си на периода, ако обичате!

− Извинявайте, не бих искал да кажа нещо, което е неучтиво и невъзпитано, всеки е свободен да тълкува и да търси мотиви. Защо толкова сложни подбуди търсите и защо всичко се политизира, дявол да го вземе? 50 години се навършват от моето напускане на родината. Това е предостатъчен мотив! (По-късно излезе информация, че „пръст” в завръщането на Симеон ІІ имат ген. Любен Гоцев и Гиньо Ганев и че операцията по повторното му „изгряване” на българската политическа сцена е получила „зелена светлина” от определени икономически среди както в САЩ, така и в Европа. Симеон ІІ ще се появи през 2001-а като месия  и само след година-две пропиля надеждите на 48% от българите.)

− Ако не беше писмото покана на 101 интелектуалци, щяхте ли да предприемете тази стъпка?

− Да, защото си го бях намислил! 50 години са! Писмото на интелектуалците беше повече от добре дошло, защото то наистина ми стопли сърцето, че именно интелектуалци стигат до едната такава мила покана и инициатива. Но 50 години са си 50! И друго, госпожо, ще ви кажа. Има хора, които с известно озлобление се опитваха да кажат, че Симеон не го интересува да се върне, той си гледа кефа, жена му е чужденка, католичка, с цел само и само да внушат, че съм зарязал всичко. Разбира се, те го казват, защото и хабер си нямат за това, което правя. В края на краищата, и това ме жегна. Цял живот, 50 години, съм работил последователно с една-единствена идея и накрая някой да изрази такава дързост и нелепост − това ме мотивира да кажа, че е дошло времето! Минаха 6 години от промените...(Вълнува се) Моето е търпение. (Леко повишава тон) Всички се изредиха и вече се върнаха от чужбина, само мое смирение седи тук и чака да види кога е по-удобен моментът, или да не навреди на едни и да не попречи на други! Това не го ли ценят хората, а все гледат мотивите? Замисли, съмнителни подбуди, сметки, стратегии... Защо не погледнат нещата по човечен начин?

− Защо не се върнахте през 1989-1990-а година (СДС все бленуваше Тръновската конституция и когато почна да им пари под чергата, вадеха Симеон ІІ като скрит коз) или ако бяхте се регистрирал през 1991-а, сега нямаше да има проблем за Вас?

− Кажете ми, как можеше да се върна през 1989-а? Можете ли да си представите суматохата и гюрултията? Щом сега, 6 години по-късно, има такава дандания, какво щеше да бъде тогава! Можеше някой шегаджия да се опитва да ме възпрепятства да се върна. От друга страна, при моето положение, което е много специално, пак за опазване на титлата, но не от суета, а от респект, как бих се изтърсил в София безогледно, по един импулсивен начин! Това не е само Симеон Кобурготски или Симеон Борисов. Аз си нося титлата и представлявам нещо. Това е една историческа приемственост, която не ми принадлежи лично, за да си играя с нея. През 1989-а щеше да бъде крайно неудобно моето идване. А пък изведнъж да скоча и да се регистрирам, това са смешни работи. Трябва да гледаме на нещата по един сериозен начин и то на друго ниво.

− А сега ще се регистрирате ли адресно, като дойдете в България?

− Ще зависи, ако има някакъв интерес. (Чак през 2001-а Симеон ІІ се регистрира в Баня.)

− Споменахте за търпение. Каква е цената на Вашето 6-годишно търпение?

− (Маха с ръка.) Може да ви се стори необикновено, но защо да не гледаме на нещата по един чистосърдечен и обективен начин, това е чисто и просто родолюбие. Защото като държавник чувствам и знам моето присъствие в България. След 45-50 години тоталитарен режим изведнъж аз да дебаркирам в София и да кажа:  „Ето ме, на, тук. Нищо не се е променило, аз си продължавам, както си е било до 1946-а година...” Можеше да се изтълкува и като такъв жест. 8 милиона българи мисля, че имат право малко да си отдъхнат, да се замислят върху формата, върху начина на една демокрация. А не някой да им се натрапи. Така не може да действа човек, който е патриот и държи на доброто на хората, а не на лични изгоди и амбиции. Съвсем ги няма в мен, колкото и да ми приписват чудовищни замисли.

− Как ще намерите баланса при посещението си? 

− Това е невъзможно да ви кажа сега. Ако ми дадете формулата, ще ви бъда много благодарен. Свикнал съм да се справям с работите в момента. Предвижда се много, човек се подготвя, планува, но като дойде моментът, тогава се справя с нещата. Пък и пак подчертавам, идвам с идеализъм и патриотизъм, макар да знам, че това са понятия, които сега не звучат добре. Сега се говори само за пари и за други отрицателни неща. Сигурен съм, че някои ще кажат:  „Ами той е голям наивник, щом върви с идеализъм и патриотизъм!”

− Какво ще бъде първото нещо, което ще направите, като стъпите на българска земя?

− Изчакайте малко и ще видите.

− Може ли вече да фиксирате някаква предварителна дата за посещението си?

− Не още. Миналата седмица бях при майка ми и тя ме пита, за да разбере кога ще дойдат при нея внучетата. Не знам. Тази година има 366 дни, хем дълга година, пък дните са малко. Ето, имаме президентски избори, преди това е период на ваканция, има олимпийски игри, не всички дати са уместни, климатът също е важен, имам да доизкусуря доста неща в моята работа. Май, юни, юли... Аз си бях намислил септември, да бъде точно за 50-годишнината на 16 септември. След това си рекох „по-добре по-рано”. Но ако сега ще се готвят специални тържества за референдума от 1946-а година... Интересно! Всъщност аз съм единственият по-виден, засегнат от този референдум. Регентите ми са починали, Бог да ги прости. Аз съм един от тези, които са още живи и най-засегнати от този референдум. Та сега ми идва на ума − дали да не отложим малко посещението. Но това сериозно трябва да се прецени. Затова още нямам дата.

− Ще отидете ли да видите къде е бил разстрелян чичо Ви, принц Кирил? (На Софийските гробища.)

− Не. Това са неща толкова болезнени и трагични! Много хора са били разстреляни. Тези ужасии от войни и ексцесии, каквито и да са били мотивировките, са ми дълбоко антипатични. Наистина това е нещо, което не мога да схвана и да разбера въобще. Считам, че човек с молитвите си, с това, което чувства вътре в себе си, показва уважението към дадени фигури или жертви. Но не парадирайки. И други хора също са имали мъртъвци, също са дали жертви. Ако започнем да парадираме с жертвите си, няма нищо да оправим...(Пауза) Това не е сантиментално посещение или някаква носталгия. Не тези чувства са важни в моето мислене.  Ако ме питате за миналото − искам да се върна в Боровец. (Да, върна се в двореца „Царска Бистрица”, дори там омъжи дъщеря си Калина и сега продължава да го обитава.)  За „Врана” знам, че е една руина, няма да си губя времето в празни здания. (След 2001 г. та до днес всички действия на Симеон ІІ са подчинени на една-единствена цел – как да обсеби тези „празни здания”, как да сложи ръка върху тях, газейки морални норми и закони.) 

− Прекалено прагматичен човек сте. Не сте емоционален, така ли?

− Емоционален съм донякъде, но за емоции, които са положителни, които имат заряд. Но да влизам в някакво носталгично настроение или да похленча − не ми е в натурата. (По време на тази среща подарих на Симеон ІІ парченце от мрамор, с който е бил изграден гробът на баща му във „Врана”. Бях единствената журналистка, която присъства на разкопките по откриване сърцето на цар Борис ІІІ в тази гробница. Очаквах, че това ще го развълнува. Не! Отвори кутията … аз задъхано му разказах цялата история, той студено ме изслуша и … затвори капака ú. Толкоз! Дори и когато се завърна окончателно в страната, не повдигна този въпрос. Не отиде и на гроба на чичо си Кирил. Просто миналото наистина не го интересуваше. Беше прагматик. До мозъка на костите си – б.а.) Други работи могат да ме разчувстват много повече. Колкото за прагматик − това съм го доказал и така си функционирам.

− Бихте ли приел една среща с Тодор Живков?

− Това е много интересен въпрос, госпожо. Много интересен. Като му дойде времето, ще ви отговоря. (Живков доста ласкаво се изказа за него.)

− Бихте ли се обидил, ако не Ви приеме президентът (Желев) или министър-председателят (Виденов)?

− Защо трябва да се обиждам? Това е въпрос на нормални отношения. Всеки ще прецени дали го интересува или не. Жалко, че има хора, не казвам това за Вас, които гледат да подкокоросат, вместо да се опитат да видят общото. Може би всеки може да научи нещо от другия. Тези, които ме отричат, които радикално са против Симеон − имат моите почитания. България е била 50 години без Симеон, за какво им е Симеон? Защо нещата трябва да се изопачават и политизират? Не бива така да се гледа на нещата. Въпросът е от взаимен интерес. Аз винаги съм печелил, когато съм се срещал с някого, все нещичко ще разбера, ще понауча, ще навляза в самата личност. Това е така, защото по натура съм любопитен. 

− А какво би станало, ако в една голяма тълпа, която ще ви посрещне, от едната страна викат:” Да живее Симеон!”, а от другата:  „Долу Симеон!”?

− Това е демокрацията. Въпросът е да не викаме  „У-у” срещу някого априори, просто защото мислим, че защитаваме някаква си гениална идеология или идея. Едно възпитано държание винаги говори повече за човека.

− Антифашисти бяха казали, че ще легнат пред влака, ако Вие стъпите на българска земя?

− Това е много жалко, ако поемат такъв риск. Какви са моите страхотни грехове или беди, за да се държат по такъв начин. Човек идва с добро желание, с отворени очи и уши. Това са много дълбоки предразсъдъци, които са нерационални. А нерационалните неща мен не ме интересуват.

− Готов ли сте вече с нещата, които ще представите в България? Много хора очакват нещо ново от Вас.

− Това е страшното! Очакват неща, които не са реалистични. Какво може да направи един гражданин, сам? Аз отивам в България да видя, да науча, да разбера, да се ориентирам. Каквото и да идва тук по компютрите, искам аз да почувствам, вече е въпрос на нюх, да видя каква е хавата. Тогава човек може да има мнение, да каже нещо. Но да обещава или да разправям дълги и широки приказки − няма кого да залъгвам и да подвеждам.

− Готова ли е програмата Ви?

− От години работя върху такива евентуални или възможни положения и се опитвам да елиминирам по възможност необмислените работи, импровизации и гафове. (Симеон ІІ се оказа доста неподготвен за властта, днес мнозина признават, че са надценили качествата му.) Но един Господ вече дава работи, които човек не може да предвиди. 

− Какво мислите за българските журналисти?

− О, тук вече навлизаме в един опасен терен. Говоря с топжурналистката на 1995-а, така че ще започна с това − да не се говори на едро,  „журналистите”. Във всяка професия има хора с призвание или пък са принудени, всяка професия си има съвестни хора и несъвестни. Не генерализирам нещата. Аз съм страшно автокритичен и голям перфекционалист. Познавайки си мисълта, като ми се приписват понякога работи, които не съм казал, още по-малко помислил, ми става донякъде криво. Казвам си:  „Ето, хората имат друга представа за мен!” Да не говорим за атаки и нападки, които са част от играта и ги приемам като такива. Особено шаржовете, които ми правят удоволствие. Често пъти те са доста характерни и казват повече, дори и от написаното. Но нищо не може да ме принуди да си променя курса на поведение. Общо взето, благодарен съм, че хората се интересуват от мен. И щом толкова се пише, щом толкова мастило тече по фигурата на Симеон, интересно е да се зададе въпросът:  „Защо?” Нали знаете старата приказка на Настрадин Ходжа:  „Наругай ме, но ми го кажи в ухото!”. Прилича на нашата действителност, нали? 

– Коя момчешка черта все още носите в характера си, Ваше Величество?

− Момчешка черта ли? Може би като чуя самолет, не издържам да вдигна погледа си и да видя какъв модел е. Не съм карал самолет, но съм летял във всякакви, в конкорди, дори и в свръхзвуков изтребител.

− Наследихте ли от баща си поне малко от страстта му към ботаниката?

− За жалост, не съм имал свободно време. Учех, после се занимавах с българската емиграция, с благотворителност и какво ли не още. Обичам много да чета, горд съм с голямата си библиотека от прочетени книги, та затова нямам време. Понякога се захласвам в градината, донякъде познавам латинските имена на известен брой растения, но не съм ботаник като баща ми. За жалост нямам неговото универсално възпитание.

− Какво Ви накара да се влюбите в съпругата си, доня Маргарита?

− Ха, това е интересен въпрос, не ми го задават! Толкова години минаха... Тя, като сираче, още от младите си години, беше твърде независима, самостоятелна. Пътуваше свободно, беше много красива... И ми хвана окото. Отгоре на това, сега ще кажа нещо, за което тя би ме обесила веднага − като по-възрастна от мен с две години тя беше много  „по-голяма” тогава от мен и туй също имаше известен ефект. Мома с такъв успех навсякъде, изведнъж да се огледа и да се спре на мен! И това беше още един стимул. Пък тя е и извънредно интелигентна. Може би на млади години, когато човек е без тревоги и грижи и е по-повърхностен, тя ме впечатли веднага като човек  „с тежка глава”. Участ ли е, съдба ли е − но стана, каквото стана, и ето на, вече 34 години сме женени.

− За толкова години любовта отлетя ли за сметка на уважението в брака?

− Да. Да претендира човек, че остава идеализирана любов, това не би било реално. Обичам да се придържам към реалността, а не да сънувам. Би било преувеличено да кажа:  „Да, да, всеки ден я гледам в очите и съм влюбен”. Човек, когато е живял толкова години с някого, създава много по-солидни връзки от самата любов. Но не знам... Не съм много силен по обяснение на тези теми. (Смее се.) Пък и не съм се замислял върху това.

− С какво може тя да ви изненада, например на Коледа или за рождения ден?

− Тя е много прям човек и гледа на нещата по един уравновесен начин. Дори не бих казал, че се опитва да ме изненада.

− Кой е най-добрият ви приятел?

− Не бих могъл да посоча един. Това е много субективно. Имам повече близки приятелки, отколкото приятели. Имам афинитет към женския интелект. (Симеон наистина отвори политиката за повече жени. Е, спорно е дали заради интелекта им. Но пък всички дами около него са и красиви, и представителни, че и богати − б. а.)

− Казвал сте, че съпругата Ви е началник-щаба. Нищо ли не правите без нея?

− А, дотам не! Не, не! В един уравновесен брак, който трае 34 години, всеки си има пространството. Затова вървим така успешно заедно. То е като шегата, в която един американец разправял:  „Аз съм този, които се налага и решава кога да обявим война на Съветския съюз или на Китай, или кого ще свалим.” Попитали го:  „Ами жена ти?”  „Е, тя ще реши къде ще летуваме, каква заплата да поискам, какво ще ядем.” Всичко е въпрос на тим. Някои питат:  „Царят има ли съветници, ама какви са, ама той не знае какво става, той е сам, кой му помага?” Чудя се на тоз предразсъдък, че царят е нещо неприкосновено и седи там в някакъв си облак и фантазира! Откровено казано, не знам колко българи има, които да са по-добре осведомени от мен. И то на широко международно ниво и на вътрешно наше. Тези, които се наричат мои душмани, аз не ги считам за такива, биха се учудили на това колко съм запознат с известни положения. Въпреки че за много от тях съм  „особата от Мадрид”,  „изгнаник”, че  „не разбирам” туй или че  „ще се ужася”, като видя онуй, или че си правя някакви илюзии. Смешни работи!

− Има ли нещо, което да искате да се знае за Вас, а все още да убягва от журналистите?

– (Въздиша.) Че нямам лична амбиция. (Много по-късно разбрах колко е бил неискрен – б.а.) Това властолюбие, което ми приписват хора, които нито са ме видели, нито се позамислят къде съм роден, как съм живял, какво ми е положението, ме боли. Може би хората трябва да разберат, че цял живот съм работил като някакъв хибрид между „Червен кръст” и благотворително дружество, а не като политически зъл гений, който гледа как от всеки ход може да се добере до някакво си шефство или власт. Роден съм с това, разберете! Роден съм в дворец! Това нито ме фрапира, нито ме впечатлява. Сроден съм с всички европейски кралски семейства, къде ли не съм гостувал. За мен това са обикновени и нормални неща. Но пък от 50 години си живея като обикновен гражданин. За мен най-важното е анонимността. Знаете ли на колко летища, като ме видят от протокола, казват:  „Минете оттук, през VIP.” Къде ти VIP? Аз искам да се разходя, да видя, да си купя някой вестник и да седна в някой ъгъл и да си подредя нещата. Защо да ходя във VIP, да си губя времето, да гледам кой къде пътува? Анонимата за мен е най-важното. Слава Богу, че не ме поглеждат кой съм! Така се чувствам много по-свободен. 

(Виждам, че е развълнуван, дори малко афектиран. Изключвам касетофона. Минали са повече от два часа от разговора ни. Благоприличието изисква да дам вид, че съм готова да си тръгна. Симеон II обаче продължава изповедта си.)

− Нямам нищо общо с представата за един политик, разбирате ли! Тези надлъгвания и ругатни не са за мен. Не мога да бъда циркова маймуна. Не ме познавате, деца! Кой навлезе в моята душа? Аз съм от съвсем друга порода. Вече нямам време. Премного съм стар. Пък и нямам призванието на учител. Който иска да ме разбере − добре, на другите − много им здраве! Моето положение е безпрецедентно и то ми дава широки хоризонти. Аз съм с развързани ръце, нямам ограничения. Чувствам се ограничен, ако бъда използван. За мен моята независимост е страшен капитал. Ако дължа някому пари само за няколко часа, ме хващат дяволите. Не искам да бъда обвързан. Затова си броя думите и не се изказвам импулсивно. Най-важното за един държавник е да уважава сънародниците си. Казвам  „сънародници”, а не  „поданици”. Аз имам българско поданство и никога не съм се отказвал от него... (Прави пауза. Отпива от кафето.) Остарях, госпожо! Премного съм стар, за да доживея някакви промени. От 6-годишно дете аз съм възрастен човек. Когато Тодор Павлов дойде да ми изкаже съболезнованията си на другия ден след разстрелването на регентите, аз остарях. Остарях бързо!” (Виждам, че интервюто ми продължава и отново включвам касетофона.)

Има деца, които са видели какви ли не ужаси, други пък са живели щастливо. За всички има компенсация в живота. Защо човек трябва да мрази? Животът ми бе интересен.

− Какво почувствахте в мига, когато започнаха да се обръщат към Вас с  „Ваше Величество”?

− Узурпаторство! Господарят беше баща ми. Величеството беше Той. Царят беше Той. А ние бяхме децата. Изведнъж почувствах, че тази титла не ми принадлежеше, не ми се полагаше. И като видях вече пагоните с шифъра ми, това ми направи страхотно впечатление. Те бяха  „Б III”, а станаха  „С II”. Това са малки работи, но те маркират ситуацията. (Замисля се. Усмихва се леко.) 

− Не го приехте по детски, така ли? 

− Какво ти детски! Казват ти:  „Баща ти е умрял, отиваш да го видиш.” Оттогава ми е останало нещо средно между физически и психически страх от мъртвец. Аз тук на такива работи като опела на приятели, испанците са много придирчиви, буквално изтръпвам. Гледам жена ми да отиде или някои от децата. Останал ми е този ужас (подчертава го интонационно) от целуването на студеното чело на баща ми. (Вярвам му, наистина!) Всеки си има не съвсем рационална черта. Но това е стресът на едно дете. Да, плакахме, защото беше татко, но след това изобщо не ми оставиха време да се замисля. Започнаха да ме водят насам-натам, винаги на първия ред − тури това, обърни се там, поздрави този, благодари на онзи, дръж се добре, не яж сега, недей дръж нещо в ръката, застани прав, оправи си косата − станах фигура, която прави всичко заради някакъв си идеал. Такава ми беше функцията. Трудно е да усвоиш един занаят на 25− или 30-годишна възраст, камо ли като си на 6... После дойде изгнаничеството. В Египет беше ме срам от приятелите ми дали ще имам възможност да остана в колежа. Беше скъп колеж, а ние нямахме средства. Баба ми Елена ни издържаше. Майка ми плетеше пуловери. Баба я снабдяваше с кълба. Като сега си спомням − щом майка ми стигнеше до края на кълбото, се виждаше, че в основата му баба ми е сложила банкнота от 25 лири. Правеше това, за да не ги даде на дъщеря си и да я обиди, но аз знаех, че с това можех да продължа месеца в училище. Не се оплаквам, това е участта на милиони деца. Имало е и много по-зле от мен. Но така човек се научава да цени. (Никога по-късно Симеон ІІ не направи подобна изповед.) Да бях се родил и останал тези 58 години в един дворец, много от нещата нямаше да ми станат ясни.

Колкото и да съм осведомен, щях да имам изкривена перспектива. А ние сме си живяли съвсем анонимно. Царицата казва:  „Няма по-голям лукс от това да бъда госпожата от четвъртия етаж,  „Д” апартамент!” Вярно е. Като отида в Лондон при децата, чувството ми, че никой не ме познава, е страхотен лукс за мен. А тук ми е неприятно, ако хората се обръщат след мен. Ако цял живот бях живял в дворец, нямаше да се оженя за жена ми, нямаше да познавам Испания и това вече е голям плюс. Нали? 

− Като Ви слушам обаче, усещам някаква особена болка у Вас.

− О, да! Вие имате практика с хората. 35 години срещу мен се води ожесточена пропаганда. Жалко е! Толкова добро желание имам, воля, добра подготовка, а пък хората да ме оплюват, вместо да ме използват. И то от предразсъдъци. Има хора, които автоматично ме подиграват, защото мислят, че с това ще покажат, че са по-модерни. Но не е важно да седиш и да ругаеш, а ти да дадеш пример! Тогава може да се смееш на другите, ако въобще ти се смее.

− Как можеха да Ви използват? Трябваше да имате официален агреман от властта ли? 

− О, не, аз така си говоря. Аз имам толкова други призвания и интереси в живота. Някои мислят, че единствените  „амбиции” на Симеон са да се добере до трона в София. Симеон си има други интереси!

– Кога за последен път ритахте футбол, Ваше Величество?

− Футбол, футбол? Напредвам в годинките − много мило би било да си спомня. А, да! В Египет, когато чествахме 40-годишнината от моя клас. Беше през 1988 година. С много от съучениците ми, които са видни държавни глави, политици и индустриалци, играхме футбол. Присъстваха крал Хюсеин, няколко министър-председатели, министри на отбраната, беше доста весело. Но най-смешното нещо бяха двете линейки на игрището. Попитах бившия директор на саудитското разузнаване, който също ми е съученик, а сега е виден банкер, защо са тези линейки. Той ми отвърна:  „Симеон, не виждаш ли − може да се чувстваме още млади, ама сме си понадебеляли, остарели и като тръгнем да ритаме, ще се запалим и може да ни стане нещо.”

− Придирчив ли сте към храната?

− Не, ям каквото ми дойде. Понякога като се върна, ако съм сам − отварям хладилника и ако има останало от деня, това ми е обядът или вечерята. (Този му навик се прехвърли и в България. Когато стана премиер, Галя Дичева, пресаташето му, разказваше, че той ставал в 6 часа сутринта, пускал веднага БиБиСи, правел си сандвич с една препечена филийка и така можел да изкара целия ден.)  Не ми трябват специални салтанати. Много пътувам и често се храня в самолетите. Там ви слагат табличка с нещо. И аз от нерви чета и си го гълтам. Това е точната дума −  „гълтам”, но пък печеля време да не обядвам или вечерям другаде. Аз съм като тези коли с висока проходимост. 

− На български има една поговорка –  „знае и две, и двеста”.

− А, точно така! Аз съм си гражданин, който върви пеш – ще отида в някое бюро да попълня формуляр, да си взема чек от банката. Не съм живял 50 години в кула от слонова кост и затова схващам политическите недостатъци и глупости. 

− А пазарувате ли в магазините?

− Да, ако ми остане време. Купувам, но не се пазаря. Не съм способен на това. Приемам цената, която ми кажат. В някои екзотични страни, където пазарлъците са изкуство, там жена ми е специалистка. Дори се ядосва, ако я придружавам, защото аз веднага вадя парите, докато тя функционира по друг начин. Става ми криво за човека, въпреки че в много случаи хората така се забавляват. 

− Вие ли избирате облеклото си?

− Късметлия съм, понеже влизам в мерките на абсолютния стандарт. Като видя нещо и само ако ми трябва, си го купувам. Като англичаните − просто го свалям от закачалката. (Вече съм забелязала безупречния му черен костюм, модерната риза в райе, вратовръзката на несиметрично каре.)

− Знам, че обичате българската кухня. Любимото Ви ястие?

− Фасул. Бедният фасул, макар да го наричат прост, е нещо много вкусно, зависи как се приготвя. Г-жа Дичева (шефката на царската пресслужба в София – б. а.) и моите две секретарки българки веднъж ми приготвиха фасул, което аз намерих за много мило, симпатично. Но пак се намери някакъв вестник да напише, че ето на, има царедворци, които ми готвят фасул. Не знам какви са тези патетично отживели терминологии? Та царедворци, един вагон, се намират при какъвто и да е режим и система. Няма нужда да са в един дворец, над чийто покрив се вее знаме с корона. Защо да се придържаме към такива предразсъдъци? Царедворци имало само около Симеон! Глупости! Ласкатели има и сред пролетариата и ролята им е една и съща. Не мога да се примиря с тези шантави предразсъдъци.

− Кое човешко качество Ви вбесява?

− Злобата. Не глупостта от липса на интелект, а дирижираната глупост или тъпотата. Вбесява?... Ама защо вестниците ми приписват:  „Разгневен Симеон” за това или онова? Да не би някои хора да мислят, че царете трябва да покажат гняв? (Гледа ме изпитателно с оловносините си очи. Години по-късно, когато се завърна в България, имах възможност да го видя и гневен.)

− А Вие не показвате ли гняв?

− Да, разбира се, нали съм човек. И аз се ядосвам, тровя се, какво да правя! (В такива мигове лицето му се изопва, покрива се с червени петна, а двете жили на слепоочията ще изскочат…Тогава и езикът му е друг.) 

− Повишавате ли тон?

− Сигурно някога мога да се изпусна, това е нормално. В края на краищата човек гълта, гълта, стои в едно менгеме за едно или за друго или защото си е такъв, или защото трябва, но има един момент, в който могат да те изкарат от рамките на възпитанието. (Смее се.) Слава Богу, че не е често, защото вече съм свикнал да не подскачам за 95% от нещата, за които човек би подскочил!

− А случва ли Ви се да искате прошка?

− О, разбира се! Та това е най-нормалното. В момента, след като съм се изтървал, вече ми става криво. Това вече е прошката.

− Кога за последен път Ви се насълзиха очите?

− О, това ми се случва доста често! Има неща, които дълбоко ме вълнуват и трогват.

− С какво заспивате? Някоя книга или хапче?

− Заспивам от умора. След вечеря чета. Чета, чета и в един момент забелязвам, че прочитам едно и също изречение три пъти, и знам, че трябва да затворя страницата, документа или рапорта. Непрекъснато си нося камара от документи, които не успявам да прочета в бюрото си. И книги много чета. Едно от нещата, които ме безпокоят, е, че ще си умра, без да съм прочел всичко, което бих искал да прочета. Времето и главата не ми достигат да се начета.

− Ранобудник ли сте?

− Да, родих се в 6.30 часа, това ми остана. Криво-ляво, най-късно в 7.00 ставам.

− Правите ли гимнастика?

− Дълги години страдах от проблем на гръбначния стълб. Имах болки и трябваше да правя редовни гимнастики, за да засиля мускулите, които държат гръбнака. Оттогава придобих навика десетина минутки заран, след това пък то стана мода и вече си го наложих. Сега правя и десет минути вечерта. Чувствам, че старея и за да не се схвана, спортувам.

− Не се ли уморявате, Ваше Величество, от този поток посетители във Вашия дом в Мадрид?

− Уморявам се, разбира се! Това са часове и часове. Някои хора казват  „той си гледа кефа”. Нека дойдат да видят какъв кеф си гледам и да ги питам пък аз те колко и как работят. Но... не бива човек да гледа субективно. Правя го, защото мисля, че върша, каквото трябва. 50 години, гледайки се в огледалото, най-обективно, съм си изпълнил дълга към родината не веднъж, а сто пъти! Така че в това отношение се чувствам напълно спокоен. Може би затова още не съм се побъркал от напрежението през тези 6 години. Толкова съм спокоен със съвестта си. Следвам тази съвест и се регулирам според нея.

− Ви сте известен банков консултант. Можеше ли България да използва тези Ваши връзки?

− Да! Има хора, които ми отправят този упрек. Благодарен съм ви за въпроса. Понякога се питам какво очакват от мен? Някои се нахвърлиха върху Симеон Борисов:  „Той да беше ни оправил с Шенгенската работа, ако е толкова голям!” (Смее се.) Доплака ми се, като си помислих, че човек може така да разсъждава. Кой съм аз, Симеон Борисов, да тръгна и да говоря с отговорните да третират България добре? Мандатиран ли съм, имам ли някаква поръчка, заповед или нещо друго? Като  „бивш”, по-точна е думата  „недействащ”, цар, да се изтърся там и какво да кажа? Те ще ми отвърнат:  „Разбираме Вашите симпатии, Вашия патриотизъм, но в момента ние работим с Република България. Много Ви здраве!” И това е естествено. Ако имах такъв характер да се натрапвам, щях да направя гафове. Капиталът и резервата ми са в това − действам по такъв начин, че всяка врата във всеки момент ми е отворена. Защо? Защото не използвам. Не търся услуги. Но си имам отношения и връзки стабилни. Ето това в даден момент може да се използва за България, но не като съм си тука, докато си седя в Мадрид. Това може да се използва, ако има някакъв смисъл. Това не е мой въпрос, аз не съм изпълнителна власт, та да отговарям. Тук върви само добро желание и добра воля. Нима трябва да тръгна с керван? С този просяшки манталитет ли ще се оправим? Това е грозна работа − да чакаме някой нещо вместо нас да свърши. Ти си го свърши. Ти бъди изпълнителен и коректен, не се опитвай да излъжеш, да печелиш прекалено много, работи по свестен начин, покажи качество и веднага ще дойдат капиталите.

− Ваше Величество, кой е този американски бизнесмен, който е искал да откупи царската Ви титла? 

− О, това беше нещо знаменито! Беше гениална преписка. Пише човекът:  „Прочели сме, че българският цар е бил с най-малката и най-ниската цивилна листа, в смисъл заплата. Ценейки туй, имайки предвид, че живеете в изгнание и значи Ви е още по-тежко, предлагам да Ви откупя титлата за $100 000.” Това бе 1959-а година и $100 000 бяха доста пара. Аз, както не обичам да хвърлям писма в коша, колкото и да са дори налудничави, от чиста куртоазия казах на секретаря:  „Драснете два реда да благодарите и забравете”. Забелязах обаче, че хартията беше с адрес на фирма, но прецених, че случаят не е чак толкова отчаян. Няколко седмици по-късно получих разсърден отговор от една американска адвокатска къща, с написани поне 50 имена от съдружниците. Казваха, че предложението на този господин било съвършено сериозно, обмислено и че в  „сделката” има и следното: $100 000 за титлата, след това той ще имал право да раздава дворцови титли − по $10 000 за всяка, от което аз ще получавам доживотно 10% комисионна. Най-хубавото беше в следващата точка, направена чисто по адвокатски − след като аз ще остана без име, в сделката той ще ми разреши да се ползвам от неговото име, тъй като той става  „цар”. Намерих това за толкова наивно и гениално! (Смее се.) Разбрахме се с второ писмо и там работата свърши. 

− Всъщност тази титла, която имате, не Ви носи нищо. Нямате рента.

− Госпожо, вие имате практика и се вижда как мислите практично. Повече от рента ми е кръстът, ама няма да ви кажа от какъв калибър е и от какво тегло. Това си е участ. В това отношение аз съм си донякъде фаталист и се примирявам с каквото трябва. Но навън, каква рента? Да ми се подиграват едни, да ме мислят за Дон Кихот, да ме сравняват с фантазьорите и болните за титли. Когато бях малък, децата ме пердашеха, защото, като видят нещо необичайно, те са доста жестоки, а аз бях възпитан да не се бия. По-късно също приемах иронии и подигравки: „Виж този какво си фантазира!”. А пък да успееш въпреки липсата на материални средства да запазиш достойнство и приличност, то е тежък кръст. Но така ме възпита майка ми. 

− А възпитавате ли престолонаследника в това, което Вие носите исторически, както се изразихте?

− Не. Възпитах децата си да бъдат свестни граждани, да знаят как да се държат в обществото, да бъдат положителни сред хората.

− И те нямат отношение към този кръст, за който говорите? 

− Не, защото този кръст свършва с мен. Аз съм бил провъзгласен от Народното събрание. Историческата приемственост опира до мен. След мен − престолонаследник на какво? С чие благоволение, с чие желание Кардам е престолонаследник? Че той е син на Симеон, а Симеон е бил цар на българите − да, естествено. Но иначе − не. Това вече би било дебелоочие. И това е фиксирано в моето завещание. Би било подигравка с една историческа титла, която не е моя, но свършва с мен, тъй като аз съм последният от тази функция − провъзгласен с всичките му конституционни прерогативи. Затуй, както аз съм прагматик, допреди 10 години и най-великите политолози в света не предвиждаха да рухне цялата система, исках от синовете си да бъдат свестни граждани. В края на краищата много по-лесно е да превърнеш един професионалист в княз, отколкото един княз на някакво си имагинерно царство, който си бълнува истории, в свестен гражданин.

− И децата Ви нямат това усещане? 

− Разбира се. Те имат усещането, че баща им цял живот само за това се е жертвал. Вече под осмоза виждам как те разсъждават. Дори и Калина, която е артистичната в семейството, и тя има усет. Те са интелигентни хора и са го разбрали. Да, Кардам е първородният ми син − безспорно е много способен и си работи, функционира и отгоре на туй е много приятен човек, но откъде-накъде ще му разправям:  „Ти си туй или онуй”. Ако си бях в София − естествено, че щеше да бъде друго. Той е първият и върху него щяха да паднат всички менгемета, за да го подготвя по-специално от другите братя. Но тук не! Намирам, че това би било смешно. Имам силно чувство за това, което е смешно и неестествено. Намирам, че обстоятелствата и обстановката на нормални граждани, които следват в нормални училища, возят се на метро и автобус, плащат си данъците, не ми даваха основание да играя на такива неизвестности. Пък и на известна възраст това би могло да изкриви мирогледа на самото дете. Сега вече са възрастни и разбират всичко. Виждам ги, че като влязат в което и да е кралско семейство, нямат никаква разлика с князете в действащите дворци. Затова се гордея с тях.

− Доста точен сте, не сте човек на илюзиите... 

− Затова съм толкова скучен! Защото съм прагматик или сив, както казват децата ми. Даже вкъщи ми се смеят:  „Ти си човекът със сивия костюм”. Така си вървя, не търся да ме забелязват с едно или друго. Като си гледам работата, се чувствам по-свободен.

− Внуците ли са положителните Ви емоции?

− О, най-смешната е Мафалда. Тя е невероятен номер, но е в Лондон. Много е събудена, вече е човече. Мирко е тук в Мадрид, но и него го виждам от дъжд на вятър. Моите работни часове са такива, че е трудно да им отделя време. Синът ми Кубрат цял ден оперира, дава често нощни дежурства, снаха ми работи, така че и тях виждам рядко.

− Как раздавахте любовта между децата си? Имате ли любимец? Строг баща ли сте?

− Бил съм много строг баща. Признавам си го. Майка ми, като вдовица с две деца, ме възпита по един извънредно строг начин. Тя ми наложи страхотна автодисциплина. Може навремето да съм  се ядосвал, опълчвал, но по-късно си дадох сметка, че е вярна старата латинска поговорка: „Който обича добре, наказва добре.” Благодарение на моята строгост децата ми станаха мъже и свестни граждани. Едно е да обичаш, друго е да глезиш. Възпитанието няма нищо общо с любовта, а е въпрос на принципи и ценности.

− Кое от децата Ви най-много Ви ядосва?

− А, няма такъв специалист, слава Богу! И аз ги ядосвам, но никой не носи титлата  „ядосвачът на татко”. Пък и те по характер са много умерени и сериозни личности.

− Кога ги целувахте? Казват, че децата се целуват само когато спят.

− А, не. Ние в семейството се целуваме, прегръщаме. Не съм бил баща, който да пада на колене пред децата си, жена ми също, но отношенията ни бяха нормални, човешки.

− Как се обръщат към Вас? На  „вие” ли си говорите?

− С  „тате” и  „мамо”. Не си говорим на  „вие”. Навремето майка ми и баща ми си говореха на  „вие” на френски, а на  „ти” на български. До ден-днешен така е и при някои от моите роднини, французи. Но ние сме малко по-експедитивни.

Минали са повече от три часа. Влиза секретарката на Симеон II и му напомня за ангажимент, чието време е изтекло. Царят скача енергично:  „Ай-ай”. Извинява се, че ме е задържал толкова време. Ръкуваме се. Той моли секретарката си да ме изпрати. 

След два месеца, на 25 май 1996 г. в 14,45 ч, Симеон ІІ, придружен от съпругата си Маргарита, стъпва на българска земя след 50-годишно изгнаничество. По нареждане на вътрешния министър Николай Добрев до пистата не са допуснати други официални лица освен кметът Софиянски и съпругата му, тъй като посещението е частно. СДС  официално не присъства на посрещането. Депутати от левицата излъчват спецгрупа, която дискретно да следи  височайшето посещение и при нужда да реагира с  „адекватни послания пред медиите”. Симеон остава три седмици – трите най-прекрасни седмици в живота на българския монарх в изгнание. България е в нозете му, навсякъде го носят на вълните на народната любов.  Улиците на София, Пловдив, Варна, Плевен не помнят такива вълни от народ, както по време на обиколката на 59-годишния бивш цар. Празнично бият камбаните на най-големите български храмове. В първите дни Симеон ІІ вечеря с настоящия президент Петър Стоянов и НИС, а обядва с бившия държавен глава д-р Желев и съпругата му. Социалистическото правителство е на тръни.

Страната е в нечувана криза. Монархът пристигна в момент, когато в републиката  свърши хлябът, брашното и оризът, доларът се разигра неконтролируемо, а бензинът изчезна, преди да  поскъпне двойно.

Водачът на парламентарната левица Красимир Премянов напомня на „гражданина Кобургготски” за рода му, който оставил „лошо историческо наследство на България”. От този момент започва яростното политическо заиграване със Симеон, с носталгията на българина и с надеждата му за по-добър живот. Нещо, което и самият Симеон употреби през 2001-а, когато се възкачи на републиканския трон.

На 2 август 2001 г. Симеон Сакскобурготски влезе в Министерския съвет като царя-премиер на България.  

В премиерския кабинет седим на същите тъмносини фотьойли, където на 23 юни 1997 г. направих първото интервю с Иван Костов като новоизбран премиер на България. 

− Как се чувствате тук, в коридорите на властта, г-н премиер?

− Чувствам отговорност. Страшна отговорност! Коридорите на властта...(Замисля се.) Не бих ги нарекъл така. Защото властта за мен е нещо присъщо и нормално, било е и другаде. Не ме стресна. Въпросът е, че отговорността е огромна!

− Това ли ви стресна?

− Не съм очаквал подобна длъжност. Вече два пъти съм бил тук, в този кабинет. Веднъж поканен от г-н Софиянски, а втория път − от г-н Костов. И вече третия път, като прекрачих прага, влязох като премиер, което е доста особено чувство. 

− Намирам ви освежен.

− Може би разходката на Витоша (в събота − б. р.) след тримесечно отшелничество във  „Врана” ми подейства добре. (Смее се.) Имах четири часа за себе си, а това не е малко.

− Какво си мислехте в онзи момент, в който се заклехте в републиката? Мислехте ли за династията, за дедите си, за короната...

− Нищо от това, което казвате, госпожо, не ми е минало през ума. Нищо! Аз се заклех пред България! Дали тя се нарича република, дали е царство, тя си е България, стига да е демократична. Не знам защо толкова много коментари се изписаха за република-монархия. Това не ме вълнува. Имаме настоящата конституция, логично е да е Република България, логично е да се закълна, че ще спазвам тази конституция. Това е манталитетът на приемственост, на историчност. Щом важи за страната, то важи и за мен. Край!

− Затворена ли е онази ваша страница от тежкото минало?

− Как може да затваря човек страница? Кой съм аз да я отварям и затварям?

− В душата ви?

− Нищо от това, което съм преживял, не може да бъде затворено. Защо ми слагате рамки? Животът е много по-гъвкав.

− Ами защото вие сте едно страхотно изключение за Европа и за света. Сигурно усещате това?

− По-скоро безпрецедентно. Но ако е в услуга на България, защо не. Ние направихме страхотна реклама за известно време за България. Това ме радва, но не за себе си. Не ме гъделичка лично, а съм щастлив от рекламата за страната.

− Във вестник  „Труд” сравнихме рейтингите на последните трима избрани премиери, когато влизат във властта. Вашият се оказа шеметно висок. Това притеснява ли ви?

− Не ми правите никаква услуга с това сравнение, защото такива пикове за мен не са интересни. Трябва да се гледа администрацията, да се решават проблеми всеки ден. Това може да е интересно за вашите читатели, но поради многото работа не мога да мисля за рейтинги.

− То отразява огромните надежди, с които ви натоварват хората. Според едно изследване на  „Медиана” 75 % от българите очакват вашето управление да се справи с корупцията, да намали безработицата, да съживи икономиката, да подобри образа на България. Разбирате ли колко милиона очи са вторачени във вас, г-н премиер?

− Много съм благодарен за подобни чувства, но трябва да гледаме на нещата по един реалистичен начин. Ако тези 75% от населението се запретнат и те за 793-те дни (в деня на интервюто часовникът в премиерския кабинет, подарен от „Труд”, отмерваше това време − б. р.), които ни остават от обявените 800, може да се надяваме с Божията помощ да оправдаем част от тези надежди. Но само ако всички участват, а не да гледат сеир как едни се справят, а други − не, или пък дали ще се провалят. Нека тези 75% от българите да се погледнат в огледалото и да си кажат:  „И аз ще помогна.”

− Затова ли казахте в словото си пред парламента „Вярвайте си!”, а не  „Вярвайте ми!”?

− Това беше логично продължение на  „Вярвайте ми!”. Нека всеки направи нещо за бъдещето си. То е общо. Всички трябва да се мобилизираме, а не да стоим настрана и да критикуваме. Това е лесно, удобно и неградивно.

− На какъв принцип съставихте кабинета си? Изненадахте и политиците, и журналистите. Доста се поупражнихме в реденето на кабинета ви.

− Забелязах тази интересна практика. Не знам защо има такива лотарии тук. (Смее се.) Такива глупости чух и четох, че кабинетът се съставя по кръчми... твърде жалко! Не искам да коментирам. Когато съставяхме кабинета, стремях се към равновесието, което търся и във всяко нещо в живота.

− Изборът ви на двамата червени кметове вся смут сред червени и сини.

− Госпожо, в коя епоха сме? В древната история ли сме да говорим за червени и сини? Не мога да ви разбера. Нека да се уважаваме. Търсех компетентност, професионализъм.

− Точно това не можаха да разберат двете партийни централи.

− (Вдига рамене.) За мен бе важно да постигнем добър баланс в правителството.

− Защо не можахте да се договорите със СДС за общ кабинет?

− В ОДС имаха известни съображения, които аз уважавам. Всеки е свободен да прецени поведението.

− Подадохте ръка на ДПС за властта. Какво ви мотивираше за това?

− Нека гледаме широко и цялостно българската действителност, интересите на страната. Пък и с едно око да гледаме към Брюксел. Ако човек се замисли върху тези теми спокойно, ще разбере защо съм поканил ДПС. 

− Вярвате ли на г-н Доган?

− Некоректен е въпросът ви. Как бих си позволил да коментирам една личност? Имам голям респект и уважение към всеки сънародник.

− Какво ще кажете на онези, които ви дебнат кога ще се провалите?

− Всеки е свободен в мислите и действията си. Положителната енергия е нещо, което извисява гражданина и страната. Алтернативата в политиката е нещо нормално в една демокрация. Важното е като спечели изборите една политическа сила, да си свърши работата. Ако не − идват други. Няма нищо страшно, нищо зловещо, няма заплаха за никого.

– Вече знаете ли какво наследство получавате в държавата?

− Виждаме, че има неща, които едва ли в някои страни биха се приели, но всичко внимателно ще се разгледа.

− В последната седмица се усети, че има леко отстъпление от вашите предизборни обещания.

− Тъй ли? С какво го усещате?

− Вашите икономически министри Николай Василев и Милен Велчев заявиха, че няма да настъпи бърз скок в доходите, който хората очакваха. (Симеон ІІ спечели изборите с обещанието, че за 800 дни ще оправи страната и това ще доведе до „бързо и несимволично” увеличаване на доходите на населението.)

− Извинете ме, нима някой е казал за колко дни ще настъпи този скок? Нима това може да стане за един ден, като да запалиш една крушка. Ако това наричате отстъпване − дал Господ. Нашите медии носят гражданската отговорност да не форсират със спекулации и да не пускат фитилчета. Нека да гледаме на нещата като на общобългарски интерес, да се придържаме в рамките на реализма, така, както е прието във всяка цивилизована страна. 

− Обещанията, които дадохте, бяха ли съгласувани с ограничителната рамка на МВФ?

− Как си мислите, че мога да кажа нещо извън рамката на МВФ, след като подчертах, че ще следваме приемственост в политиката си? Всичко, което съм казал досега, е премислено и претеглено. Не съм давал първични, предизборни обещания. Изумително е да се предположи, че на другия ден може нещо да се промени или пък че може да се откажем от нещо.

− Предстои увеличаване цената на енергийните източници, което бе заложено от предишното правителство. Сега вие ще оберете негативите.

− Не бих казал, че е заложено от предишното правителство в някакъв отрицателен смисъл. Щом водим европейска политика, трябва да се придържаме към изискванията на Европа. Трябва да се справим, ако искаме да вървим към Европейския съюз. За конкретните параметри питайте министрите.

− От вас очакват много бързо да покажете къде е язвата на корупцията. Прокрадват се съмнения, че и това управление няма да накаже виновните пред закона. (Така и стана. Нещо повече – появиха се информации, че никой от предишната власт няма да бъде преследван заради корупция или злоупотреби). 

− Ние работим професионално − по резултати, а не по фантазии и очаквания. Ние сме в европейска правова страна.

− Ще има ли чадър за някого?

− Моля ви, нека да не употребяваме тези шаблони. Не ме вкарвайте в менгемета! Имаме си закони. Аз не съм съдия, нито прокурор. Всичко трябва да се докаже, а не да се търсят крайни мерки, възмездия и т. н. Не сме единствената страна, в която има случаи на корупция, защо трябва да си създаваме митологии и свръхочаквания. България трябва да върви както всяка друга нормална правова държава. Да се насъскват хората, да се злоупотребява със слухове, да се убиват добрите чувства между хората, не е отговорно поведение.

− Вие сте прав. Но на фона на огромната бедност всички виждаме как някои досегашни управници безсрамно крадяха. Хората искат справедливост.

− Имаме закони. А от нас са желанието и решението да се изпълняват. Правят ми голямо впечатление цифрите за средства и суми, за които се говори, че са откраднати или е злоупотребено. Вие, журналистите, разполагате с огромна информация. Не ви ли шокира, че ако съберем сумите, за които се твърди, че са откраднати, би се получило нещо колосално. Съдебните органи трябва да си вършат работата. Модерното общество не допуска саморазправа. 

− Как гледате на предложението на ген. Бриго Аспарухов разузнаването да мине на подчинение на премиера?

− Не искам да се бъркам в работата на специалистите. С много голямо уважение съм към ген. Аспарухов. В някои от европейските страни тези специализирани органи са към правосъдието, в други има специални комисии. Ще търсим консенсус по всички важни теми. И няма да ви кажа  „Като му дойде времето”, но ако и нашата парламентарна група сега предложи нещо, ще е прибързано. Не искам да създаваме впечатлението, че откриваме топлата вода или Америка след Христофор Колумб. Всичко постепенно ще решаваме.

− Досиетата са другата тема, която пари под краката ви. Какво ще правите с архивите на бившата ДС? Ще ги горите, ще ги затворите или ще продължим да ги четем? 

− От 12 години всички се ровят в тези досиета. За 4-5 дни не можем да решим и този проблем. Имаме други приоритети, които са от жизнен интерес. По-спешно е да разрешим въпросите за социалното положение на хората. Важното е да постъпим коректно с досиетата, както е в другите страни. Според мен още в началото работата с тях започна по един нормативен, а не нормален начин. И след това досиетата се превърнаха в болест за обществото, която и досега продължава. Всеки може да си служи с тях, както си иска. Бог знае колко фотокопия има от всички документи. Много жалко и много грозно е постепенно страната да се превръща в общество на доносници и изнудени хора. И с това ще се справим внимателно по коректен и правов начин. 

− Но вече се омаскариха много хора?

− Ето това ми тежи. Ще намерим разрешение и на тази наистина грозна тема.

− Усещам, че искате да разбиете много схеми в мисленето, в поведението ни.

− Моля ви! Никога не съм искал да разбивам нещо. Обичам да строя, обичам положителните неща. Бяха ми приписали, че съм разбил двуполюсния модел. Думата  „разбиване” е толкова далеч от моята мисъл, че моля ви, не ми я приписвайте! Аз си гледам стриктно работата, и то с огромно уважение към всеки. Но уважението трябва да бъде взаимно.

− Ще трябва да се напасваме едни към други.

− Мисля, че давам доста сигнали на толерантност и добро желание.

− Доколкото разбирам, делегирали сте отговорности на министрите. Какво ще изисквате най-много от тях?

− Да се придържат към програмата ни. Министерският съвет трябва да работи като екип. Казват, че когато някой отивал при Дьо Гол да се оплаче, той казвал:  „Има си министър за това.” В Швейцария пък много малко въпроси стигат до Министерския съвет. Разрешават се на местно ниво, само глобалните стигат до кабинета. Такава администрация е много по-гъвкава.

− Може би ние имаме навика от други правителства, които работеха при единоначалие.

− Сигурно си е имало причини за това.

− А ще влачите ли на буксир провалили се министри, както правеше дълго време вашият предшественик, само и само да не се развали екипът ви?

− Това ми изглежда като някакво пророчество. Има принципи и ценности, на които държа − програмата. 

− Министърът на културата вече влезе в устата на журналистите с първия си гаф.

− Това радва ли ви?

− Не, но вас трябва да ви притесни. Той вече се изложи.

− Много мило вие да го кажете. Тези присъди са много лесни и несправедливи. Нека да видим какво може да направи един човек, пък тогава да го съдим.

− Но медиите са точно за това − да следят министрите под лупа.

− Нещо като главни инквизитори?

− Ако така ви харесва − да! Идват президентските избори. Мислите ли за тях?

− Естествено!

− Готов ли сте с вашия кандидат?

− Парламентарната група трябва да прецени. Това е много отговорен въпрос. Няма мълчание, няма потайности! Само логика! Ще мислим, кампанията не е стартирала. 

− Съдбата, г-н премиер, върна ли ви това, което ви бе отнела?

− Животът е толкова сложен, че не съм си правил лични равносметки. За мен сегашното ми положение е огромна саможертва − в семейно и лично измерение. За жалост много хора не са разбрали това, защото гледат на властта като кулминация в живота им. А като се е родил човек с нея, постът не е от значение. Отговорностите са големи, а лишенията в личен план − неизмерими. Така че няма компенсация. Приемам днешното си положение като задача, с която ще се опитам да се справя. Не с всички задачи съм се справял досега, но затова сме хора, а не свръхсъщества.

− Много хора показват, че ви обичат.

− Това е още по-страшно за мен. Този сантиментален момент ме притеснява. Искам да успея да оправдая очакванията.

− Ваша ли е тази икона на св. Йоан Рилски? (Забелязвам иконата до бюрото му.)

− Получих я от Негово светейшество на 24 юли.

− Защо го поканихте в парламента и поискахте пред него да се закълнете?

− Аз се уповавам на вярата. Ние сме толкова малки и нищожни, че без вяра сме загубени. Мисля, че народът разбра този мой жест и го оцени.

− Ще промените ли нещо в този кабинет?

− Защо? Не ви ли харесва?

− На вас харесва ли ви?

− Аз не съм ви показвал моя кабинет в Мадрид, в който съм седял 40 години. Той е три метра на два и половина.

− Няма ли да смените тези тъмносини мебели? Вашият предшественик направи три ремонта в този кабинет.

− Вие шегувате ли се? Защо да се занимавам с мебелите? Имаме по-важни задачи.

− Прав ли работите?

− Когато човек пише, седи. Но трябва да ви кажа, че много удобно е да стои и прав и да се опира на нещо. Имам от време на време такъв навик. Не мога да вървя и да чета или да диктувам, вървейки.

− А какво ценно сте сложил в малкия кабинет преди заседателната зала?

− В малкия кабинет няма нищо. Там ще дойде някой от моите помощници. Трябва да рационализираме пространството. 

− Защо не водихте заседанието на МС във вторник? 

− Аз питам ли ви кой води редакционните ви съвети?

− Но вие ръководите държавата, а не частна фирма, г-н премиер!

− Да сме наясно. Аз имам достатъчно опит в управлението. Всяка жаба да си знае гьола! Всеки да си гони работата, щом е получил доверието да управлява. Оттам нататък трябва да се придържаме към известна яснота във функциите и отговорностите. Тук вече не става дума за показност, за снимки и т. н. Каквото трябва да се прави, аз го правя. 

− Избрал ли сте на кого да делегирате права, когато вие няма да водите заседанията на МС?

− Защо така ми поставяте въпроса? Ако вие се съберете редакционно без г-н Тошев, нима вестникът ще престане да излиза? 

− Като че ли се обтегнаха отношенията ви с журналистите?

− Абсолютно никакво обтягане не е имало. По-престижно помещение в сградата на МС от пресцентъра няма. Щом вървим към Европа, трябва да си имаме уважението. Ще получават информация, няма защо да седят на улицата и да си губят времето, постоянно чакайки нещо. От уважение към журналистите казвам това. 

В края на годината Симеон ІІ започна да изглежда все по-уморен. Гръмнаха и първите скандали – около продажбата на „Булгартабак”, в парламентарната му група зейнаха противоречия, започнаха и персоналните атаки срещу него за „неадекватните му реакции” в управлението на страната.

На следващата година по изражението на първите мъже в държавата човек можешеда разбере, че нещата в държавата вървят на зле. За шест месеца премиерът Симеон Сакскобургготски видимо отслабна. Кожата на лицето му стана прозрачна, а в погледа му изчезна дяволитото пламъче на доволство. Посърна и коалиционният му партньор Ахмед Доган. За последните 4-5 години лидерът на ДПС никога не е изглеждал така намръщен.

 Изопна се и без това тънкият врат на шефа на парламентарната група на мнозинството доц. Пламен Панайотов. Депутатите на НДСВ не бяха в час нито със законите, които приемат, нито с поведението, което трябва да спазват. Рейтингът на парламента се сгромоляса. Вече никой не смееше да спомене за нов морал. 

Вместо обещаното добруване на народа плъзна повсеместна мизерия, която зацъка като мина. 

 Все по-ясни стават очертанията на задълбочаващата се криза в управлението. Премиерът започна да сменя зам.-министри, не само без да обясни защо, но и без да знае кого да сложи на тяхно място.

Битката между лобитата на принц Кирил (икономическите министри), на княгиня Мария-Луиза и на юристите взима жертви. След зам.-министрите иде ред и на министрите. Стоян Ганев напусна канцеларията на министър-председателя, а след него вървят слухове за злоупотреби с власт, които се лепват върху ореола на неговия патрон. Вместо да му бъде потърсена отговорност (или пък слуховете да се опровергаят), на Ганев му се търси престижна дипломатическа работа зад граница. 

Създава се усещането, че някакви центрове в сянка управляват страната, кадруват и действат не по правилата на пряката демокрация. Отговорността обаче се носи от политиците, които са на светло. Ахмед Доган с мъка се сдържа да изкаже на глас огромното си разочарование от екипа на Симеон и огромното си притеснение за стабилността на държавата. На депутатите в парламента от всички политически сили им побеляват лицата само при мисълта, че готвените синдикални протести могат да опрат до вратите на Народното събрание. За първи път от пет години насам по червения мокет на законодателния орган вчера плъзна мълвата, че народното недоволство може да изригне както в януарските събития от зимата на 1997 година. Управляващите вдигат рамене − нито знаят как да общуват със синдикатите, нито премиерът би понесъл мига, в който улицата да му вика:  „Оставка”.

И в БСП трескаво обсъждат спасителни варианти. В различни политически кръгове се правят сондажи за съставяне на програмно правителство или правителство на националното спасение. Поне десетина имена на „спасители” вече са в обращение. Това обаче минава през признанието на Симеон, че не е успял. А това е страшно и опасно за него! Защото негов провал означава окончателно и завинаги зачеркване на мрачната династия на Кобургите от историята на България. До провал на държавата не се стигна.

Но след три години Симеон ІІ загуби изборите. Стана част от състава на тройната коалиция под диригентството на Сергей Станишев, но създаденото от него движение НДСВ постепенно се срина до 2-5% влияние през 2006-2007. Симеон се провали. И като партиец, и като управленец. Проектът „Симеон” бе поредното жестоко разочарование на българите.