28756 | 15 авг. 2019 | 09:14

Необходим е държавнически подход за създаване на едно балансирано и трайно във времето финансиране на модернизацията на армията.

Симеон Николов

Твърдението от последните дни, че превеждането на 2,2 млрд лева за бойни самолети F-16 ни изстрелва на второ място в НАТО по военни разходи като дял от БВП с 2,61% след САЩ с 3,42 % е сравнимо с моментната реакция на дете, наблюдаващ изстрелян фойерверк.

От PR гледна точка е крайно неприемливо за интелигентаната част от българската читателска публика.

Но познавайки българската действителност, може да очакваме, че това ще се повтаря упорито и през следващите години.

Такъв еднократен акт не е за хвалене.

Нито пък дискутираният вече въпрос за еднократен разход, а не за разсрочено плащане за продукт, който ще получим след 4–5 години и въоръжение и боеприпаси, чийто доставки ще зависят не от фирма, а от съгласието на Конгреса, чийто състав и политика не могат да ни бъдат предварително известни.

Първата причина за неоправданата еуфория е, че когато става дума за изграждане на способности, това е комплексен процес.

Може да си вложил милиард в една от колоните на новострояща се сграда, но докато не налееш основите и на останалите 3 колони, което трябва да става едновременно, няма още сграда и не можеш нито да забиеш знамето, нито да отвориш бутилката.

Правилният подход е поддържането на един постоянно растящ дял военни разходи, а в български условия първоначално по–висок, за да постигнем реално превъоръжаване в рамките на 7–8 години, след което той ще спадне отново под 2%.

За причините, защо това не е направено досега, се мълчи или се обвиняват не тези, които трябва.

Втората причина е, че е фундаментално погрешно икономическа величина като развитието на БВП да се използва като определящ централен критерий при вземане на военно–политически решения.

През 2018 г. Гърция постигна 2,4 % дял от БВП за военни нужди, но разходите й за въоръжените сили през последнте 8 години намаляха с 1/3. Използването на такъв показател създава впечатление, че служи само за отклоняване вниманието от проблемите, както в случая с българската теза за "скок", изстрелващ ни до САЩ.

Не е правилно да се сравняват военните разходи като дял от БВП, защото за страните с голям БВП като Германия например, която едва през 2023 г. ще достигне 1,37% това ще означава 44 млрд евро, докато за България, която и днес "изпреварва" Берлин, означа 1,4 млрд лева.

А българският военен бюджет е 8 пъти по–нисък от този на Гърция и 7 пъти от този на Португалия.

Третата причина е свързана с решението на горния проблем, към което през последните години упорито избягваме да се връщаме, защото би разкрило истинската картина не само за състоянието на отбраната ни. Става дума, че отчитайки горното на срещата на върха на НАТО в Уелс бе взето решение за въвеждане на 11 входно–изходни измерители за оценка приноса на съюзниците.

Процентът от БВП, заделян за военни нужди е само един от критериите. Много по–важни са останалите, а именно делът на разходите за нова бойна техника и въоръжение; процентът от личиния състав, самолети и кораби, които имат готовност да бъдат използвани извън нациналните предели /от СВ–50%, от ВВС–40%, от ВМС–80%/; процентът от силите, които могат да бъдат поддържани в операции /за СВ–10%, за ВВС–8%, за ВМС–28%/. Следва група от критерии, отчитащи фактическия принос в НАТО.

Четвъртата причина се крие в един също премълчаван факт, който би предизвикал и въпроси за вината и непособността да се осигури пълноценно развитие на българската армия.

Най-верният показател за състоянието и правилното финансиране на всяка армия е съотношението между разходите за личния състав, текущата издръжка на армията и капиталовите разходи, т.е. закупуване на основно въоръжение и техника.

В Плана за развитие на отбранителните способности - 2020 е предвидено това съотношение да достигне 60%–20%–20%, но тръгнахме 2015 г. от 75,3–21,3 –3,4%, а теоретично би трябвало да се преследва недостижимата за сега цел 33%-33%–33%.
Това показва, че сме ориентирали правилно целите си, но сме много далеч от изпълнението.

Постоянните спорове около трите големи проекти /самолети, бойни бронирани машини и кораби/ създават погрешно впечатление, че с това се изчерпват нуждите на армията.

А трябва да е ясно, че има още редица неотложни нужди във всички видове въоръжени сили, да не говорим за технологичните промени във въоръженията и произтичащите от това президвикателства и нови форми на защита.

Преодоляването на изоставането изисква общ перспективен план, какъвто имаше след 2004 г. за 36 проекта, от които 11 приоритетни и съобразено с този план дългосрочно финансово планиране.

Освен това, забавянето на паралелното придвижване на модернизационните проекти се отразява на желанието на военните да останат на служба и на потенциалните кандидати да постъпят в армията. Некомплектът на личен състав пък прави небоеспособни българските форморивания.

Неизпълненито на съюзнически ангажименти логично подкопава доверието в нас като генератор или консуматор на сигурност.
Всичко това пък изисква единни позиции на управляващи и опозиция по най–важните въпроси на националната сигурност и премственост между правителствата, а не политизиране на проблемите, действия напук в Парламента и междуинституционални войни.

Основата за тези решения ще бъде зададена от резултатите от протичащия Стратегически преглед на отбраната, но срокът му за завържшване е едва през 2020 г.

Поради всичко това, не е геройство изтъкването на големия еднократен разход.

Необходим е държавнически подход за създаване на едно балансирано и трайно във времето финансиране на модернизацията на армията.

Защото ни остават само няколко месеца, през които да се "хвалим" неоснователно с направения голям еднократен разход, а делът на военния бюджет през 2020 г. отново ще е на старите позиции, далеч под 2%.

Разбира се, че с разходите за проекта на СВ за 150 бойни бронирани машини за пехотата, възлизащ на 1,464 млрд. лева, които ще се изплащат разсрочено в следващите 10 г. и за проекта за 2 многоцелеви кораби /а ни трябват 6/ за 984 млн лв., този процент леко ще се повиши.

Формално погледнато ние наистина сме в "златната среда" сред страните–членки на НАТО по разходи за военни нужди, но не класацията е основното тук, а способността на ВС да изпълняват задачите си по защита на сигурността и териториалната цялост на страната, както разбира се и изпълнението на поетите съюзнически ангажименти. А иначе сме на 15 –то място от 29 държави с 1,61% от БВП като само първите 6 страни надхвърлят границата от 2% от своя БВП /САЩ, Гърция, Естония, Виликобритания, Румъния, Полша/, а ни изпреварват дори страни като Черна гора, Словакия, Хърватия.

Проектът за бойни бронирани машини за пехотата отново повтаря грешките на проекта за многоцелеви изтребител. А точно той е добър пример за това, че именно със създаването на батальонните групи, снабдени с тези машини, ние постигаме способностите, според изизскванията на онези 11 критерия на НАТО, с които започнахме този коментар и те са решаващи, а не процентът от БВП. Освен това цената на една от машините на избраните от нас 4 фирми скочи двойно, а и за ББМП напира пак американска фирма.

Увеличеното нарастване на БВП на страната през последните 10 години с 30 млрд лв би трябвало да допринася също за повишаване на дела на разходи за военни нужди, ако не бяха огромните загуби в сивия сектор, наливането на пари в приближени на управлението фирми и невлизането в бюджета над 10 млрд лева.

Рисковете да не се случи финансирането на следващите модернизационни проекти са в две посоки:

очакваната икономическа стагнация в международен план, която ще ни се отрази макар и със закъснение от 6 до 8 месеца и

евентуално отлагане както на оставащите два големи проекти, така и на чакащите други такива вследствие на политически причини или лобистки противопоставяние и създаване на пречки.