20549 | 18 ян. 2015 | 13:11

Интервю на Анжела ДИМЧЕВА за ислямските забрадки, европейските ценности, сблъсъкa на цивилизациите

Проф. Кирил Топалов (1943 г.) е завършил българска филология в СУ, където по-късно преподава. Покрай литературните и научните си занимания е заемал и обществени постове - директор на Народната библиотека  „Св. св. Кирил и Методий“, посланик на България в Гърция, общински съветник, съветник на президента Росен Плевнелиев, а от 2013-а е наш посланик във Ватикана.

Автор е на многобройни научни изследвания, на известни романи (три от които филмирани), на пиеси, поставяни у нас и зад граница, на книги за деца и др.

- Проф. Топалов, имаше ли конкретен повод за написване на пиесата „Забрадка на слънцето“, третираща нетипична за българина проблематика?

- Преди 6-7 години участвах в една международна програма (България, Гърция, Италия и Франция), която трябваше чрез средствата на театъра да дискутира културологическата проблематика на забрадката като израз на „единство в многообразието“. През годините, когато преподавах в университета в Екс ан Прованс (Южна Франция, която е известна с масирано арабско мюсюлманско присъствие), бях свидетел на тази проблематика отблизо, след това изчетох и планина от публикации на много европейски журналисти, социолози и културолози, та не ми беше толкова трудно да си намеря сюжет. Той естествено е измислен, но фактологически отразява действително случили се неща, много от които са и доста по-страшнички от тези в пиесата.

- И какво от символиката на забрадката провокира вашия писателски интерес?

- Какво е забрадката - неизбежна част от облеклото на жената на юг и на изток, където слънцето е по-силно от другаде (нашите селски баби също носят забрадки), или предизвикателен символ и знак на различност, инспириран често от крайния, фундаменталисткия ислям, който спекулира и злоупотребява с недостатъчната информираност на добрия, почтен мюсюлманин? Осъзната демонстрация или цена, която мюсюлманската девойка трябва да плаща на семейството си, за да може да учи, работи и обича като другите? Справедливо ли е при отказ да носи забрадка тя да бъде малтретирана, понякога до смърт, дори и от собственото си семейство? Възможно ли е да сложиш забрадка на слънцето? Или на какво се дължи странният феномен: най-адаптивни и добронамерени към европейските общества, в които са намерили хуманен прием, са най-старите, първи гастарбайтерски поколения мюсюлмани. А високообразованите им деца и внуци често споделят идеите на най-реакционния ислям и „отмъщават“ на обществата, които са ги отгледали и изучили? Но справедливо ли е при споменаване на думата мюсюлманин съвременният европеец да си представя непременно човек, чиито джобове са натъпкани с бомби?

- Разкажете за първата постановка преди пет години - защо се доверихте на студенти, какъв беше отзвукът сред публиката?

- Според изискванията на програмата пиесата трябваше да се реализира в младежка среда. Намерих пет талантливи български студентки филоложки, две от които дори автентични мюсюлманки, и с тях направихме спектакъл, който показахме най-напред в салона на Факултета за източни филологии на Софийския университет, а след това и на финалния международен фестивал на програмата в един от големите атински театри - „Атенеум“. Нашите момичета поднесоха страхотен спектакъл, който шокира и публика, и театроведи, и културолози, и журналисти с трагизма на проблематика, която на всички тогава (а и май до онзиден) се струваше далечна и някак си абстрактна.

- Как се прие тогава спектакълът?

- Различно. Общественото мнение се оказа сериозно провокирано, имаше бурни дискусии. Едни обявиха пиесата за авангардна (първи подобен опит в Европа върху тази тема) и провокираща размисъл и тревога, други я отхвърляха като излишно „пресоляване на манджата“ по деликатен и опасен социален проблем. А аз, като слушах и едните, и другите, си спомнях същите коментари някога и по повод на „Бъди благословена“ и „Не се сърди, човече“, с които пак бях пресолил същата манджа на същата обществена апатия за първи път с проблеми, които всички се правеха, че не виждат, а те ни бяха не само връхлетели, но и почти поудавили - за самотните майки и изоставените деца.

- Защо наш режисьор прояви интерес едва преди година?

- Предлагах я, но режисьори и директори на театри ми отговаряха почти еднотипно в смисъл - абе, оправихме всичко друго, само забрадката ни остана… Сигурно са били прави - наистина буквално до онзиден не само те, но и французите, а и целият свят май мислеше така. Затова благодаря на режисьора на спектакъла и директор на врачанския театър Анастас Поп­димитров, на ветерана на мои театрални роли Петко Петков и на чудесния екип на театъра, които първи у нас погледнаха на моя скромен текст не като на сипване на сол, а като на капване на йод в рана - ще те заболи малко или много, но може и да се поизлекуваш.

- Защо високотехнологичните „велики“ сили не намират (вече 14 години след 11 септември) противодействие на самоубийствения тероризъм? Може би трябва да се промени философията на това противодействие?

- Очевидно на тероризма тип „камикадзе“ е все по-трудно да се противодейства с досега познатите средства, защото готовият да преодолее естествения човешки рефлекс за самосъхранение терорист фактически обезсмисля механизма на страха от наказание като главен фактор за поддържане на някакъв, колкото и относителен да е, обществен порядък. А за философията - вече е налице говорене за евентуално преосмисляне на формулата за мултикултурализма и за необходимост от спазване на известни условия за реализирането й, в смисъл - зачитам твоята различност, ако и ти зачиташ моята, иначе влизам в казуса „ела, вълчо, изяж ме“. Мнозина смятат, че сегашният статут на формулата прави възможно неколкомилиардният цивилизован християнско-мюсюлмански свят да бъде почти безнаказано тероризиран от една шепа - засега, но докога ли? - юнаци, незачитащи различността на цивилизацията на същия този свят.

- Какво усещате сега, когато мечката играе у комшиите? Да я чакаме ли, както казва народът, и в нашия двор, или още вярвате в идеята на мултикултурализма?

- Аз съм последният, който ще се откаже от нея, защото тя е камъкът, върху който е изграден многоцветният, величествен, безсмъртен храм на човешката цивилизация. Ако тя не е обща цивилизация на всички различни, какво е? Цивилизация на тоталитаризма, в която всички трябва да бъдат еднакви? Или на по-силния, в която останалите трябва да станат такива, каквито той поиска? Или на всеки срещу всеки и на всички срещу себе си?... А пък предусещането на социалното цунами е основно задължение на пишещия. Трябва да умеем да наблюдаваме не само едрото, но и детайлите, по-умни от нас са установили, че всичко е скрито в тях.

- Например?

- Например с вземане на заложници, отвличания на цели училища с деца, масови изнасилвания и разстрели с калашници, дори и с камикадзета бомби вече някак сме свикнали, това е почти ежедневие в Близкия изток и Африка. Напоследък обаче започна да се случва и у нас, в Европа, и ние основателно решихме в един глас, че цивилизацията е застрашена. Пропуснахме обаче да обърнем както трябва внимание на един още по-страшен детайл: появи се 10-годишно момиченце камикадзе, което уби 17 души, като дръпна ръчката на закачена на тънкото му детско вратле бомба. Изводът: ако това момиченце не е било излъгано, че като дръпне ръчката, над него ще се отвори голям шарен балон и всички наоколо ще му ръкопляскат, значи шепата юнаци са много напред с материала и вече нямаме право да ги разглеждаме само като „шепа юнаци“. Внезапно и съдбовно сме изправени пред теми за размисъл, много по-сериозни от всичко, което досега ни е занимавало.

- Като посланик на България във Ватикана какво е усещането ви за отношението на обикновения християнин, както и на Светия престол към джихадисткия тероризъм?

- Европейското общество е мъдро, преживяло е и по-тежки моменти, така че джихадистите няма да успеят да настроят хората едни срещу други и да ги накарат да идентифицират исляма с тероризма. Самият папа Франциск нееднократно осъжда всички прояви на тероризъм, съвременно робство, агресия, потисничество и въобще унижаване на човешкото достойнство, стремейки се да поддържа жива вярата в просветлението, в доброто, божественото начало в човешката душа като най-важна предпоставка за съхраняване както на духовността на отделния човек, така и на човешката цивилизация. Европеецът отдавна е научил, че не противопоставянето, а обединяването на хората около общи духовни ценности е най-сигурният път за посрещането на предизвикателствата, пред които все по-често и все по-съдбовно се изправя светът.