12264 | 27 дек. 2014 | 00:00
Проф. Никола Георгиев е роден през 1937 г. в Казанлък. Няколко десетилетия е преподавател по теория на литературата в Софийския университет. Лектор e по български език и литература в университетите в Прага, Санкт Петербург, Залцбург, Кардиф, Лондон, Киев, Пенсилвания. Той е литературен критик, културолог, фолклорист, есеист, публицист. Носител е на Хердерова награда за 2000 г.
Проф. Георгиев, 25 години след 10 ноември говорим, че трябва обединение на нацията, а всъщност правим обратното. Излиза, че политиката не обединява, а разделя, така ли е?
- Не съм съгласен. И без политика хората са разделени. Ето, вие сте жена, аз в някаква степен мъж. Още от това разделение идат неразрешими противоречия. А те са ценни, когато са неразрешими. Добро е обществото, което, грубо казано, е разкъсвано от противоречия. Идейното общество живее. В такова общество се ражда лирика, раждат се и гениите. Всеки забележителен човек в мисленето си, в творчеството си е бил противник, отрицател на нещо. И Хегел, и Ницше, и Маркс...
- Тогава означава, че живеем в много добро общество, така ли да ви разбирам?
- Добре е, че има противоречия, тъжно е, че те са много дребнави. И все пак по-добре с тях, отколкото без тях. Ние не страдаме от противоречия, страдаме от дребнавостта. Не спорим за важните неща. Някои казват, че е западала духовността. Но те не знаят какво е духовност. Къде днес в българското общество се чуват големите въпроси - за битието на човека, за вярата и неверието, за хуманизма, за отношенията със съседите - гърци, турци, сърби? Говори се ще тръгне ли по тръбата газ... А едно време се говореше друго за тръбата: „С тръба зове своите братя - Всички на оръжие!“ Ако преди думата тръба е зов за свобода и борба, в днешно време тръбата е някакво промишлено, икономическо, международно явление. Дребнотемието победи и затова не спорим за големите неща.
- Е, все пак от години в България спорят филите и фобите, а това все пак не е маловажно.
- Не се води добре този разговор. Разправията днес е дали да другаруваме с руснаците или със западноевропейците. Омразата не е лошо чувство. Свестният човек силно люби и силно мрази.
- Но ние не бъркаме ли нещата? Ето, ако някой каже, че харесва Русия, веднага му лепват етикета, че е путинист, рубладжия и комунист.
- Това е признак за оглупяване. Преди от увлечение по комунистическата идея видях как оглупяват хора. Сега виждам как други от увлечение по антикомунизъм оглупяват и в приказките си, и в писането си. Против съм утвърдената идеология и начина, по който тя се поднася. Стигнахме даже дотам, че намесихме в идеологията и трагичната участ на Никола Вапцаров – комунист ли е или не!
- Означава ли, че служенето на идеология води до оглупяване?
- Да, особено на управляващата, която и да е тя. Хитлер си беше дал срок националсоциализмът да управлява света 1000 години. Но империите рухват една след друга - Древния Рим, Руската империя, Великобритания...
- Светът в последните години се разтърсва от революции - Арабската пролет, украинският Майдан... Наскоро и синдикалистът д-р Константин Тренчев каза, че само революция ще спаси България. Това ли ни е нужно?
- Думата революция означава въртене, преобръщане. Има една книга от XV век - на Коперник, която прави революция в разбирането за Вселената, нарича се „За революциите“. Става дума за въртенията на небесните тела. След това тази нова дума се метафоризира и си остава метафора и до ден днешен. Революция в по-точния смисъл е обществено движение, което има ясни идеи какви дълбоки социални промени се очакват. Слагането накрая на някакво управление, диктатура - не е революция. Има близки по значение думи - метеж, бунт, въстание, както и сродна дума - преврат.
- Защо в България обичаме здравата ръка?
- Всички я обичат. И царят, и императорът в Русия са се наричали батюшка, татенце. А Сталин е „бащата на прогресивното човечество“. Патерналистичното, бащинското и полическото вървят ръка за ръка в някои народи. При нас има битово прекланящите се Бате, Бат, Баце, Тато... От това раздвоение няма отърваване. И хората, които се борят за свобода, много лесно се превръщат в диктатори.
- Днес обаче хората искат свобода, но се плашат от нея. Оказа се, че равенството го няма, защото едни са по-равни от другите, а братството трудно може да стане, защото омразата разяжда душите ни.
- Свободата не е отвлечено понятие, а е начин на живот, всекидневие. За жалост свободен живот в България няма. Най-трудно е човек да живее свободен. Защото ако решиш да се чувстваш свободен, ще умреш от глад. Няма - ако станеш отшелник. Това, че има някои по-равни от другите, е взето от Джордж Оруел. В книгата му „Животинска ферма“ преправят животните - всички те са равни и неизвестно как се появява надписът - „някои са по-равни от другите“. Оруел много истинни неща е видял в тогавашните диктатури - немската и съветската. Руснаците с право видяха в романа „1984“ себе си и не даваха да се издаде.
- Защо властта се плаши от книгите и често прибягва до забраната на някои от тях? Откъде идват страхът и желанието на управниците да се предпазят от словата на мъдрите хора?
- Във всяко действие има много подтици. Една идеология като дойде на власт, преглежда книгите. Какво правят, когато Хитлер идва на власт - изгарят ги. Но има и друга подбуда за това - „аз съм силният“, така те искат да всеят страх и подчинение. Едновременно със страха върви и желанието да бъдат обичани. Трудно съвместими неща. До време мнозина успяват, след което тръгват надолу.
- Национализмът днес е много силен и на много места по света се проявява със страшна сила, докъде ще стигнем?
- Национализмът е познат отдавна, а стремежът на човека да мрази е неизкореним. Национализмът е не само любов към себе си, не толкова любов към своя народ, а омраза към друг. Има и религиозен фанатизъм - там омразата е до корен. Не зная откога, но през ХIХ век в Гърция процъфтява т.нар. мегали идея - те са велик народ и албанци, сърби, българи - всичко трябва да бъде погърчено. Появяват се и идеите за велика България, за велика Албания...
- През изминалите няколко десетилетия обаче национализмът като че ли беше потискан?
- Потискаха го други противоречия - разни стопански и военни съюзи, заради които днес светът е разделен на 2 лагера. Тези неща задоволяваха страстта на човека към омраза и някои от тези противоречия отслабнаха. Берлинската стена падна физически, но духовно тя остана.
- Народите винаги са имали нужда от диктатори, слаби ли се чувстват хората, за да търсят бащицата?
- Откак свят светува, има диктатори. Това е като някаква форма на господстване вътре в семейството, в селището, в племето. И винаги има съпротива. Човекът е раздвоен между търсенето на независимост, свобода и подчинение. Желанието да се чувства щастлив в своето подчинение и да се чувства щастлив в своето освобождение, и нещастен в единия и в другия случай. Двойствеността у човека води примерно до религията. Човек приема, че над него, извън него има някаква сила, на която той трябва да се подчини.
- Защо интелектуалците не могат да влязат във властта, всички ли се плашат от тях?
- Примерите сами говорят. Когато избухва болшевишката революция, една голяма маса руски интелектуалци напускат Русия. Не от страх за себе си. Правят го, понеже идва режим и обстановка, с която те не са съгласни. В България тези, които бяха начело в първите месеци и години след 10 ноември 1989-а, изведнъж се отдръпнаха, защото видяха за какво става дума. Извинете за самохвалството, но през август 1990-а издадох статия, в която обявих, че става нещо калпаво. Нарекох я „Крещящата глухоняма революция“ и като ме емнаха хората, които очакваха, че ще се изтъпаня като антикомунистически герой. Много се разочароваха от мен...
- Кое ви накара да смятате, че случилото се след 10 ноември е глухоняма революция?
- Крясъците, от една страна, и липсата на що-годе ясна представа какво искаме.
- Затова ли 25 години след това все още се лутаме?
- Именно. И комунистическата фразеология говореше за преходен период, а краят му не се виждаше. Клишето тогава също беше - ние сме в преходен период. Хрушчов обяви, че 1980-а е краят на прехода и тогава влизаме в комунизъм. А той, завалията, не влезе в комунизъм, а в домашния арест. И така свърши.
- Но нали целта е да се върви към прогрес?
- Прогрес няма, тази идея е глупава. Има вълнообразно движение на известно подобряване - влошаване - подобряване - влошаване, но общо взето нещата стоят непроменени като качество. Всеки опит за това завършва с някакво разочарование. За тези 135 години след Освобождението преживяхме три много тежки разочарования.
- Кои са те?
- Първото е - да го наречем „Каква я мислехме, каква стана“, и завършва с диктатура при Стамболов. Кроткият и консервативен Иван Вазов изразява това в разказа „Дядо Йоцо гледа“ - чиновническа България с бюрокрация, жандари, беззаконие... Това ли искахме?
Десетина години след Освобождението се основава социалдемократическа партия тайно от режима. Второто голямо разочарование идва след 9 септември 1944-а, а третото е след 10 ноември 1989-а. Въобще ХХ век беше век на разпад, докато ХIХ - на обединение. В настоящия ХХI век разпадането ще продължи. Слава Богу, няма помисъл и повик Южна и Северна България да се разделят. Защото съседите ни се и клаха - сърби, хървати, бошнаци...
- Религиозните войни, които избуяват, не са ли още по-страшни и няма ли да доведат до сериозни последствия за света?
- Те започнаха и с промяна на езика. С каква цел беше зачеркнато понятието „свещена война“ и заменено с думата „джихад“? Въздействието на определението „свещена война“ е едно, докато „джихад“ звучи грубо, лошо. В българската военна фразеология имаше израз „жива торпила“, сега вече го няма – нарича се „камикадзе“. Бягаме от българските думи - защото те са нещо човешко. В някои страни вече има изследвания какво прави властта с езика - за това трябва да се говори. Когато те задължават официално да замениш думата „циганин“ с „ром“ признаваш, че циганин е лоша дума. Манипулацията означава прикриване, замазване - точно такава е ролята на властта в езика, да го променя в свой интерес. Всяка власт го прави – и църковната, и светската.
Мобилна верси
RSS
