35090 | 11 апр. 2015 | 13:01

Само уверен в себе си човек може да си позволи да пита, слуша и чува опонента си

Когато баба ме водеше на черква, бях убедена, че хората отиват там, за да разберат каква е разликата между благословение, благоволение и благоговение. Трите думи ми изглеждаха могъщи и тайнствени, вярвах, че те са поръсили цялата позлата върху иконите и върху дрехата на свещеника, който очевидно беше заслужил това, защото ги произнасяше с лекота, която тогава ми изглеждаше непостижима.

Когато бях млада и ходехме тайно в полунощ срещу Великден до черквата заради това, че всеки е готов да даде огън на всеки, най-голямата загадка ми изглеждаше защо, как така, откъде накъде „блажени са бедните духом“.

През останалата част от живота ми най-съществено ми се струваше да търся, откривам, забравям, чудя, припомням каква е разликата между смирение и примирение.

„Двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар.
Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам.
А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да повдигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника!
Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат.“
За деловите хора като мен смирение беше

от колонката на лошите думи

някаква приумица да си подадеш и другата буза, докато ти се иска да фраснеш един на този, който вече те е ударил. Думата „смирение“ чакаше да бъде открита в истинското си значение. Това се случи, когато осъзнах, че смирението не е примирение, не е признанието, че си победен, а е дори обратното - усещането, че в теб има неизползвани възможности за победа. Смирението не е нито кротост, нито мързел, нито уютна заблуда, нито наведена глава. Смирението е силата да отвориш съзнанието си за следващото ниво на развитие, защото приемаш, че там, където си, не е върхът. Че ти не си върхът. Че има по-високи нива в израстването и до тях те отвежда слушането, ученето, готовността да чуваш, и то не само такива мнения и отговори, каквито ти се иска да чуеш.

Смирението не е на обратния край на линията, на която стои голямото его. Ако си представим тази линия и в единия й край е егото, в другия е пълното примирение. Смирението е точно по средата на нулевото и грандоманското его - то е равновесната точка. Само уверен в себе си човек може да си позволи да пита, слуша и чува опонента си, тъй като не му се налага да лекува застрашено его с победа на всяка цена.

Смирението не изисква да мислим лошо за себе си, то просто изисква да не мислим толкова често за себе си. Смирението не е обратното на смелостта, човек може да бъде едновременно и смирен, и смел. И твърдо решен на всичко за постигане на цел, и отворен за чужди гледни точки, за критика, за промяна на собственото мнение. Смирението не е архитект на посредствени личности. То е инженерът на силните личности. Ако работим за смирението, то започва да работи за нас.
Дотук добре -

как обаче да намерим равновесната точка

между егото и примирението? Това ми каза друга притча.

Един беден каменар разбивал с чука си скала в планината. Денят бил непоносимо горещ, каменарят изнемогвал. От него се леели пот и гняв. През това време по тясната планинска пътечка преминал файтон. Вероятно с някакъв богаташ в него. Каменарят не можел да го види, перде на прозорчето пазело пътника от лъчите. Той си представил как би се чувствал на мястото на богаташа. Почти усетил хладината и подрусването на файтона. Всичко бих дал за това, всичко, мислел си каменарят. Желанието му било толкова голямо, че чудото се случило.

В следващия миг каменарят вече не бил под палещите лъчи на слънцето с чук в ръка, а във файтона. И наистина усетил хладината. Но след малко и тя не му била достатъчна, пак усещал горещината. Не както преди, но той вече бил забравил как е било преди. Сега сравнявал със своето желание. А желанието му било да е силен. Да е толкова силен, че нищо да не му пречи. Слънцето пречело. Пречело просто с това, че е слънце. Защо светът е устроен така, че винаги нещо ти пречи, мислел си новороденият богаташ. Защо винаги край теб има нещо, което е по-силно от теб? Не може ли аз да съм най-силният? Не може ли аз да съм слънцето? Желанието му било толкова, толкова силно, че и това чудо станало. В следващият миг новобогаташът вече не бил човек, а станал самото слънце.

Вече всичко било различно. Човекът слънце греел на небето и

нямало никакво значение какви хора пъплят

там долу, по земята. Човекът слънце бил далече от всичко това, над всичко това. Единственото, което имало значение е, че той бил най-силен, най-могъщ, че всички зависят от него. И точно в този момент се случило нещо, което хвърлило в съмнение слънцето. Най-неочаквано пред него застанал облак и го затулил.

Слънцето видяло, че хората долу с облекчение погледнали нагоре и били благодарни на облака, който ги спасил от лъчите. Хората долу вече не зависели от слънцето. Някакъв си облак само се преместил и изведнъж лишил слънцето от най-голямата сила. Излизало, че облакът е по-силен. В такъв случай не искам да съм слънце, а облак, помислил си бившият богаташ и още по-бивш каменар.

И в следващия миг вече бил облак.Най-после всичко било наред. Вече дори силното слънце зависело от него. Облакът продължавал да седи пред слънцето и се наслаждавал на мощта си. Долу на земята хората говорели не за слънцето, а за облака. Най-после е най-силен! Няма никакво съмнение. Цялата земя под него го потвърждавала.

И в този момент духнал вятър. Отначало тихичко, после все по-силно, накрая извил силен вятър, който само за миг запратил облака далеч от слънцето. И не само го преместил, ами продължил да си играе с него, като го придвижвал накъдето си иска из цялото небе. Как е могъл да се заблуди, това било грешка и тя трябвало да се поправи, като стане вятър.

И станал. Най-после всичко било наред.

Цялото небе било негово

можел да си играе на воля с когото си поиска, както си поиска. И го правел. Свистял и се наслаждавал на силата си. До мига, в който се блъснал в нещо твърдо, нещо невероятно силно, толкова силно, че го спряло. Била една скала, застанала на пътя му. Не го пропускала по-нататък. Стояла непоклатима. Значи така, значи тя била по-силна. Но вятърът вече знаел какво ще направи. Бързо поискал да стане скала. И станал. Вече можел да спира и най-силните ветрове. Вече бил непобедимата от ветровете скала.

И тогава видял... Видял, че по планинската пътека към него се задава каменар с чук в ръка.

Смирението започва с това, че приемаме себе си такива, каквито сме. Едва след това ни помага да осъзнаем, че можем да бъдем по-силни.