14535 | 11 февр. 2015 | 12:55

Чуват се все повече гласове, които казват, че БСП удари дъното.

По време на целия преход, та чак и до днес една линия пронизва живота на най-старата партия у нас. БСП перманентно търси себе си. В преследването на тази постоянна цел най-честият пример, даван от водещи фигури на столетницата, беше гръцката партия ПАСОК. Едно ветрило от идейни течения - от крайнолеви до социалдемократически. Към днешна дата моделът за подражание е политически мъртъв. СИРИЗА го уби. А човекът, който най-много се опитваше да наложи този модел - Георги Първанов, се отдели от БСП и направи нова партия - АБВ. Очевидно българската левица е на някакъв своеобразен кръстопът.

За анализа е необходимо да направим бърза разходка назад в близкото минало. Изненадващото избиране на младия тогава лидер на БСП Георги Първанов за президент постави партията пред въпроса за нов председател, който да го замести. Победителят избра за свой наследник един още по-млад човек от задните редици на партията, вероятно с идеята да може да запази контрола върху организацията. И направи

често срещана грешка

в политиката - подценяването на младостта. Тридесет и пет годишният Сергей Станишев остана на поста цели 13 години и си тръгна сам.

В отношенията им трябва да се търси една от сребърните нишки за случилото се, случващото се и това, което ще се случва в този политически цикъл за БСП и АБВ. Останалите нишки, които оформят различни комбинации около левия сюжет, са Бойко Борисов, ДПС, Западът и не на последно място Русия.

Първанов и Борисов публично демонстрираха добри отношения един към другиго, докато лидерът на ГЕРБ последователно мачкаше Станишев по всички възможни начини. Зодия Телец, чийто представител е Станишев, се слави със своята злопаметност. Той никога не прости и на двамата. Опитите на Първанов след края на президентския му мандат да се върне в партията и да е фактор в нея се сблъскаха с чугунена стена. Дали е случайност, или не, но едва след като се увери, че бившият му ментор е извън борда на организацията, лидерът на БСП се оттегли, поне публично.

По време на ерата „Станишев“ БСП и ДПС започнаха да се възприемат в публичното пространство като скачени съдове. Бяха заедно и в опозиция, и в управление. Първанов знаеше за този момент и когато създаде АБВ, рязко се разграничи от движението. Въпрос, който ще продължи да виси над отношенията между социалисти и азбукари още дълго време.

Една от причините за избора на Станишев през 2001-ва вероятно е била отчаяната нужда на БСП за по-добро позициониране в европейската координата. Роля, която младият лидер брилянтно изпълни. Той е

един от малцината българи

които достигнаха до толкова висок пост в международните структури - председател на ПЕС.

Европейската легитимация обаче отправи социалистическото махало в нова посока. Станишев вече имаше нов модел. Направи правителството на Орешарски с повече министри от СДС, отколкото от БСП. Създадоха се настроения отвътре и партийният актив на социалистите започна да недоволства. Това, което взриви вътрешнопартийния климат, беше украинската криза. Членовете на БСП искат ясна проруска позиция, а освен че не им я даде, ръководството на столетницата се оказа по-ястребско от десните партии в страната. Руската догма е толкова вкоренена в социалистическата партия, че нарушаването й разклати фундаментите на организацията. Ръководството на БСП не разбра, че там не се пипа.

При толкова натрупани проблеми
политическата сметка натежа

и някой трябваше да я плати. АБВ получи достатъчно поводи да се отдели и официално да заживее собствен живот. В контекста на междуличностния дуел трябва да се отбележи, че Първанов едва ли ще прости на Станишев изгонването му.

Стигна се до точката, при която двете формации се оказаха от двете страни на парламентарната зала - едните управ­ляващи, а другите опозиция. Дали това стопи интереса им едни към други - ни най-малко. Вторачени в доскорошните си съпартийци, те много напомнят за разделението на СДС и ДСБ. Следят се подобно на борци, намазани с олио, които обикалят около противника и сякаш забравят за околния свят. А и двете формации имат нужда от обръщане към себе си, от преоценка, анализ и промяна. Грешката, която допускат, е, че се опитват да правят всичко това през тялото на другия.

Влизането на АБВ в коалиционно управление с традиционни противници на БСП сякаш даде възможност на социалистите да се мобилизират, да открият врага, който да ги обедини и изправи на крака. Нищо подобно не се случи.

Поредното разцепление

се оказа по-скоро апатично, а не мобилизиращо. Поне засега. И поне с това ръководство. А то беше избрано на конгрес, където едва ли не имаше повече желаещи да оглавят партията, отколкото областни структури има тя. В крайна сметка начело застана Михаил Миков. По всичко личи, че той няма да може да върне столетницата във форма, да я напълни с идеен смисъл и енергия за позитивна промяна.

Чуват се все повече гласове, че БСП удари дъното. Колкото и да е силна една традиция, и тя има срок на годност, ако не отговаря на реалния живот. В болезненото търсене на някаква идейна основа БСП направи семинар в Пловдив, на който лектор беше автентично левият (без капка ирония) анализатор Евгени Дайнов.

Анархо-троцкизмът на Дайнов идеално пасва на либералната европейска еколевица, но едва ли ще свърши работа за трансформацията на мисленето на структурите по места. Същият филм, но с работно заглавие „Християндемокрация“, се прожектираше в СДС в края на 90-те, но за съжаление не можа да напълни салоните.

Гледани отстрани, и АБВ, и БСП имат един проблем, който е по-сериозен от липсата им на изчистен идеен профил. Трябва да е ясно, че социалистите може да са леви, но партията им не е, а азбукарите тепърва ще трябва да си правят някаква идеологическа физиономия.

Общият им проблем

е кадрови. В постоянните боричкания около властта, безкрайния брой идейни течения и фракции, превъртането на едни и същи лица в БСП не се откроява лидер или група, която да е носител на новото начало.

Ситуацията около ръководството напомня повече на хаос, отколкото на ред. Още повече че не могат да реализират възможностите, което им предоставя ролята им на опозиция спрямо едно тежко коалиционно управление. И тук им тежи сянката на ДПС, с които са в една роля в парламента. Хем да са опозиция на управлението, хем да се разграничават от ДПС и източващата им електорат „Атака“. Трудна задача, когато нямаш ярък лидер като например новата звезда на левите у нас - Алексис Ципрас.

При АБВ тройката (Първанов, Петков, Калфин) не е достатъчна да покаже, че партията има потенциал отвъд политическата рутина. Това чувствително ограничава темите, по които могат да вземат отношение. При тях липсата на младо крило, на свежест е много видима. Допълнително ролята им на управляващи с малък процентен дял силно стеснява полето им за политическо говорене. Към днешна дата АБВ по-скоро е партия, която трябва да се бори да излезе от капсулация и изолация. Без Бойко Борисов в управляващото уравнение те ще останат напълно сами. Двете формации очевидно водят позиционна война. 

Първото сериозно изпитание

пред тях ще са местните избори през есента. Ако това състояние на БСП се запази, е много вероятно партията да се раздели с последните си що-годе големи властови ресурси по места. АБВ ще търси максимално представителство по цялата територия на страната, което да изиграе ролята на мрежа за парламентарните избори. Участието им в управлението ще им помогне, но подобна помощ винаги има таван.

Въпросът, който стои на дневен ред (той е към социолозите), е дали БСП и АБВ се борят за един и същи електорат. Ако се окаже, че броят на колебаещите се е съществен, това ще изостри неимоверно противопоставянето. Но така или иначе по време на местни избори у нас от години се наблюдава един феномен - всеки да се изкарва победител. Трагичното състояние на българската провинция има една-единствена положителна страна - победител ще е този, който вземе големите градове.