43198 | 9 ян. 2025 | 14:42

Иван Костов и Петър Стоянов развалиха отношенията си, когато Стоянов като президент произнесе прословутата реплика „Иване, кажи си!“

В най-новата история на България 10 януари 1997 е драматичен ден.
Правителството на БСП с премиер Жан Виденов е подало оставка, но отиващият си от поста президент Желю Желев отказва да даде нов мандат на социалистите с основателния аргумент, че новоизбраният Петър Стоянов е редно да направи това. До клетвата на Стоянов остават по-малко от две седмици.

В това „висящо“ време основната опозиционна сила СДС настоява парламентът да приеме декларация, в която една от точките е провеждането на предсрочни парламентарни избори.
Нови избори, а не ново правителство с мандат на БСП, се превръща в ключовото условие на СДС, което подкрепят и протестиращите граждани.

Събитията са на фона на галопираща, на невиждана до този момент инфлация, която стопява и спестяванията, и месечните доходи на българите.

На 10 януари се стигна до щурм и влизане в парламента, а с помощта на полицията депутатите от БСП успяха да напуснат сградата едва в тъмните часове. В нощта срещу 11 януари служителите на реда разпръснаха всички демонстранти, като сред тях имаше и ранени политици.

Лидерите на СДС, новоизбраният президент Петър Стоянов, кметът Стефан Софиянски са на първа линия тогава, като се опитват да предотвратят агресията и насилието, да овладеят гражданския бунт.

Тъй като в последните години, попаднало във вихъра на политическата криза и на променящия се свят, обществото по-рядко се връща към драматичната дата, Епицентър.бг припомня случилото се през оценката на Стефан Софиянски – тогава кмет на София, който няколко месеца по-късно пое кормилото на държавното управление като служебен министър-председател.

- Г-н Софиянски, 28 години минаха от 10 януари 1997 година, когато бе щурмуван българският парламент. Вие тогава бяхте столичен кмет и, по ваши думи, бяхте на крак 24 часа нонстоп. Спомените ви не се променят, но променя ли се ракурсът, през който гледате на събитията от този ден?

- Напрежението беше толкова голямо, че няма как това усещане да се забрави или да се промени. Събитията водеха нас, а не ние събитията.
Имах достатъчно добри позиции тогава, за да се се опитам да повлияя на случващото се, но нещата бяха неспасяеми.
Това беше спонтанно недоволство от политическата класа и от управлението на страната.
Да не забравяме, че през есента на 1996 година фалираха осем банки, някои от тях държавни, където първостепенните и второстепенните разпоредители на бюджета трябваше да държат парите си по закон.
През януари и инфлацията беше станала неудържима. Затова хората излязоха на улицата, създаде се напрежение, противопоставяне между полицията и демонстриращите.
Служителите на полицията искаха да пазят реда, но демонстрантите напираха да влязат в парламента.
 
- Ако днес обяснявате на един 20-годишен младеж какво се случи тогава, какво ще му кажете? Кое е важното, което трябва да се помни и да се знае?

- Че търпението на хората има предел! Имаше спонтанност в участието им. Късно вечерта, спомням си, полицаите бяха подгонили едно дете с колело. Буквално дете – около 12-13-годишно. То се уплаши, падна и като ме видя, вика: „Моля ви, помогнете ми господин Стефан Стоянов!“ От притеснение създаде ново име – първото моето, второто – на Петър Стоянов. Ще бъде честен - имам лоши спомени от този ден. Той не е повод за празник. Противопоставиха се българи срещу българи.

- Факт е, че хората бяха недоволни и имаше защо – жестока инфлация, пенсии и заплати станаха по 5 долара, фалит на банки, мутри, кредитни милионери и прочее, прочее. Все пак имаше ли внедрени провокатори в протестите? Запазени са и брутални кадри от онези събития.

- Не мога да кажа дали е имало внедрени единици. Но тъй като бях в отлични отношения с ръководството на СДС, знам, че то нямаше участие в това. Свидетел съм и на друго – площадът пред Народното събрание, площад „Свети Александър Невски“ бяха пълни с народ. В 12 часа през нощта видях сред хората и съпругата ми с дъщеря ми Елена.
Да организираш толкова много хора, няма как! Спонтанно беше недоволството.

- Да погледнем на случилото се през призмата на голямата политика. Кога България тръгна необратимо към промяната – на 10 ноември 1989 година или на 10 януари 1997?

- Ще ви отговоря с един пример. Когато през 1997 година започнах работа в Министерски съвет, резервът беше под санитарния минимум от 500 милиона долара, а инфлацията галопираше. Започнах преговори с МВФ, но никой тогава нямаше доверие в държавата ни. България нямаше авторитет. Единственият начин да покажем, че промените са необратими беше служебното правителство да подаде молбата на страната за членство в НАТО. Така се разбра, че връщане назад няма.
Решението за НАТО не беше еднозначно тогава. Аз самият не съм първи натовец, защото съм миролюбив човек и оръжията са извън моето съзнание. Самото общество също беше разделено. Имаше демонстрации пред Министерски съвет с лозунги „Долу НАТО!“ Накратко – решението беше противоречиво, но то показваше, че пътят на България е необратим.
Трябваше да дадем знак на външния свят и ние го направихме. Отношението към България се обърна, включително от страна на финансовите институции.
Случилото се на 10 и 11 януари ни даде възможност да вземем това решение, което се превърна в паспорт за външния свят.

- Тогава ли се състоя българската цветна революция?

- Да. Участвах и в големия митинг преди първите демократични избори, когато булевард „Цариградско шосе“ беше изпълнен с народ. Невероятно! Море от хора. Чувствахме се победители на изборите, които предстояха, макар че после, за съжаление, ги загубихме. (б.а. - говори за предизборния митинг на СДС на 7 юни 1990-а). Но цветната революция беше седем години по-късно.

- Ще ви задам директно въпросът – спечели ли Сорос от обезценяването на българския лев?

- За Сорос не мога да преценя. Това, което мога да кажа, е, че ние много бързо възстановихме финансовата стабилност.
Резервът беше празен след „Виденов“ - от 500 милиона долара беше станал 330 милиона, беше спряна и приватизацията. Ние какво направихме? Продадохме „Солвей“ - Девня за 200 милиона, приватизирахме циментов завод за 40 милиона.
България беше единствената държава, на която МВФ преведе първия транш преди изборите. Направихме резерва над 1 милиард, като с приходите в бюджета поддържахме нормалния живот. Тогава доларът започна да пада. След това „привързахме“ лева за немската марка, което не беше очаквано, тъй като България беше доларова икономика. Това също беше противоречиво решение. От икономически съображение то имаше противници и в средите на СДС.

След като с Иван Костов посетихме Централната банка в Германия, където се представихме като настоящия и бъдещия премиер, и проведохме една икономическа дискусия, се постигна единно становище. Българският лев се върза за германската марка, не за долара.

- Споменахте за търпението на българина. Българинът сякаш не е протестиращ човек. Но е много разочарован гражданин. Виждате ли връзка между двете – не протестирам, защото съм разочарован от протестите и от резултатите от протестите?

- Сложен въпрос. Всеки трябва да го пречупи през себе си. Аз обичам да протестирам, но съм от мирните протестиращи. Ненавиждам насилието.

- Защо не протестираме днес?

- Днес хората се дразнят от импотентността на политическата класа. Нямаме икономически причини за гняв, както беше през януари 1997-а, например.
Роден съм през 1951 година и близо 40 години живях по времето на комунизма. Когато правя ретроспекция на живота си, съзнавам едно: не ние свалихме комунистите. Системата фалира. Фалитът беше икономически, не политически. Комунистите имаха своята логика на управление, бяха си създали свой елит с привилегии.

Аз нямаше как да бъда друг освен антикомунист – по политически причини са убили дядо ми, вуйчо ми, баща ми е изхвърлен от университета, на майка ми не й позволяват да завърши. Но нямам самочувствието да съм герой-дисидент. Говорил съм срещу режима, но дотам. Чак когато комунизмът фалира – подчертавам отново – икономически, надигнахме глави и станахме героите на прехода.

- На протестите през 1997-а сте до новоизбрания президент Петър Стоянов. Кога научихте, че ще бъдете служебен премиер? Защо ви се довери?

- Имах добра обществена подкрепа като кмет на София. Освен това съм икономист. Трябваше премиер с този профил.
Екипът ми също беше икономически силен – покойният Александър Божков (б.а. - вицепремиер и промишлен министър (1951-2009), Даниела Бобева (б.а. - оглавява министерството на търговията и външноикономическите връзки), Светослав Гаврийски. Не мисля, че България е имала по-добър финансов министър и по-добър управител на БНБ от Гаврийски.

- Стоянов беше избран за президент, но може да се каже, че звездата му изгря с януарските събития, тогава той се наложи като политически лидер. Вие пък бяхте успешен служебен премиер. По-късно и двамата се дистанцирахте от Иван Костов. Или той от вас? Защо? И защо синята/седесарската/дясната общност сякаш е обречена да се разделя? Каква е тази политическа карма?

- Рейтингът на Стоянов скочи от работата му като президент. Достатъчно е да споменем факта, че той успя да се разбере с номинирания за премиер от БСП Николай Добрев и с лидера тогава на партията Георги Първанов, които на 4 февруари 1997-а върнаха мандата за съставяне на правителство и България тръгна към предсрочните избори.
Що се отнася до отношенията между нас конфликтът беше по-скоро между Иван и Петър Стоянов, когато Стоянов като президент произнесе прословутата реплика „Иване, кажи си!“
Аз не съм имал конфликт с Костов. Моето разминаване и напускането ми на СДС беше заради царя. Аз настоявах да работим с царя с аргумента, че на света няма ляв цар. Да бъдеш цар е консервативна позиция. Всички други обаче, цялото ръководство на СДС, включително Петър Стоянов, бяха против да работим с НДСВ.

Не съжалявам за позицията си, защото четири години при управлението на царя, за мое огромно съжаление, ако щете и обида, СДС гласува с БСП в опозиция.Царят се опита да ме използва като посредник в добрия смисъл на думата. Преди да получи мандата ме покани и ме помоли: „Софиянски, опитайте още веднъж.“ Наистина опитах, но не успях.
Знаете ли колко загуби България от това? Много. Правителството на Костов беше силно правителство, независимо от промените в състава на Министерски съвет, които той направи в средата на мандата си. Кабинетът „Костов“ имаше сериозен авторитет. Една комбинация между новите хора на царя и вече опитните и добри министри на СДС можеше да бъде силно продължение на България.

- През 90-те години България бе арена на гигантски сблъсък между Изтока и Запада. Продължи ли той и след това и виждате ли възобновяването му днес, когато светът се променя?

- В политическата ми кариера съм бил всичко без президент. Винаги съм поддържал идеални отношения с всички посланици, включително на Русия, на САЩ. Никой никога в нито един момент не си е позволил да ми каже какво да правя! Срещите винаги са били съпроводени с респект.
Руският посланик Авдеев (б.а. - Александър Авдеев, посланик на Русия в София от 1992 до 1996) сподели веднъж: „Не мога да ви разбера вас, българите. Знаем кой сте, господин Софиянски, знаем, че сте от семейство на репресирани от комунистите. Вие седите и говорите с нас, а нашите момчета, дето сме ги учили и възпитавали, те не ни обръщат внимание.“
Затова нека не надценяваме чуждото влияние. Не зная дали сега то е силно или не, говори се, че е силно. Но когато аз работех – работил съм в Ейвис Боулън, с Монтгомъри, с Керестеджиянц, никой не си е позволил да ми даде акъл.

- Въпросът е може ли, според вас, през призмата на натрупания политически опит и нюх, България пак да завие на Изток?

- Не. Дори компромисни хора като мен са разочаровани от действията на Путин. Тази война е неприемлива в 21 век.

- Накъде върви България в последните четири години? Защо политическият елит е неспособен да реши кризата в интерес на българското общество?

- Накъде ли? Назад! В най-добрия случай бих казал, че не мърда.
Ще ви дам най-простия пример с енергетиката. Тук голяма отговорност носят и западните политици. Обърнаха енергетиката в политика. Енергетиката е икономика. Икономика! Гледаш къде е най-близкият източник на гориво и как най-евтино да го получиш. Вместо да използва географското си положение за силен транзит на всякакъв вид енергия, ние, за да не сме зависими от Русия, доставяме газ от Турция, която го купува от Русия. Американските танкери също акостират там. Все диверсифицираме и все от Турция купуваме в момента.

Друг пример - 18 години ни трябваха, за да ни вкара Унгария в Шенген заради Румъния. Когато влизахме в ЕС, Румъния я приеха заради нас, сега стана обратното. Румъния се развива и сега има по-висок БВП от нас, дръпна далеч напред.

От 2009 година насам Борисов трябваше да реши три проблема – Шенген, еврото и усвояването на европейските средства. Ние се провалихме и в трите. С европейските пари трябва да работиш така, че с тях да създаваш икономика, да се развиваш. Минете през Румъния да видите пътната мрежа. Разликата е уникална в сравнение с това, което беше преди години.
През първия програмен период се хвалехме, че сме на 23-то място по усвояване. Най-бедната държава трябваше да бъде първа по усвояване, за да не бъде най-бедната.

- Шенген е факт, но не и еврото. Някои анализатори казват, че се приближаваме към еврозоната, че имаме шанс, други – не. Вашето мнение? Защо не постигаме тази цел? Има ли скрити интереси? Чужди интереси?

- Аз съм категорично за въвеждане на еврото, но не сега. Един от основните ми аргументи в спора дали да вържем лева към марката или към долара, с който надделях, беше, че марката ще бъде в основата на еврото. И ние наистина не усетихме прехода, когато марката бе сменена от еврото. Всичко мина плавно.

Нека сегашните политици обаче да погледнат кога въведоха еврото прибалтийските републики и Хърватска. След като осигуриха силен икономически растеж в продължение на няколко години. Трябва да въведем еврото на основата на силна икономическа инерция. Независимо от стабилния валутен борд, малко или много сблъсък между лева и еврото ще има.
На първо място трябва да се борим за икономиката си, после за еврото.  
А вижте какво правим с Плана за възстановяване и устойчивост?! Тук вече може да свърши търпението ми! Ние сме длъжни да работим по този план, независимо какво правителство е на власт и кой каква идеология споделя. Ще загубим парите, което означава, че нито се възстановяваме, нито се развиваме.

- Разочарован ли сте днес, 28 години след януарските събития? По-оптимистични за България ли бяха Вашите очаквания?

- Не съм разочарован. Процесите в България са необратими. Неслучайно ви казах, че 39 години съм живял в комунизма/социализма, 35 години – в демократичните промени. Помня какво беше. Сега е много по-добре, освен че можем да си позволим да водим този разговор с Вас. Нещо, което преди 10 ноември беше немислимо.

- Така е, но въпросът е и друг - пропусна ли България шансове, които бяха отворени пред страната през годините?

- Да. Категорично. Отново подчертавам - трите основни задачи ние не ги изпълнихме.  

- Четири години не успяваме да направим стабилно правителство и пак губим авторитет.

- Ние губим от слабото си развитие. Освен политика на този свят има и икономика. Българинът не използва предимствата си от членството в Европейския съюз. Стопанската логика на ЕС е изравняване на стандарта на живот на държавите. Затова всяка държава дава своята вноска, но по-слабо развитите получават повече от това, което внасят, за да вдигат стандарта си. Ние не се приближаваме към развитите страни, ние се отдалечаваме.

- Защо се провалят опитите за редовно правителство и какво трябва да е то?

- България трябва да има авторитетно правителство с по-дългосрочен поглед. Приоритетите, които останаха и трябва да се постигнат, изискват дълги усилия и системна политика в една посока.

Пак ще дам за пример енергийната политика. Ако искаме да постигнем стабилност, първото нещо, което трябва да направим е да определим пропорцията – колко да е алтернативната енергия, колко да е конвенционалната, и ясно да кажем кога ще спрем да нараняваме природата. За това трябва авторитетно правителство, което може да взима и противоречиви решения като закриването на въгледобивната промишленост. И още по-важното - да може да защити това решение така, че хората да повярват, че то е правилното.

Силно се съмнявам, че хората, които преговарят за правителство, могат да излъчат кабинет с авторитет. Но ето и друг въпрос – след нови избори какво? Нямам отговор.

- Една нова консервативна вълна минава през света, надига се и у нас. Как си представяте България след 2 години, на 30-ата годишнина от събитията през 1997-ма?

- България е добра страна за водене на консервативна политика.
Консерватизмът е облягане на добрите традиции в обществения и стопанския живот, а ние имаме добри традиции, имаме на какво да се опрем. Трябва да извадим тези от тях, които са ни носили успех.