97455 | 27 февр. 2026 | 10:01

Не знам нито в българската, нито в световната литература да съществува такъв прецедент – двама писатели с абсолютно еднакви имена. Това е световен абсурд!

Най-значимото име в съвременната българска литература Стефан Цанев поставя един сериозем морален и исторически въпрос - когато двама писатели носят едно и също име, не трябва ли по-младият да сложи допълнителен знак към името си (например да добави и бащиното си име), за да не "краде" интелектуална собственост на предшественика си, особено, когато той о ставил знакова диря с творчеството си.

Ето какво пише Стефан Цанев:

Когато за пръв път прочетох някъде за появата на романа „Мамник“ от Васил Попов, помислих, че това е новооткрит ръкопис на писателя Васил Попов, когото много добре познавах преди 50-60 години. И при най-дръзкият полет на фантазията си не можех да допусна, че този Васил Попов не е онзи Васил Попов, че в България може да има двама писатели с едно и също име.  

 Васил Стефанов Попов   Васил Руменов Попов

При това, предишният писател Васил Попов не е случайно име. През 60-70-те години на миналия век трима млади белетристи деляха мегдан в българската литература: Йордан Радичков, Васил Попов и Георги Марков. Едновременно излязоха техните емблематични книги: „Свирепо настроение“ (1965)  на Йордан Радичков, „Портретът на моя двойник“ (1966) на Георги Марков и „Корените“ (1967) на Васил Попов.  

Аз не се наемам да говоря за този Васил Попов, ще ме обвинят в субективизъм. Ето ви няколко изречения за него не от кого да е, а от професор Светлозар Игов, дългогодишен преподавател в Софийския и Пловдивския университет, носител на званието „Доктор хонорис кауза“ на Великотърновския университет, изследовател със забележителен принос за историята на българската и на славянските литератури и сравнителното литературознание, един от най-влиятелните и активни оперативни литературни критици в България:

„Корените“ наистина станаха не само върховата книга на Васил Попов, но и една от етапните книги в новата българска литература. В тях историческата драма на българското село бе извисена до един обобщен размисъл за живота и смъртта, за „корените“ и „праначалата“ на човешкото битие, за приемствеността и прекъсваемостта, за историята и творчеството, за словото и изкуството. Един конкретен социално-исторически процес в съдбата на българското село писателят бе превърнал в битийно надвремие чрез вълшебното огледало на словото, в което „смъртното време“ на човека се извисява във „вечните времена“ на словото и духа. (Из „Слово за Васил Попов“, предговор към „Вечни времена“, 1988 г.)

Ще добавя само, че Васил Попов се държеше независимо и хладно към властта и властта се отнасяше към него с открита непоносимост, затова, когато през октомври 1980 година съобщиха, че 50 годишният писател Васил Попов е „умрял в Пловдив при неизяснени обстоятелства“, бяхме убедени, че той е ликвидиран от същите тайни служби, които убиха две години по-рано писателя Георги Марков в Лондон. 

Дори това да не е било вярно, другото е очевидно - след физическата му смърт името на Васил Попов бе тихомълком, но старателно заличавано. И то до такава степен, че ето – в България се явява друг български писател със същото име Васил Попов, без да подозира, че преди него в България е живял и писал друг български писател Васил Попов.

И този друг писател Васил Попов не е написал една-две книжки еднодневки, за да не го забележиш - написал е повече от 20 книги,   някои от тях признати, както видяхме, за „етапни книги в новата българска литература“, преведени са на английски, испански, немски, полски, руски, китайски, украински, унгарски, френски, чешки, японски и руски език. 

Освен това той превеждаше от испански, френски и английски, превел е книги на Дж. Д. Селинджър, Мопасан, О. Х. Кардосо и др. Сценарист е на игралните филми „Свобода или смърт“ (1969), „Вечни времена“ (1974), „Камионът“ (1979).

Не знам нито в българската, нито в световната литература да съществува такъв прецедент – двама писатели с абсолютно еднакви имена. Това е световен абсурд! 

Не бих повдигнал този въпрос, ако новият Васил Попов беше случайно явление, напротив, както се вижда, той настоятелно навлиза в литературата, издал е вече няколко книги, които триумфират, по тях се снимат сериали. Това прави въпроса още по-сериозен.

При писатели с еднакви имена по рождение винаги по-сетнешният променя или сменя името си, или към имената се добавят отличителни знаци (Плиний Стари и Плиний Млади, Александър Дюма-баща и Александър Дюма-син). В случая, и да искаме по-първият писател  да смени името си, е невъзможно – той е мъртъв.

Единствената възможност е живият Васил Попов  да смени или промени името си. Иначе се изпада в положение на неясно авторство, на присвояване на чуждо име, на чужди книги. 

Допускам, че може да има някакво оправдание за новопоявилия се Васил Попов, роден през 1990 година, който поради пропуск в образованието си или поради друга някаква случайност да не е знаел за съществуването на другия писател Васил Попов, макар че, както казват древните римляни: Ignorantia iuris neminem excusat  (незнанието не е оправдание), ако пък е знаел – това би било непростимо погазване не само на елементарния писателски морал, а на елементарната човешка почит към паметта на мъртвия. 

Но, ако той не е знаел, издателите на неговите книги – и те ли не са знаели? 

Професорите по българска литература в българските университети защо не реагират -  и те ли не знаят?

А Съюзът на българските писатели, чийто член беше покойният писател Васил Попов, защо не защити името му -  и там ли не  знаят, че е съществувал?

Всеобща деменция.

Мълчание.

А последствията от това мълчание никак не са невинни.

Представете си какво става в публичните библиотеки: книгите на двамата писатели Васил Попов  са подредени на една и съща лавица, една до друга, и на корицата на всяка от тях е напечатано едно и също име: Васил Попов. Кой Васил Попов на кои книги е автор? С годините това ще става все по-неясно. Необремененият с литературни познания читател и нормалният читател, който не може да допусне ненормалното - че може да съществуват двама писатели с едно и също име, спокойно ще приемат, че всичките тези книги (включително „Корените“ и „Вечни времена“ на мъртвия писател Васил Попов) са книги, написани от живия и нашумял в момента писател Васил Попов. 

Макар и неволно, това е интелектуално мародерство.

Да кажа ли по-страшната дума?

---

Епицентър. бг припомня: 

Васил Стефанов Попов, български писател, е роден на 29.07.1930 г. в село Миндя, Великотърновско. Разказвач, романист, есеист, публицист, драматург, сценарист, преводач. Отрано опознава селският труд и живот. Завършва прогимназия и гимназия в София (1948), учи право в Софийския университет „Климент Охридски”. Работи като редактор в армейския вестник „Бойно знаме” (1952-1953), сп. „Наша родина” (1953-1954), в. „Народна култура” (1954-1957), „Литературен фронт” (1964-1966; 1971-1973), в който от 1973 до 1980 г. завежда отдел “Белетристика”. Член на СБП. Като журналист отразява строителството на Девня, Мадан, Рудозем, Батак, Кремиковци.

Пътува в Куба и в страните от Южна Америка, СССР и Западна Европа. Дебютира през 1952 г. в сп. „Български войн” с разказа “Един ден от две години”. Произведения: „Разкази” (1959), „Васил Георгиев Топалски” (биографичен очерк, 1960), „Корав хляб” (разкази за деца, 1961), „Малката мина” (повест за деца, 1962), „Човекът и земята” (разкази, 1962), „Легенда” (пиеса за Септемврийското въстание, 1965), „Корените” (1967; 1975; 1977), „Времето на героя” (роман, 1968; 1979), „Кактусът” (пиеса, 1971) „Това красиво човечество” (разкази, 1971), „Спокойствие” (разкази, 1972), „Захарните приключения на Панчо” (приказка, 1972), „Вечни времена” (1973), „Горещи следи” (портрети, пътеписи и образи, 1975), „Зеленият тръбач” (разкази, 1975), „Селски притчи” (пиеса по разкази от “Корените” и “Вечни времена”, 1975), „Низината” (роман, 1977; 1979; 1984), „Двамата войводи” (1977), „Слова” (есета, 1978), „Слънцето на Грузия” (пътепис, 1978), „Дайкири. Разкази за Куба” (1979), „Самолет от Цюрих” (разкази, 1980), „Оставете балкона отворен” (1980). Превежда Селинджър, Мопасан и др.

Автор е на сценарии за документални филми от цикъла „България” по случай двадесет и пет годишнината от 9.09. 1944. Сценарист за игралните филми „Свобода и смърт” (1969), „Вечни времена” (1974), „Камионът” (1979). Заслужил деятел на културата (1980).

Дългогодишен член на престижното латиноамериканско жури за художествена литература - „Каса дел Америка”.

Произведенията му са публикувани на японски, китайски, испански, немски, унгарски, френски, полски и руски език, издадени са във всички съветски републики.

Кончината му е преждевременна - умира при неизяснени обстоятелства на 12.10.1980 г. в Пловдив. Творчеството му е един от върховете на съвременната българска белетристика. Най-богатият архив на името на Васил Попов е притежание на катедра „Българска литература” на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”.