85636 | 5 авг. 2026 | 15:00

Имам чувството, че времето за България спря. Всяко ново правителство обявява, че ще бори срещу недостатъците и престъпленията на предишното, а става същото.

Той е живият класик на България. Поет, писател, драматург, остро перо и безкомпромисно слово, събрано в 12 тома стихове, пиеси, есета и интервюта, с десетки награди и огромната любов на читателите - с този сериозен творчески багаж Стефан Цанев посреща своята 90-годишнина (7 август).

Нашето “творческо сътрудничество” има близо 40-годишна история. 

В десетки интервюта съм записала неговите оценки за времето, в което живеем - безпощадни, взривяващи. Той не спести критиките си нито към комунистите, нито към седесарите, а към властниците няма милост.

Животът му е достоен за кинолента. "На четири години проговорих. Вследствие на менингит. Така се случи моето естествено съсредоточаване. Бях обречен на самота. Човек, колкото и да е мъничък, когато остане сам - мисли. Това, че съм отраснал в църква, също остави своя отпечатък върху мен"...

И от тогава е онова негово съзерцание, което прониква дълбоко в поезията и драматургията му. "Моят учител ми казваше: "Не се сравнявайте с ежедневието, а с това, което е над вас. Поне веднъж в месеца намирайте време да гледате звездите, цялото това мироздание и си задавайте въпроса: "За какво съм на тази земя?"

Руган, отричан, гонен, заплашван и възхваляван, Стефан Цанев  следва отговора на въпроса "защо съм на тази земя" и крачи с гордо вдигната глава, неподвластен на никоя политическа върхушка, свободен да изрече тежките думи: "Съжалявам, че доживях да видя как превръщаме свободата в свобода да властваме, в свобода да грабим, в свобода да мразим, в свобода да бием и да убиваме... Страшно е да го кажа, но съжалявам, че доживях свободата.“ Да, преживях страшно разочарование − видях мечтата си омърсена".

Преди пет години поетът ми каза: Никоя власт не обича да казваш неприятни истини. Кога най-сетне ще стигнат до прозрението, че по-добре е да имаш способни и открити противници, отколкото лицемерни и некадърни съмишленици. Още Паскал е казал, че колкото по-високо се издигаш в йерархията, толкова повече се отдалечаваш от истината, царят най-малко знае какво става в царството − да очакваш, че придворните ще ти кажат истината, е наивно. От шутове, от шутове имаме нужда, които са длъжни да казват на царя истината, премълчат ли − смърт!

https://epicenter.bg/article/Stefan-TsANEV--poet--dramaturg--Zhivyah-v-zhestoko-i-podlo-vreme/256500/11/0

Още в гимназията чува обръщението "Поете". Първият, който го използва, е учителят му по математика, който го призовава на дъската, но ако може "не в рими"... Животът му обаче се превръща в наниз от рими, които брулят и галят, които крещят и обичат, които отричат и възхваляват...

Всеки разговор с него разтърсва съзнанието ни с въпроса "Защо съм на тази земя?". Днес Стефан Цанев признава: В началото на 70-те години, когато бе забранено да ме печатат (8 години - нито ред, нито дума!), аз се бях обрекъл на поезията. И нищо не можеше да ме спре. В най-лошия случай щях да се самоубия. Бях готов за това. Тогава написах своя „Автореквием“. В стихотворението „Истинската смърт“, което съм писал 25-годишен, не случайно споменавам цианкалий. Бях се запасил с няколко кристалчета. И досега ги пазя. За всеки случай. Защото от самоубийството, от смъртта има нещо по-страшно…

Кое е по-страшното -  разговаряме навръх неговата 90-та годишнина.

И разговорът ни пак е разтърсващ.

Ето акценти:

- Поезията е игра на живот и смърт. Няма вчера, няма днес – винаги. И  всеки, който посегне към перото, трябва да е готов да заплати с живота си истината, за която пише. 

 -  Днес думата “идеали “не съществува

 - Самочувствието на мнозинството го лишава от разум.

- Мнозинство е опасно явление - на него се крепи демокрацията, на него обаче още по-успешно се крепят диктатурите. 

- Малцина  осъзнават краткостта на живота като скъпоценна уникалност.

- Наградите са коварно нещо, човек трябва много да внимава кой му я дава и защо му я дава, купуват ли го, продават ли го, позор ли е, или слава?

- Има нещо по-страшно от цензурата. Апатията. Мълчанието. Поетите днес пишат – никой не ги чете. Няма критика. Няма знак, че съществуваш. 

- Колкото по-алчен става светът, толкова  повече се приближава към смъртта си.

 - Надеждата ми е, че изкуственият интелект ще бъде по-човечен от днешния естествен човек и ще възпре неговото озверяване.

- Биологичният човек ще стане излишен, излишна мърша. Човешката цивилизация ще бъде продължена от изкуствените хора, те всъщност са мечтаното безсмъртие на днешните биохора, създадени са от по-дълготрайна материя. 

- Имам чувството, че времето за България спря. Всяко ново правителство обявява, че ще бори срещу недостатъците и престъпленията на предишното, а става същото.

- Страх ме е, че след 10 години ще видя същата България...

---

- Правим това интервю, Стефане, в навечерието на твоите 90 години - респектираща възраст! Стряскаща ли е тази мисъл: станах на 90 години?

- Не особено. Сякаш става дума за друг човек.

2012 г. Стефан Цанев стана носител на „Орфеев венец“, присъден му  за високи постижения и принос в съвременната българска поезия

- Какво те вълнува днес? Какво пишеш сега?

- В момента преглеждам последните коректури на книгата си с избрани стихове, писани между 1956 и 2026, за 70 години - 100 стихотворения, толкоз. Нарича се книгата НОСЕТЕ СИ НОВИТЕ ДРЕХИ, МОМЧЕТА!, трябва да излезе след няколко дни. (б.а - Книгата вече излезе от печат)

А какво ме вълнува ли? Като разгърнах първите страници - гледам едно много старо стихотворение, в него става дума за същото - за безумните войни наоколо. Виж какво съм писал през 1961, преди 65 години:

ДИВАШКИ СЪН

Сънувах, че съм вожд

на някакво дивашко племе.

И тъй като не бях дивак -

четири разчекнати тигрици

ми даваха уроци по реване.

Това не беше лесен труд

и аз ядях неимоверно много.

Когато вече можех да рева

достатъчно авторитетно -

установих,

че племето ми мре от глад.

(Нали ядях неимоверно много.)

Не мислих дълго -

обявих война

на съседното дивашко племе.

Племената се строиха

едно

срещу друго -

на петнайсет разкрача

и внезапно всички закрещяха:

- Нека да се бият вождовете!

- Нека да се бият вождовете!

Събудих се, крещейки сам:

- Нека да се бият вождовете!

И сега ми се иска да изкрещя същото. Няма да е лошо този дивашки обичай да се възстанови. Да се бият вождовете, а не да карат народите да се бият. Щото на големи юнаци се правят вождовете днес, а не помирисват фронтовете, не отиват поне на един убит войник да затворят очите - да не вижда и мъртъв кой го е пратил да умре.

- Много е страшно това! Вождовете да затворят очите на убитите войници... Избяга в Балчик, стана морски човек, какво намираш тук?

- Търсих морето, намерих хора. Нормални хора. Които ме приемат нормално. Като нормален. Рядък случай.

- А какво остави в София?

- Трима приятели. Нищо повече, за което да ми е тъжно.

2026 г. Иван Гранитски написа за Стефан Цанев: Няма друг  български драматург, който да отразява така мощно и проникновено разломния дух на днешното време. 

- Само трима! Това ли е твоята София?! Сега ще те върна в 1956 година: "Земя, дари ме с твойта сила –/ да мога да обичам всички хора,/ да вдъхна чест на подлеците,/ герои от еснафите да сторя/ и скромни люде – от глупците". Чу ли Земята твоята молитва?

- От всички ти тези желания, каза ми Земята, последното е неизпълнимо.

- Да, няма как да се вдъхне чест на подлеците ... Птица ти мина път - разпънат между клевети на подлеци и обичта на хората. Какво прости и какво още гори в душата ти?

- През 70-те години на миналия век, след една разгромяваща статия, в която критикът ме обвиняваше в песимизъм, черногледство, цинизъм и прочие, Атанас Далчев ме срещна на площад „Славейков“ и ми вика:

         - Поете, горе главата! Ругаят ли те - няма страшно. Гледай да не те похвали някой подлец – това е страшното…

         Душата ми трепери  - да не се сети някой подлец....

 Още през 1995 г. Стефан Цанев ми каза в интервю, което озаглавих "Искам да бъда неудобната съвест":  “Ние се самоизмамихме, омърсихме всичко. Аз не знам в близките 10-20 години кой ще повярва някому, ако той вдигне светло знаме. И тук не действат само политическите измами, а корумпирането на хората, в които си вярвал, че са честни и безкомпромисни. Това безогледно забогатяване, това срастване на престъпния свят с държавата – докъде ще стигне?… 

Никой не си обича съвестта. Кой обича съвест, която му казва: „Бъди

честен, ходи гладен”? Няма такъв човек. И ако един поет е в ролята дори на някаква малка съвест, която като камъче в обувката създава неудобство при това маршово ходене към лошото, стига ми!”.

Политически ангажиран, Стефан Цанев изстрада краха на СДС, срива на сините лидери, кои­то искрено подкрепяше. И отвратен от всички се обърна към историята. Изпод перото му излезе блестящата поредица „Хрониките”...

- Има ли нещо, за което да съжаляваш - че не си го направил или че си го сторил? С какво се размина за тези 90 години? В какво не успя?

- Не написах най-хубавата си книга. За стореното не съжалявам.  Съжалявам за ненаправеното. Имам идеи за 12 нови пиеси – няма да успея да ги напиша.

- Това е Божа работа! Целият ти живот е в стиховете ти. Винаги съм се питала - защо е тази мъка, тази болка в тях? За какво е болката ти? Багряна е твоята кръстница в поезията, Евтушенко е твой приятел, рецитирал си на стадиони, прекарал си студентските си години в Москва, "линчуван" си от тоталитарната власт, изпил си цялата житейска горчилка като наследник на "врагове на народа", пиесите ти са били сваляни от сцена, гонен си от София, демокрацията разби илюзиите ти - какво остана днес от всичко това? Още един твой цитат: "Човек може да издържи всичко, ако има идеал, кауза, ако има вяра в нещо". В този твой дълъг, наситен с премеждия живот, коя беше твоята кауза, коя беше вярата ти? И устоя ли й? Какво те държеше изправен? Имал ли си мигове "на дъното"?

- Бил съм и по-надълбоко от „на дъното“. В началото на 70-те години, когато бе забранено да ме печатат (8 години - нито ред, нито дума!), имах до себе си жена, сякаш нарочно изпратена, която ми повтаряше: „Не се мисли за герой, не си предтеча, не те печатат не защото си опасен, а защото си посредствен.“ Колко крачки има до отчаянието? До падението? До самопредателството? Спаси ме поезията. Поезията не е красива и суетна игра, както смятат мнозина. Поезията е игра на живот и смърт. Няма вчера, няма днес – винаги. И  всеки, който посегне към перото, трябва предварително да знае това, трябва да е готов да заплати с живота си истината, за която пише... 

- В този период властта налага тежка цензура върху словото ти: стихосбирката „Парапети“ е свалена от печат; историческа пиеса “Процесът срещу богомилите“ е забранена веднага; стихотворението „Носете си новите дрехи, момчета“ се разпространява апокрифно; , мюзикълът “Любовни булеварди” е забранен лично от Живков; пиесата „Последната нощ на Сократ“ влиза директно в окото на цензорите. Как се издържа на такъв зловещ натиск? Как се живее с учещането, че чукът на системата виси над главата ти?

- Поезията и истината нямат друг залог, без този смъртен залог и най-талантливата поезия е талантлива фалшификация. Може да ме смятат за маниак - да. Аз се бях обрекъл. И нищо не можеше да ме спре. В най-лошия случай щях да се самоубия. Бях готов за това. Тогава написах своя „Автореквием“. Написах най-добрите си стихове. В стихотворението „Истинската смърт“, което съм писал още в началото, през 1961 година, 25-годишен, не случайно споменавам цианкалий. Бях се запасил с няколко кристалчета. И досега ги пазя. За всеки случай. Защото от самоубийството, от смъртта има нещо по-страшно.

                  Ако умра след дълго боледуване -

                  не вярвайте,

                  че съм умрял от рак или туберкулоза.

                  Червената армия на моята кръв

                  е добре обучена.

                  Ако умра внезапно -

                  не вярвайте,

                  че съм се самоубил.

                  Аз съм достатъчно страхлив и разумен.

                  Но ако все пак умра. . .

                  Не търсете куршуми в черепа ми.

                  Не търсете нож в корема ми.

                  Не търсете цианкалий в кръвта ми.

                  Обърнете внимание на коленете ми.

                  Ако откриете белези от пълзене -

                  това е моята смърт!

Москва. Евгений Евтушенко и Стефан Цанев - едно искрено приятелство.

През 70-те години на миналия век двамата поети правят общи рецитали, превърнали се в легендарни за времето си духовни събития. След един такъв рецитал на стадион в Сибир Евтушенко го преграща и провъзгласява пред огромното множество с привичния си величествен маниер: „Ти си гений!“

"Ако Евтушенко беше жив, нямаше да остане безучастен към войната", казва днес Стефан Цанев.

- Да, по твоите колене няма белези от пълзене! На всички управници от Живково време до днес си им казвал директно и публично какво мислиш за тях. На Виденов заяви: "Жан, иди си с мир!" ; на Костов не му прости за корупцията - още през 1997-а я сравни със СПИН; някои виждаха в образа на Калигула самия Борисов; безмилостен си и към Радев - през цялото това време искаше да бъдеш "неудобната съвест". Как се носи тази огромна морална тежест?

- Бих искал тези хора да не ми се обиждат, това са принципи, аз бих казал същото на всеки, който е бил, е,  или ще бъде на тяхно място. Ако сега кажа, че „самочувствието на мнозинството го лишава от разум“ – Радев не бива да мисли, че се отнася само за него. Отнася се за опасното явление мнозинство, на което се крепи демокрацията, на което обаче още по-успешно се крепят диктатурите. И въобще трябва винаги, като се позоваваме и възхваляваме мнозинството, да имаме предвид, че хиляда души, събрани заедно, не стават хиляда пъти по-умни и т.н. Тиранията на мнозинството не е по-сладка от едноличната тирания. Към мнозинството много старателно се прилепват познати стари типове и техните изчадия, възпроизвеждат се  непрекъснато, проникват във всички партии, във всички сфери, преследват ме като видения. Дълго се колебах дали да включа в новата си книга едно много мрачно стихотворение. Включих го:

Те идат, връщат се – предишните ненавистни тирани.

Те идат, връщат се – предишните прокълнати убийци.

Те идат, връщат се – предишните им отвратителни лакеи.

Народът – добър и прост, прости им всичко, дори забрави.

И ето ги – те идат, връщат се, приели прошката за свое право,

по-нагли от преди, надянали демократични маски, те идат,

връщат се, превземат власт, богатства, вяра, слово – всичко.

- За съжаление най-новата ни история помни "тиранията на мнозинство" и при Виденов, и при Костов, но и днес никой не си взема поука. Сякаш няма лек за самозабравянето във властта. Преди пет месеца в Пловдив се състоя премиерата на „Цигуларката на Бога“, пиеса написана още през 2018 година. От нея съм запомнила изповедта на Цигуларката: „Няма рай, няма ад, няма възкресение, няма друг живот - да оставиш следа след себе си тук на земята - това е безсмъртието! Не оставиш ли следа - все едно, че те е нямало. Не си живял. Не си съществувал. Изкуството е съпротива срещу смъртта." В този смисъл казваш ли си - целунат съм от Бога, моите книги, моите пиеси, моите стихове са моето безсмъртие?

- Като малък след тежък менингит съм онемял, баба ми, много набожна жена, ме дала в църквата – дано ми помогне Господ да проговоря. Надянал оръфано патрахилче, с кадилница в ръка, помагах в свещенослужението на поп Димо, беден свят човек, той ми казваше: „Страшният Бог, дето кара человеците да му се кланят, да се боят от него, да се чувстват пред него нищожества, е измислен от лоши хора. Бог е добър. Той те обича, не се страхувай от него, обичай го.“ Ако нося Бога в себе си, от този беден свят човек е.

Когато целият Свят е твоята Сцена, а ти си затворен между четири стени.
Когато си Цигулар на Бога, а Той не иска вече да те слуша.
Когато си Стефан Цанев и Доротея Тончева!

- Ще разбере ли днес публиката пиесата “Любовни булеварди", заради която те изселват от София? Как би звучал днес отговорът на въпроса: "Ало, какво стана с идеалите?"

- Днес тази дума не съществува – какъв отговор да чакам?

(Б.а.През 80-те години на миналия век пиесата „Любовни булеварди” ражда гръмовен обществен скандал. Създадена през 1982-а, за пръв път пиесата е поставена през 1983-а. Предизвика огромния зрителски интерес и бурното недоволство на Политбюро на БКП. Пиесата показва сблъсък между поколенията и недоволството на младежта в тогавашна България. Властта вижда в това критика към социалистическата реалност и партийната върхушка. Осемте представления се охраняват от милиция, младите са възторжени, но... след година и половина - през 1984 година пиесата е спряна по нареждане на Живков, а самият Цанев - уволнен.  След уволнението си авторът получава и наказание със забрана да работи в София. Изпратен е в „изгнание“ извън столицата. Спасява го намесата на неговия приятел – художникът Светлин Русев, благодарение на когото писателят успява да си намери работа като драматург в Драматичния театър в Пловдив, където остава до падането на режима през 1989. В града под тепетата създава "Последната нощ на Сократ", "Тайната вечеря на Дякона Левски", "Другата смърт на Жана д'Арк" и още  от най-известните си произведения.)

Стефан Цанев - честване на неговата 80-та годишнина. 

С признанието, че в „ония години” името му беше като парола, а стиховете му носеха надежда и утешението, че не си сам. А днес думите му те държат нащрек.

- А славата - доколко стимулира и доколко развращава? Търсил ли си я или си бягал от нея?

-  Виктор Юго го е казал най-точно: славата е златно легло, пълно с дървеници. Ще излъжа, ако кажа, че не ме е съблазнявала мисълта да легна там, доста дървеници ми ядоха задника.

- В "Небесна гледна точка" казваш: "Доживях позора да остарея". Толкова ли е лош днешният свят? Какво най-много те влудява от днешните нрави, от живота, от политиката?

- Простотията. Меркантилността. Наистина ти казвам: българският народ най-добре се държи по време на робство, по време на свобода избуява простотията му. Като илюстрация: виж за какво използва свободата на словото в социалните мрежи! Тази воняща словесна клоака...

- Там няма спасение! Има един пасаж от тази стихосбирка, която сякаш е писана за днес: "Господи! Какво представляват/ пред безкрайното ти Мироздание/ нашите земни битки/ нашите игри на народ и партии/ на герои и на бандити/, на министри и на министър-председатели/ на царе и президенти/..." От този водовъртеж на историята обаче никога не си взимаме поука. Защо? Това ли е кармата на човека - да прави все едни и същи грешки?

- Дължи се на чувството за мимолетност. Животът кратък. Втори живот няма. Е, щом е така, давай да налапаме, каквото може повече! Малцина  осъзнават краткостта на живота като скъпоценна уникалност. 

От "Небесна гледна точка" светът изглежда по-точно, от високо се вижда всичко. Страшно е! Защото се вижда безсмислието от живуркането ... 

Стефан Цанев и Доротея Тончева - една голяма любов в живота и на сцената

- Винаги си бягал от досега с властта? Защо? Канеха те за министър, "съблазняваха" те с различни постове, все се измъкваше. Даже и награди отказваше. Защо? По-леко ли ти е на душата?

- Една от 12-те ненаписани пиеси, за които споменах, се казва „Пред трона“. Ивайло е разбил и прогонил татарите, прогонил е ромеите, разбил е и е убил българския цар Константин Тих, влиза триумфално в Търново, народът го провъзгласява за цар, той влиза в царския дворец, в тронната зала, пред него е празния трон – да седне ли на трона? Какво ще стане с народния герой Ивайло? Нали против властниците се бореше – властник ли ще стане? Няма ли да стане същият като онзи, когото е свалил от този трон? А народът – няма ли да го изостави, като стане цар? Няма ли друг Ивайло да тръгне срещу него?.. Стотици, стотици страшни въпроси! Интересно ми е, днешните хора, които се запътват към трона на властта, задават ли си подобни страшни въпроси?

 27 юни 2025 г. Стефан Цанев и екип на премиерата на "Последната нощ на Сократ", Театър 199

- А отмъщаваха ли ти заради тези откази?

- Парадокс, не ми отмъщаваха тези, на които отказвах, не. Когато отказах да получа „Златен век“ заедно с един от шефовете на Държавна сигурност, в социалните мрежи се изля върху ми помия от знайни и незнайни личности: как тъй си позволявам да откажа държавна награда, кой съм аз, че да отказвам и пр. и пр.  Признавам си, стъписах се. Не очаквах. Защо? С какво засегнах тези хора? Досега не мога да си обясня. По-нормално щеше да реагират така, когато получавам награда. Защото наградите са коварно нещо, човек трябва много да внимава кой му я дава и защо му я дава, купуват ли го, продават ли го, позор ли е, или слава?

Не се правя на герой, но съм намирал сили да не се предам, да не изневеря на себе си по някакъв начин. Достатъчно е да казваш спокойно "не" и "да". Ако спазваш това просто правило, ще живееш спокойно.

Днес Стефан Цанев продължава да е личност, която боде в очите и прави неспокойни много хора.

- Защо българските театри се страхуват да поставят пиесата "Заговорът на Калигула"?

-  И досега е така. Една младежка трупа се опита тази година да я играе, щеше уж да има премиера през май-юни, доколкото разбрах, премиера пак не се задава... Странно, в Турция, дето уж диктатура, трети театър в Истанбул я играе, в демократична България – не. Ти знаеш пиесата и може да не се чудиш защо. За да не се чудят читателите, публикувай следното стихотворение, в него е квинтесенцията на „Заговорът на Калигула“:

Брут и Касий убиха диктатора Юлий Цезар,

за да възстановят републиката и демокрацията – народът

погна да убие Брут и Касий, а обяви Цезар за бог.

И после – 15 века: аve Caesar! аve Caesar! аve Caesar!

Това не е исторически парадокс, това е диагноза:

народите не искат народовластие, народите искат цезар –

огледайте се на юг, огледайте се на север, огледайте се

около себе си, в себе си: аve caesar! аve caesar! аve caesar!

Демокрацията е красива идея, родена от философи,

от мечтатели: общество на свободни индивиди,

надмогнали животинските си инстинкти за власт,

йерархия и плячка (демокрацията не е за простаци),

демокрацията е красива идея, но измислена,

демокрация в природата не съществува: мравките,

пчелите, овцете, вълците – искат ли демокрация?

Така и народите: аve caesar! аve caesar! аve caesar!..

- Има ли днес цензура?

- Има нещо по-страшно от цензурата. Апатията. Мълчанието. Поетите днес пишат – никой не ги чете. Няма критика. Няма знак, че съществуваш. На това трудно се издържа. Навремето не можехме да се оплачем, че не сме забелязани - властта ни дебнеше зорко, колкото по-жестоко те разкритикуват, толкова по-вече се прочуваш. Мълчанието убива.  Затова казвам, че

ние сме страната на поетите,

осъдени на смърт чрез мълчание.

- Няма да забравя и онзи твой призив: 

                 Поети,

                  изпълзете от библиотечните рафтове!

                  Слезте

                  от пиедесталите на своите постове!

                  Изкачете се на естрадите

                  като на барикади –

                  човечеството има нужда от апостоли.

Къде са днешните апостоли?

- Към политиката вече няма и апатия. Има отвращение. Политическият елит се изроди и деградира, както по време на феодализма аристокрацията стигна до израждане, след което е имало революции…Най-великото и непостижимо нещо, което Иисус казва, е „Обичайте враговете си“. Ние себе си мразим, ближните си едва понасяме, а Бог е поставил пред човечеството нещо непостижимо. Странно е, когато разпъват Иисус, под кръста няма нито един от апостолите. Под кръста има само три жени, които носят името Мария. Къде са били апостолите? Мисля, че поетите трябва да бъдат апостолите на своето време.

- Кой ще е последният Армагедон? Не смяташ ли, че войната за земя и ресурси ще изпревари войната на безпросветните срещу просветните, на простаците срещу умните?

 - Пак парадокс: страната с най-голямата територия в света се бори да заграби парченца чужда земя, най-богатата с природни ресурси страна в света се бори да заграби чужди ресурси. Алчността няма граници. Лошото е че тази държавна алчност заразява и хората.

- Защо светът сякаш озверя в последните години? Тази всеобща агресия, признак на какво е?

 - Ако съдим по това, че човек, колкото повече се приближава до смъртта, толкова по-алчен става, ще рече, че колкото по-алчен става светът, толкова  повече се приближава към смъртта си.

- Ще победи ли Изкуственият интелект Естествения човек?

- Надеждата ми е, че изкуственият интелект ще бъде по-човечен от днешния естествен човек и ще възпре неговото озверяване. Дали ще се стигне до конфликт между тях – не знам, но другото е сигурно – биологичният човек ще стане излишен, излишна мърша. Човешката цивилизация ще бъде продължена от изкуствените хора, те всъщност са мечтаното безсмъртие на днешните биохора, създадени са от по-дълготрайна материя. Ако земята е посещавана от извънземни – това ще са били роботи, изкуствени продължители на нечия биоцивилизация. Както и човечеството ще изпрати на Марс роботи, не живи хора.

- Как виждаш България след 10 години?

- Имам чувството, че времето за България спря. Всяко ново правителство обявява, че ще бори срещу недостатъците и престъпленията на предишното, а става същото. Страх ме е, че след 10 години ще видя същата България.

Като жълта мъгла през ноември над притихналото

наше Отечество се носи хленч – не плач, не вопли

от болка, не стонове от мъка, не ридания от скръб, не

ропот от гняв, не викове на недоволство, не протест,

не бунт, не метеж, не революция – а хленч, безнадежден

всенароден жалък хленч като жълта мъгла през ноември

се носи над окаяното наше Отечество.

- А след 100? Какво ще напише наследникът на Стефан Цанев след 100 години за днешна България?

 - Не знам. На непознатия си наследник посвещавам  стихотворението, което съм посветил на себе си:

Поете, съпротивлявай се, поете, не допускай старостта

да те превземе, както тревата превзема рухнала римска

крепост, не се предавай, поете, заповядай на сърцето си

да бие по-силно, заповядай му да обича, застави краката си

да стъпват твърдо, принуди мозъка си да мисли,

не разрешавай на бита да убие мечтите ти, усмихвай се,

не се присъединявай към всенародния хленч, напий се,

превърни плача си в смях, хромата походка в танец,

ако не – самоубий се, не можеш ли – скрий се,

както старите слонове се скриват и умират в джунглата,

не допускай да те съжаляват, поете, горд бъди докрай,

не се предавай, съпротивлявай се! Съпротивлявай се!

- Последното ти стихотворение?

Не искам гроб! Изгорете ме -

като еретик.

Прахът ми хвърлете в морето -

покой нито миг! 

Написано е на 30 юли 2026 г.

- Това ли искаш - възнесение на душата и вечно неспокойство?

- Поезията не може да бъде нищо друго от възкресение на душата. Смисълът на човешкия живот остава това, което си направил за другите. Това, което аз съм направил, е, че съм написал книги. Ако някой някога ги разгърне след 15 години, това ще е моето възкресение!

 - Благодаря за този разговор!

 Стефан Цанев, 2026: 

Утихна вятърът.

Под божията стряха

                  нещата следват свой законен път.

                  Мълчат – през бурята които пяха.

                  Мълчалите тогаз –

                                             сега крещят.