50187 | 26 март 2015 | 17:52

Който се бои от отговорност, да стои дома си и да не ходи на война. Ген. Иванов, март 1913 г.

Преди малко повече от век генерал-лейтенант Никола Иванов е изправен пред предизвикателството да подготви една от най-стратегическите операции в Балканската война. А талантът му на пълководец е подценяван и неведнъж ще му се налага да убеждава своите

кой е най-добрият ход

Под негово командване Втора българска армия бързо настъпва по двата бряга на река Марица и до края на октомври обсажда Одрин, най-важния за Османската империя град в Тракия. Той е превърнат от германски инженери в бастион, който държи пътя към столицата Истанбул (Цариград).

Одринската крепост има две основни отбранителни линии. Първата е на 9-11 км от града и се състои от артилерийски позиции и окопи. Главната, или фортовата линия е образувана от 26 големи укрепления на разстояние от половин до три километра, свързани със система от окопи, гнезда за картечници и площадки за едрокалибрени батареи. Всеки форт побира до 300 души, а целият одрински гарнизон е 70 000 души.

Още при подготовката на войната Никола Иванов е убеден, че успешното настъпление на българската армия към Цариград, което ще принуди султана към мир, не е възможно без светкавично превземане на Одрин. Според него една обсада би блокирала за неизвестно време значителна част от българската армия, а това може да обърка изхода от войната. Предложението на генерала е изключително дръзко. Според тогавашната военна тактика сложно фортификационно съоръжение като Одрин не се атакува, а се блокира. И българската Главна квартира отхвърля идеята му и разпорежда градът да бъде обсаден. Груба грешка.

На 13 ноември 1912 г. ген. Иванов предупреждава Върховното командване, че падането на Одрин „само с блокада не е сигурно в скоро време“, и отново настоява за „атака с открита сила“. Отговор няма. Междувременно

българската войска затъва

при Чаталджанските позиции, които държат подстъпите към Цариград. Въпреки че е поискало примирие, османското правителство е неотстъпчиво по въпроса за край на войната. Българският генералитет най-сетне проумява, че ако иска да диктува мира, Одрин трябва да бъде превзет.

На 6 декември 1912 г. е съставена комисия от висши офицери под председателството на ген. Никола Иванов, която трябва да се произнесе за успеха на бъдещата атака. След тридневни разисквания генералите заявяват, че „завладяването на крепостта посредством ненадейно

нападение вече е невъзможно“. Затова предлагат „ускорена атака“, но не на целия отбранителен пояс, а концентриране на действията в определен участък. Като най-подходящ те посочват „източния фронт от северо-източния сектор“.

Няколко дни генералът обхожда позициите и накрая съставя план за атаката на Одрин. Предвижда, че нападението ще има „голяма вероятност за успех“, ако най-напред се насочи към форта Айвазбаба и двата съседни форта Кестенлък и Таш табия.

„Този участък ни даваше възможност да разположим нашата артилерия във вид на обхващаща дъга, което ни позволяваше да съсредоточим огъня на много батареи срещу желания пункт. И да пренесем нашето надмощие там, гдето се яви нужда“ - спомня си по-късно ген. Иванов. Той предвижда останалите части също да атакуват по цялата фронтова линия, но само демонстративно - „за да се държи противникът в неизвестност относно мястото на същинския пробив“.

Примирието не трае дълго и при подновяването на бойните действия на 21 януари 1913 г. Върховното командване приема идеята на Иванов да започне

постоянен артилерийски обстрел

на складовете и казармите в града, докато се подготвя атаката, защото това „силно би разклатило духа на гарнизона“.

Генералният щаб обаче протака плана за настъплението още два месеца. Това изправя генерала пред друго изпитание - топи се ентусиазмът на армията за превземането на Одрин. Никола Иванов поощрява войниците да се забавляват с песни и хора, разпорежда на офицерите да са неотлъчно с тях, изнасяйки беседи: „при обстановката, в която войските се намират, безделието създава униние и други духовни недъзи“.

На 7 март 1913 г. ген. Иванов се среща с помощник-главнокомандващия ген. Михаил Савов, който продължава да е непреклонен, че атаката на Одрин няма шансове за успех. В разгорещен спор командащият II армия заплашва, че ако не се даде заповед за настъпление, ще оттегли войските си по-далеч от Одрин, защото стоенето в обсега на турския обстрел причинява безсмислени загуби.

Савов отстъпва, но разрешава атака само на предната линия, не и на главния фортови пояс. Иванов му заявява, че ще продължи настъплението до окончателното превземане на града. Савов го заплашва, че при неуспех носи тежка отговорност, но той парира с думите: „Който се бои от отговорност, да стои дома си и да не ходи на война.“

И наистина ген. Иванов поема историческата отговорност и разпорежда армията „да заеме предните позиции на противника и да го отхвърли зад фортовата линия“, тоест, че атаката няма да приключи според разпорежданията на Савов, а до окончателното сломяване на одринския гарнизон. Следвайки плана си от декември 1912 г. той възлага основният удар да бъде нанесен в източния сектор под командването на ген. Георги Вазов (брат на народния поет), като настъплението започне на 11 март в 13 ч. с масиран артилерийски обстрел.

На 12 март българските войски вече са достигнали на 200-300 крачки от фортовия пояс, но Иванов отлага атаката да започне

с изгрева на Луната

защото отчита, че през деня няма шансове за успех. Разпорежда канонадата постепенно да утихне и така заблуждава противника. Комендантът на Одрин Шукри паша решава, че българите са уморени и ще почиват, затова не предприема нищо през нощта, която се оказва решаваща за съдбата на крепостта.

Час и половина след полунощ пада първият форт – Айджи йолу. В 6 ч. е превзет и Айвазбаба. Никола Иванов разпорежда да продължи артилерийският обстрел на непревзетите още фортове, както и зоните зад тях, за да се отреже достъпът откъм Одрин на свежи османски подкрепления. На 13 март (26 март нов стил) в девет сутринта всички фортове по източния сектор са в български ръце и нашите части тръгват към града. Шукри паша изпраща парламентьори.

Генерал-лейтенант Иванов има едно наум и за вероятното коварство на съюзниците. Когато разбира, че съюзните сръбски части при Одрин тайно се готвят първи да приемат турската капитулация, той изпраща на командването им гневно съобщение, че никой освен него „няма право да влиза в каквито и да било преговори със Шукри паша“. Междувременно генералът иска от Главната квартира един конен полк, за да предпази града от евентуални безчинства на местни мародери.

Следобед на 13 март генерал Иванов приема капитулацията на Шукри паша и щаба му. Преди това изпраща телеграма на цар Фердинанд: „Въп реки мнението на мнозина, че крепостта Одрин е непревземаема с открита сила, идеята... възтържестува напълно...“ Кореспондентът на в. „Таймс“ не крие възхищението си: „В Източна Европа се яви нова военна сила, която даже великите сили не ще могат да удържат!“

Оцелял по чудо в Калофер

Роден е на 18 февруари (2 март нов стил) 1861 г. като първо дете в семейството на гайтанджията Иван Колев от Калофер, който търгува и с Цариград. Именно там Никола получава солидно образование в Императорския отомански лицей.

Шестнайсетгодишен е, когато успява да се спаси при клането в Калофер по време на Руско-турската освободителна война. (В края на юли 1877 г. турска войска и башибозушки банди опожаряват подбалканското градче и избиват почти цялото му мъжко население.) Тогава обаче загива майка му.

През 1879 г. младежът завършва първия випуск на Военното училище в София. А по-късно следва и в Николаевската академия на Генералния щаб в Русия.

През септември 1885 г. Никола Иванов е сред офицерите, на които e поверено да спрат евентуално турско нападение след Съединението. Малко покъсно участва в боевете при Пирот в Сръбско-българската война. Кариерата му се развива успешно и на 27 години вече командва полк, а през 1894-1896 г. е началник на Генералния щаб.

Сменя Рачо Петров като военен министър в кабинета на Константин Стоилов (1896-1899). Осигурява ново оръжие и удвоява артилерийския парк на армията. Обединява Морската и Дунавската флотилия в едно - Управление на флота. През 1900 г. става генерал-майор.

На 2 август 1912 г., по случай четвъртвековния юбилей от възкачването на Фердинанд, Никола Иванов заедно с още петима колеги е произведен в чин генерал-лейтенант.

Една изстрадана поука

Въпреки труимфа при Одрин България не печели максималното от Балканската война. Една от причините е подценяването на стратегията, която ген. Никола Иванов предлага и отстоява от октомври 1912 г.

Размислите си за проиграните шансовете споделя и самият той: „Одрин трябваше да се атакува преди Чаталджа... Със свършването с Одрин, цялата Втора армия и обсадната артилерия се освобождаваше и в неколко дена щяха да бъдат при Чаталджа. И ако турците не предложеха мир, форсирането на Чаталджа... щеше да се извърши с грамадни шансове за сполука... ако Одрин беше атакуван преди Чаталджа, последнята не щеше да се превърне в нашето нещастие.“

Победеният победител

В навечерието на Междусъюзническата война ген. Никола Иванов настоява неговата Втора армия да бъде подсилена с хора и въоръжение. Но не среща разбиране в Главната квартира.

С отслабени части той трябва да отблъсква превъзхождащите го гръцки дивизии. Допуска и грешки, които издават неумението му да води отбранителна война. Те стават причина II армия да бъде изтласкана чак до Горна Джумая (Благоевград) и генералът е снет от командването й малко преди края на войната. На 7 август 1913 г. е уволнен от армията и зачислен в запаса.

Прозорлив, той се обявява против участието на България в Първата световна война, а после се отдава на занимания с военна история, в която оставя ценни изследвания.

Цар Борис III не е забравил заслугите му при Одрин. На Гергьовден през 1936 г., когато армията ни за първи път след унизителния Ньойски договор чества празника си, Никола Иванов е произведен в най-високия чин „генерал от пехотата“. Умира 79-годишен в София на 16 септември 1940 г.