18606 | 8 юли 2015 | 13:22

От Ново село американските „Ейбрамс“ няма как да преплуват Черно море, за да тръгнат срещу Русия

Доживяхме и това - танкова истерия с дъх на американски „Ейбрамс“ в началото на лятото и преди старта на активния курортен сезон. Все пак родните политици трябваше да оставят българина да си помечтае за спокойна почивка. И без излишни притеснения, че войната може да почука на вратата ни. Тези дни бях в малко градче в Южна България. Там на салата и ракийка наистина се питаха с известна доза тревога има ли опасност да пламне чергата ни. Та ето че ефектът е постигнат - хората не се тревожат вече за цената на тока, а какво правят американските танкове тук. Бедата е, че у нас политиците въртят държавното кормило,

без да чуват гласа на специалистите

И сега така се получи - никой не кани военните експерти да обяснят възможно ли е с бойната техника на пакта у нас да се подпали фитилът на пожара.
Затова ми се иска да обясня малко в азбукарски стил проблема. Все пак не всеки е длъжен да знае и да разбира от военно изкуство. Както стана ясно, САЩ възнамеряват наесен да дойдат с 4 танка, 6 леки бронирани машини и 3 гаубици да тренират с родната пехота на полигона в Ново село. Не 4 - и 400 танка да докарат, дори и 4000 да са - все тая. С тях оттук не могат да нападнат Русия. Няма как да стане. Откъде ще ги прекарат? През Черно море ли ще атакуват? Единият вариант е да ги натоварят на жп ешелони и през Турция и Грузия да стигнат до руската граница. Но това, както и да го погледнеш, си е чиста авантюра. Вторият вариант също е безумие - да прекосят Румъния и Украйна, за да стигнат европейската част на Русия. А въобразява ли си някой, че по този начин ще изненадат руската армия, преди да е взела ответни мерки. Танковете, като тръгнат от България, наземното и електронното разузнаване ще ги засекат веднага щом първата машина запали двигател и потегли. Да не говорим за наблюдението от спътници и самолети за разузнаване, от които и футболна топка не може да се скрие. Освен това потеглят ли стоманените чудовища, след тях трябва да върви и „обозът“ - цистерни с гориво, защото танкът харчи нафта като ламя, ремонтни работилници, контейнери с резервни части, камиони, пълни със снаряди, и т.н. Всичко това не може да остане скрито.

Но това е малкият проблем. Всеки военен знае, че танкът е страшно, но много капризно оръжие. За да влезе в боя, първо авиацията „обработва“ терена с бомби и ракети. А след това разчиства небето над него и му осигурява защита, защото е много уязвим от въздуха. Преди да се втурнат стоманените армади, задачи има и артилерията. Тя трябва да им осигури прикритие с далечна и близка стрелба, за да унищожи огневите точки на противника. Защото във всеки бой първата цел винаги са танковете. За да удариш с тях, трябва и подходяща местност, която да им осигури тактически и оперативен маньовър, казано на военен език. Не можеш да ги прекараш през планината. Нужно е равно място, за да се развърнат за атака. Когато нападат, от танк до танк е необходимо разстояние поне 100 м, за да се минимизират загубите от насрещния огън. Ако една рота от 10 танка атакува на фронт от 1-1,5 км, лесно е да се пресметне, че за батальон от 30 танка е необходим фронт от поне 5 км, а за бригада от над 100 танка - минимум 20 км.

Ето, след като се изпълнят всички тези условия, чак тогава танковете тръгват да мачкат. Една територия може да бъде срината от въздуха, но не стъпят ли на нея бронираните чудовища и кракът на пехотинеца, не се счита за превзета. Преди това обаче военачалникът трябва да осигури достатъчен „комфорт“ за танковете, което е сложна като технология и време за изпълнение задача, за да ги хвърли в бой. В противен случай ги изпраща курбан. Нека не се връщаме чак към опита от Втората световна война. В Чечня руските войски

загубиха немалко бронирана техника

защото я пуснаха в градски условия, без да й осигурят надеждна защита срещу обстрел от сградите. После си взеха поука и спечелиха войната.

Танковете никога не тръгват сами на бой. Покрай тях се активират куп сили и средства. А това веднага ще бъде засечено от когото трябва. Само прекален наивник ще се остави да го изненадат. Днес не е възможно скрито повторение на печалния сценарий от Втората световна с танкови удари и клинове - независимо от коя посока идват.

Затова си мисля, че щатските „Ейбрамс“ на Ново село би следвало да стряскат единствено бабичките от региона. С тях у нас може само да се тренира и нищо друго. Вярно, това са скъпи игри, но ние не ги плащаме. Щом могат да си ги позволят американците - нека го правят. Курсът отиване и връщане на един военнотранспортен самолет С-17, с който бяха докарани и си заминаха наскоро американските танкове от полигона в Ново село, е близо 1 млн. долара.

Трябва да е ясно, че във военно отношение НАТО все още не счита Русия за противник. Ако беше така, военната заплаха откъм Москва щеше да е дефинирана в официален документ, а тъкъв няма. Нито пък Русия смята, че пактът е заплаха за нея. Това го знаят и Владимир Путин, и Барак Обама, и шефът на алианса Йенс Столтенберг. Декларациите на тримата в ултимативен тон приличат по-скоро на лютите погледи, закани и мерене на мускули, които си разменят професионалните боксьори преди решаващия мач. Но мач между НАТО и Русия няма или поне скоро няма да има. Путин не е камикадзе, за да се реши на „само­убийствен атентат“ срещу алианса. Както и пактът никога не би тръгнал на война срещу Русия, защото знае, че победител няма да има.

Истинската заплаха за света е по-скоро това, което става под черното знаме на ИДИЛ. Последното клане в Тунис, където 23-годишният студент Сейфидин Резгуи изби с автомат 40 души на плажа, е поредното предупреждение. Ислямската държава създаде малка, мобилна, но свирепа и екзалтирана армия, която и танкове не я плашат. Ако беше така, „Ейбрамс“ отдавна щяха да тръгнат срещу нея. Неслучайно нейните бойци прехвърлиха религиозната война и в сърцето на Европа, защото се чувстват недосегаеми. Затова, вместо да мерят мускули, САЩ и Русия трябва да се обединят срещу новата опасност и

да си стиснат ръцете, както някога, на една нова Елба

А защо освен през военните да не погледнем на танковата истерия и през политическите й параметри. Тя има и такива измерения. Мнението ми е, не ангажирам никого с него, че щом сме член на пакта, трябва да изпълняваме съвестно ангажиментите си. Не са ни вкарали насила в съюза. Трябвало е да му мислим преди това. Как пък никой досега не попита вечно усмихнатия Стефан Софиянски защо и с какви мотиви като служебен премиер само за 4 месеца управление в отсъствие на парламент и без да се отчита пред никого, реши общонационален въпрос от стратегическо значение. Никой не се поинтересува защо един бивш кмет доста хазартно подаде молба за членство в алианса, без да се допита до нацията, сякаш сме стадо овце. Оттам тръгва всичко. Сега, щом сме съюзници, нека бъдем лоялни. Това според мен е честният подход. А не да се държим като девственица, която се е хванала на хорото, но не иска да я щипят. Много ми е чудно и как някои партии водят политика по този въпрос на принципа хем душата в рая... да не продължавам нататък. Но не се получава. Не може да си в опозиция по проблема и да си в управлението. Не проумявам подобно разкрачено положение. Партия, която не иска натовска техника да идва у нас, да организира допитване по закона за референдумите да останем ли в пакта, или да излезем. Ако събере необходимите подписи и каквото каже народът, въпросът приключва. Да се поучим от гърците и да постъпим като тях. Крайно време е да се само­определим какви искаме да бъдем. НАТО е съюз на демократични и интелигентни държави и ще ни разбере. Няма да ни обесят, ако решим да сме независими. Иначе е много лесно да демонстрираш антинатовски чувства за пред електората, а на практика да не правиш нищо.

А и сегашното правителство да не се оправдава, че споразумението за сътрудничество със САЩ в областта на отбраната е

подписано от кабинета „Станишев“ през 2006 г.

Неговият десетгодишен срок изтече през май. След тази дата то продължава да действа автоматично. Но според клауза в договора може да бъде прекратено с едногодишно писмено предизвестие по дипломатически път.

Ако кабинетът „Борисов“ не е съгласен с документа, може да го анулира. А не да прехвърля удобно топката към предишните. Затова управляващите първо да мислят и да не викат „хоп“, преди да са прескочили трапа. Щом сме поели кръста, ще го носим. Никой не възприема сериозно нация, която постоянно се отмята. Напротив, дори се уважават тези, които имат смелостта да кажат „не“. Така че политиците нека бъдат мъже - като решат нещо, да държат на думата си.