30398 | 23 май 2015 | 17:45

Интервю на Мариела Балева

- Честито, г-н Стойчев! Поредната награда за вас - този път медалът „Златен век - печат Симеон Велики“, който ви връчи в четвъртък министърът на културата Вежди Рашидов по случай 24 май. Изненада ли ви тя?
- Когато ми се обадиха от Министерството на културата и ме поканиха да дойда в четвъртък, не ми казаха причината, но все пак ме успокоиха, че е за хубаво. Цял живот съм пътувал из страната и съм представял рецитали, затова малко шеговито попитах трябва ли да си подготвя някое стихотворение? Много се радвам на наградата, прекрасно е, както и това, че я получавам точно преди най-хубавия български празник - Деня на светите братя Кирил и Методий - 24 май.

- Едно от най-страшните неща в театъра, което се случи след промените, беше разделението на актьорите на сини и червени. Защо се роди тая омраза между тях?
- Не бих го нарекъл омраза, а по-скоро противопоставяне. И това се получи едва ли не задължително. Имаше наши колеги, които казваха: „Аз за тази публика няма да играя.“ Кой си ти и можеш ли да застанеш на вратата и да отбираш: „Този ще влезе в театъра, а другият - не!“ Публиката винаги е била една. Човек може да симпатизира на когото си иска, но няма право да казва „За теб ще играя, а за теб - не“.

- Точно тогава вашето семейство преживя може би един от най-тежките удари - пенсионирането на съпругата ви Виолета Бахчеванова от Народния театър. Тя беше примата на този театър и „вината“ Ӝ бе, че тъкмо беше навършила 55 години.
- Това стана след решение на Народното събрание всички навършили пенсионна възраст да бъдат пенсионирани. И така от сцената слязоха едни от най-емблематичните лица на театъра - Славка Славова, Георги Георгиев-Гец, Георги Черкелов, Стойчо Мазгалов и Виолета Бахчеванова, която се оказа най-младата пенсионерка. Най-обидното беше начинът, по който бе извършено. Актьорите, градили историята на първия ни театър, получиха предизвестия за уволнението си от трупата в пощенските си кутии. Дори не си направиха труда да ги уведомят лично. Но това вече е минало. Виолета реши за себе си „Край“ и повече не се върна назад. А това има онова възвишено човешко достойнство, което винаги е отличавало най-големите, царствените, неповторимите актьори на Народния театър.

- Но липсата на помирение продължава да ни трови 25 години, защо?
- Защото се промениха нравите. Изведнъж гледате - човекът е друг. Такъв го направиха изненадващите промени. Не е въпрос на разделение по идеологии или по партии. Просто човекът продължава да не вярва и в Бога, и в партиите. Неверието, отчаянието, завистта са трудно поправими, но и така стана, че егоизмът като че ли се подкрепя. Разделянето в обществото вече не е и само у нас, а навсякъде. Погледнете света и какви са станали хората. Младите нямат време вече за нищо свое освен за работа. Това автоматически ги отделя от операта, театъра, книгите... Загуби се и вярата, че нещо ще стане по-добро и ще се промени.

- Защо все нещо делим и какво е то? Ето, в толкова много семейства имали загинали и пострадали във войните, но нямаме памет за това.
- Като слушам споровете напоследък, няма да се учудя, ако някой каже, че не е имало и война преди 70 години.

Как не е имало, та войната мина през нас! Знаете ли, че в родния ми Кюстендил почти пред очите ми загинаха мои приятели (1941 г.), с които си играех на улицата? Спаси ме само късметът - братовчедка ми дойде да ме викне да се прибера. Като всяко дете се замотах нещо, а през това време в небето се появи аероплан. Братовчедката се появи отново и като ме видя, такъв шамар ми удари, че разреван си тръгнах за вкъщи. И тъкмо стигнах входната ни врата - бум! Паднаха бомби по улицата зад мен. Загинаха две от другарчетата ми.

- Не ви ли липсва сега магията на театъра? Двамата с Виолета Бахчеванова бяхте великолепна двойка на сцената.
- Тази година двамата имаме троен юбилей. Съпругата ми вече направи 80 години на 22 март, на 14 април чествахме

55 години от брака ни

както и от първата ни изява на сцената. Да съм жив и здрав и на 29 септември да бъде и моята 80-годишнина. Цял живот сме заедно с Виолета - бяхме в един клас във ВИТИЗ, при един професор, в едни и същи театри - бургаския и Народния, заедно работихме в радиото, телевизията, в концертната дирекция... От сутрин до вечер театърът беше нашият живот.

- Как издържахте толкова години непрекъснато заедно? Да сте неразделни в живота и на сцената е изключително рядко явление сред гилдията ви.
- Ние не можем един без друг. И наистина между нас през годините нямаше никаква ревност от творческия успех на другия, никаква завист, никакво съперничество, само преданост и радост от успеха на другия. И такава луда радост, когато сме заедно в една пиеса и сме партньори на сцената! Достатъчно е, когато имаш грижата за другия, когато не мислиш за себе си и отдаваш всичко на човека до теб да му е добре, какво повече от това? Чувстваш се истински щастлив, защото това е истината за живота.

- Още съвсем млад вие изигравате ролята на цар Калоян в едноименния филм. Как я получихте, и то само 25-годишен?
- Ролята дойде изненадващо за мен. През 1961-ва тъкмо бяхме започнали да играем на сцената на Народния театър - Виолета играеше главната женска роля на Мария Десислава в пиесата „Иван Шишман“ в партньорство с незабравимия Стефан Гецов. А моя милост пък беше в ролята на Огнян Ковача. Героят ми е страстен патриот, защитник на вярата си и казва на Мурад: „Ще се бия срещу вас, където и да съм.“ Тази роля беше малка, но предизвикваше възторг.

Режисьорът Дако Даковски гледал спектакъла и ми се обажда, че иска да направи една проба с мен. Когато отидох, разбрах, че става дума за Калоян. По това време Даковски се колебаел какъв Калоян да направи - силния цар, което значи Стефан Гецов в главната роля, или да направи филм за момчето, принудено да стане цар след смъртта на братята си Асен и Петър. Той пробваше за ролята само Гецов и мен и накрая избра момчето.

- След като изигравате тази роля, вие буквално за една нощ ставате популярен, еуфорията в страната е огром­на. Какво си спомняте?
- Филмът се прожектираше от сутрин до вечер при препълнени киносалони. Запазил съм си плакатите на прожекциите - обявяваха ги от 10 до 22 часа през два часа. Опашките за билети бяха грамадни. В списанията и вестниците беше пълно с много снимки, а по всички будки бяха пуснати картички на героите - освен от ролята и цивилна на актьора. Филмът се снима две години из цяла България. Най-малко 1500 бяха само войниците, които участваха. Конницата пък беше събирана от селата и конезаводите.

- А вие знаехте ли да яздите кон?
- Знам го и го мога още от детството ми. Всяко лято съм яздел като малък. А сега ни включиха часове по езда с прочутия тогава заслужил майстор на спорта Петър Клявков. На конната база имах щастието да тренирам с ген. Владимир Стойчев и да яздя до него. Като разбра, че ще играя Калоян, искаше да помага. За филма се изискваше да усвоя дълбокия стоеж с петата надолу, да мога да се изправям, да държа щита и да се бия с меча или копието. Обучението на тази езда беше трудно, конете бяха трудни за овладяване.

За съжаление още по време на снимките през 1962 г. внезапно почина режисьорът Дако Даковски. След шестмесечна пауза продукцията продължи с режисьорите Юри Арнаудов и Захари Жандов. Интересът от страна на публиката беше много голям. Децата играеха на българи и кумани. Това е първият цветен исторически филм в България. Но проявяването на материала ставаше в Братислава. Няма да забравя радостта на оператора Мончо Пангелов, когато, гледайки пристигналия първи материал, възкликна: „Ей, Васко, всички нас няма да ни има, но това остава!“

Спомням си, че първото интервю, което излезе тогава, беше във вестник „Септемврийче“ - на две страници, и беше озаглавено „Как синът на фотографа стана цар“. Баща ми в Кюстендил беше известен като „фотографа Бански“.

- А как се зароди у вас любовта към актьорството, кога беше първата ви публична изява?
- Първото стихотворение, което трябваше да кажа пред публика, бе в прогимназията. Това беше първата тръпка от вълнението, когато заставаш пред хора да кажеш нещо не свое. Продължих в гимназията, а после в драмсъстава на ВИИ „Карл Маркс“, имахме и доста награди. С нас работеше тандемът студенти по режисура Димитрина Гюрова и Николай Савов. Точно те бяха хората, които ми казаха, че непременно трябва да кандидатствам в театралната академия. За това обаче имаше много трудности. Според закона студент от едно висше учебно заведение не може да кандидатства в друго, ако не е прекъснал една година. Аз обаче реших, че не мога да чакам цяла година, и успях да си взема бележка от общината в Кюстендил, че не съм студент и мога да кандидатствам.

- Значи успяхте с малка измама да се явите на изпитите в академията, така ли?
- (Смее се.) Може да се каже, но частично. След втория кръг ме разкриха и само късметът ме спаси. Първо ме извикаха в отдел „Кадри“ на театралната академия, където един човек (после разбрах, че това е Васил Божилов) ми каза: „Мойто момче, все още

голяма мръсотия има в нашия живот

Ето - четете.“ И извади от чекмеджето една папка, в която се описваше, че съм студент от Икономическия институт.

- Донос ли беше това?
- Донос, разбира се. Но кой е авторът му, защо е това, какво печели, съперници ли сме, кой може да постъпи така? Заведоха ме при ректора проф. Д. Б. Митов (Димитър Митов). Оказа се, че ме бил харесал още по време на първите кръгове на изпита, а сега трябва да ме изгони. „Бягайте, мойто момче, бягайте при Рубен Аврамов (министър на културата от февруари 1954 до 1957 г.). Само той може да реши вашия въпрос“, бяха ректорските думи. Всъщност той ме пращаше при министъра, но аз не знаех кой е той. И тук имах късмет. С помощта на снаха ми отидохме при сътрудника на Рубен Аврамов. Като разбра, че съм от Кюстендил и съм син на „Фото Бански“, той извика спонтанно: „Васкааа, ти ли си!“ (оказа се, че е съученик на покойния ми вече брат Стойне).

- И кой беше този човек?
- Казваше се Мирчо Пашалийски, после стана генерален директор на радиото и на цирка. Направо ми продиктува какво да напиша в молбата, разбира се, имаше и невинна лъжа... че баща ми не ми е позволил да загубя годината в института. На другия ден получих писмо и в него бланка, адресирана до ректорите на ВИИ „Карл Маркс“ и ДВТУ (държавно висше театрално училище) „Кръстьо Сарафов“, както и до мен: „Председателят на КНИК разрешава на кандидат-студента Васил Стойчев да кандидатства в ДВТУ и след успешно издържан конкурсен изпит да бъде приет в учебното заведение. В противен случай мястото му в икономическия институт се запазва.“ Така вместо да ми извадят очите, ми изписаха веждите. От случилото се разбрах, че е много лесно да направиш зло, но добротата може да бъде по-силна от него.

- Днес какво държи гърба ви изправен?
- Ами Виолета ми каза: „Изправяй се!” (Усмихва се.) Извън шегата мисля, че никога в живота си не сме се навеждали. Ходели сме прави и изправени и където сме участвали, сме били изправени. Заставали сме с открити сърца и очи пред публиката и много сме се радвали на това, че залите са били препълнени.