4273 | 22 септ. 2023 | 08:49

През ноември 1990 г. парламентът приличаше на обсадената Троя. Партията столетница като един Менелай подскачаше с кьопави стари крака край голотиите на цялата власт...Хектор (Луканов) се биеше като митичен герой от партизанския епос

На 20 септември, на 80 години, си отиде доайенът на българската журналистика Тошо Тошев!

Създал цяло поколение журналисти, бил главен редактор на най-влиятелния, авторитетен и тиражен вестик "Труд", Тошо Тошев се превърна в жива легенда на вестникарския занаят.

Тошев беше председател на Съюза на издателите в България от създаването му през 2000 до 2011 г. - период, в който медиите имаха своя силен глас, спазваха Етичен кодекс, а журналистиката беше на пиедестал.

През 2002 Тошев получи от президента Първанов и най-високия български орден „Стара планина“, I степен.

Малко след продажбата на "Труд" през декември 2010 г. Тошев бе сменен брутално от поста си на главен редактор, остана известно време вицепрезидент в издателския борд на Медийна група „България“ холдинг, но напусна през август 2011 г. заради несъгласие с наложения стил на управление от новите собственици.

По-късно започна да издава вестик - „Преса“, чийто първи брой излиза на 3 януари 2012 г. и спира на 31 юли 2015 г. по финансови причини.

Освен от журналистиката, Тошев е изкушен и от писателството. Автор е на книгите „Истина за лично ползване“ (1984), „Времето за умиране стига“ (1988), „Китай в годината на Дракона“ (1989) – пътепис, „Страх“ (2001),

Най-известата му книга е трилогията „Лъжата“ (2001-2004), в която от пръво лице е разкан българския преход и поведението на българските политици в този период.

В няколко поредни дни ще публикуваме откъси от политическата трилогия на Тошев - едно четиво, прелюбопитно и в днешни дни.

Откъс от първа книга на Л Ъ Ж А Т А

д о к у м е н т а л е н  р о м а н    

ПОЛИТСУТЕНЬОРИТЕ НА ВЛАСТТА.
...И “ТРУД”

Денят след оставката на Луканов (30 ноември 1990 г.) е от най-значимите в новата история на страната. Този ден е от значимите и за “Труд”.

През ноември 1990 г. парламентът приличаше на обсадената Троя. Партията столетница като един Менелай подскачаше с кьопави стари крака край голотиите на цялата власт и бе тръгнала да я брани като Хубавата Елена. Хектор (Луканов) се биеше като митичен герой от партизанския епос в романите. Но защото беше интимно на “ти” с чаровната блудница историята, си я караше с усмивката на обречен. Ясно му бе, както бе писал колегата Омир, че ще извърши цял куп чудеса, но ще падне от копието на някой Ахил.

На 1 ноември той надмина и себе си. Прав зад трибуната, като партизанин пред неизбежен разстрел, се опита да спечели симпатии сред опозицията, а чрез нейната част в парламента – и сред половината ни народ. Другата половина си бе негова.

– Като социалист – заяви Луканов – мисля, че моята партия носи отговорност за състоянието на страната... Комунистическата партия... бе носител и изпълнител на утопична и ретроградна идеология.

Сините ръкопляскаха, но по-голямата част от депутатското тяло, чучнало вляво, мълчеше гробовно. Затова премиерът, който все още не знаеше, че до оставката му има по-малко от месец, побърза да уточни, че новата БСП няма нищо общо с БКП от “40-те и 50-те години, та дори и с неосталинистката партия от навечерието на“ миналогодишния преврат.
...Обсадата не бе само край парламента. Държавата се бе превърнала в лагер, в хиляди Трои. Провинциални ахиловци дебнеха местните хектори, святкаха мечовете на КТ ”Подкрепа”, а стихията им увличаше стотици хиляди хора. Страната затъваше в стачка. Улиците стискаха като примка шията на властта.

Доста дълго КНСБ гледаше отстрани, раздрънкана от троянските конници, яхнали най-големите федерации. Всеки опит на Кръстьо, на Диана или на Ставрев да мигнат некласово и то да се види в държавата, се блъскаше в бетонна стена. А ако нещо прехвърчеше над нея, пред КНСБ се стичаха хилядните тълпи на партийната гвардия. Гладни, настръхнали, до вчера кротички хора стискаха в шепи надеждица да излъжат и времето, и съдбата си. Превръщаха отчаяната си злоба в юмрук и търсеха за него подходящо лице.

В един от последните дни на ноември бях пред входа на синдикалната сграда на площад “Македония”.
Та в този ден Х на ноември синдикалният билдинг така страховито трещеше, че се наложи Кръстьо Петков да звъни истерично на самия Луканов. И да настоява за помощ, за командоси или полиция. До тяхното идване, както си стоях пред заключените предни врати, забелязах най-отпред сред тълпата стария ми колега от телевизята Васил Гълъбов. Бяхме нещо като приятели: той – главен редактор на Вътрешна информация, а аз – на Програмата. Излязох непредпазливо навън и тръгнах към Гълъбов. Протегнах ръка. Усмихнах му се.

– Не ми се усмихвай! – щяха да изскочат очите му. – И ти си предател... Да дойде веднага Кръстьо Петков, иначе ние ще влезем при него – крещеше Васил. – Ще стане страшно, да знаеш!

...Това е един от малкото мигове от живота ми, в които не знаех какво да направя. Този човек не беше Васил Гълъбов. Някаква сила бе измъкнала от опаковката му тихия симпатяга, който още преди да чуе моето мнение за някое от предаванията на “поверената” му редакция, се съгласяваше с него. Един човек, който през четирите ни години, прекарани под покрива на Иван Славково време ходеше неизменно със сив панталон и дебело сиво сако. Винаги с риза и вратовръзка. Сега “нещото”, което се размаха срещу ми, бе нахлузило същия онзи костюм, но след последната ни среща в телевизията преди осем години, костюмът се беше превърнал в доспехи. Плънката под тези ръждясали тенекии не можеше да е Васил Гълъбов.
Той бе подменен!
Господ знае как щеше да завърши тази моя тъпа момчещина, ако поисканата от Кръстьо полиция в този миг не долетя като четата на Бенковски. Не чак толкова славно и с вяра в епохалната справедливост, защото доскорошните милиционери, които при Живков крачеха като символи на властта, бяха се врътнали в мили човечета. Те обичаха и сините, и червените. И еднакво ги мразеха, но това си го позволяваха тихо и отстрани. Надяваха се, че може някак си да оцелеят. Мнозина от старите, особено от началниците, вече бяха сменени, на мястото им бяха дошли случайни и нови, успели чрез сламката на полицейската униформа да се отскубнат от съсъка на стоманената коса, режеща всеки ден безбройни глави за тресавището на безработицата.

Искрата, запалила ярост в червените, бе заявлението на КНСБ от предния ден, че най-големият синдикат също тръгва към стачка и иска оставката на Луканов.

По това време и гневът на хората бе разделен. Причините за него бяха еднакви, но сините се гневяха пред сградите на власта, а червените – пред сградите ренегати.

На 22 ноември бурята край парламента бе стреснала и Луканов.
В 17,30 ч. през северния вход на сградата нахлуха около петдесет тежко въоръжени командоси. Стоманени шлемове и бляскави щитове зачаткаха в коридорите. След малко предстоеше почивка за депутатите, но и в този момент немалко от тях бяха извън пленарната зала.

– Баретите идват! – изпищя гласът на жена.
Сиреч преврат ли ще става? Военен преврат?
Едни се затичаха по стълбите – да се скрият, да се спасят.
Сини герои, които се пъчеха като участници в съпротивата срещу режима на Живков, опънаха кожата по лицето си.
Пребледняха и от червените.
Някой извика: спокойствие, те ще ни пазят! Може тълпата отвън да нахлуе.

Командир на ченгетата е някой си подполковник Тошков. Чувам го как обяснява на притисналите го журналисти – за чест на колегите нито един не избяга, не потърси къде да се скрие:
– Тук сме по заповед на министъра на вътрешните работи, а да влезем в парламента, ни разреши г-н Тодоров. (Академик Николай Тодоров е председателят на Народното събрание – бел. авт.) Целта ни е да запазим парламентаристите от евентуални екстремисти, които могат да нахлуят...

В голямото фоайе пред главния вход намирам министъра на вътрешните работи Пенчо Пенев. Не се познаваме с него. Откривам, че прилича по-скоро на учител по богословие, отколкото на главно ченге, и въпреки всичко го питам нормално ли е да става всичко това. Към нас приближават депутати от опозицията. Крещят, ръкомахат, други, простичко казано, псуват. На майка. На комунистическа майка!
Казвам на министъра:
– Изкарайте ги отвън... Нека да пазят отвън...
Пенчо Пенев изглежда объркан. Явно не е той човекът, който е заповядал всичко това. Естествено, че не чува нищо от думите ми. Виждам го как отива до един командос – грамаден, особено страховит. Говори му нещо. Не разбирам точно какво, но започва с “моля, ако обичате”(?!).

– Може да ми нарежда само командирът! – отвръща високо на думите му тежко въоръжената жива машина за биене.
– Аз съм министърът на вътрешните работи – шепти истерично министърът.
– Не ви познавам – по-кротко прещраква машината, но все пак се отмества към изхода.
– Благодаря! – чувам и не вярвам на ушите си аз.

Този човек е прекалено възпитан, за да бъде министър. Да не говорим пък за ченге номер едно! (По това време длъжността “Бойко Борисов” в МВР още я нямаше. За първи път това чудо бе забелязано, когато главен секретар стана генерал Богомил Бонев.)

...След успешния опит да премести с няколко метра поста на командоса Пенчо Пенев сам идва при мен.
– Защо сте повикали червените барети? – питам го аз и тръпна от неудобство – неловко ми е, може да притесня този видимо интелигентен човек. – Все пак тука е парламент?
– Не съм решавал аз това – отговаря ми неочквано министърът, а от тона му виждам, че не е чак толкоз безпомощен. Явно личи, че някой с по-големи права е решил вместо него.

В следващото правителство на Димитър Попов Пенчо Пенев бе отново министър, но този път на правосъдието. Какъвто бе и в първото правителство на Луканов. За една година – три пъти.
Това бе времето, когато министрите се сменяваха като връхните дрехи за всеки сезон.
Изкарал около година и нещо като черноработник министър, Пенчо Пенев бе по-продължително конституционен съдия, а от 1997 г. е адвокат. Чете лекции и пише книги. Имам цяла сбирка от тях. Всяка книга е с автограф.

...След 10–12 минути ченгетата излизат навън. Опозицията, останала жива и неарестувана, е още по-яростно гласовита. Тя притежава и всички основания за това. Следват извинения и признания, че е сторена грешка.

И тази грешка си е простичък факт. Както хиляди други грешки в държавата през последните дванайсет години. Тях си ги има, дрънчат си. Пранги, стегнали тялото на страната. Грешка до грешка, факт подир факт, съдба след съдба. Плодороден оазис за грешки сме.
Но грешници няма. Няма и – толкоз!

В последния четвъртък на месеца, както вече е ясно, на 29 ноември 1990 г. Луканов даде оставката си. Това стана следобед, а сутринта при президента се свиква по спешност Политическият консултативен съвет, в който участват лидерите на всички политически сили във Великото народно събрание.

Странна компания са тези лидери. Ако извадим от кюпа няколко имена, които придават цвят на присъствие в реалния живот на държавата ни и днес, другите са с присъствието на хума. А хумата е нещо като глина за боядисване. Разтваря се тя във вода и се поръсва с няколко щипки боя, според както искаме да ни изглеждат стените.

В хумата, разредена с водата на времето, наречена Политически консултативен съвет, се забелязват ей тези съставки (по азбучен ред и правопис, както са публикувани на 30 ноември в “Труд”): Ал. Йорданов, Ал. Каракачанов, Ал. Лилов, А. Доган, Б. Кюркчиев, В. Вълков, Г. Аврамов, Г. Спасов, Г. Ганев, Д. Арнаудов, Д. Баталов, Д. Луджев, Кр. Неврокопски, Л. Иванов, М. Дренчев, П. Симеонов, П. Берон, П. Дертлиев, Ст. Савов, Ст. Ганев, Хр. Събев, Ч. Кюранов и Я. Шабан.

Тия хора решават съдбините на държавата и властта! В техни ръце са хлябът, ножът и даже ракетите СС-23. Те са титаните, набутани в кюпа, пяната от хилядите плювки на превитите от неверие девет милиона българи. (Тогава! А днес лъганите вече са осем. Това би могло да мине и за успех за днешните управляващи – жертвите на голословието са намалели с един милион!)

Умни, кьопави, неудачници, хрисими или неуспели любовници, дебели, аскети, необразовани или с титли, затворници, политически импотентници. Наистина, ако махнем пет-шестима от тях, в какви ръце, Боже, си поверил държавицата ни! В какви очи, какво ли са виждали, в чии глави, хора непостигнали в огромната си част нищо за пипване, учили се на политика от вестниците. От старите вестници! Божеее! Нямаше ги сред тях поне един Фил Димитров или поне маниак като Виденов. Нямаше го даже и Костов, известен тогава главно в старата партийна организация на жена си. Да не говорим за Петър Стоянов, Георги Първанов и Софиянски – вероятно малцина от този консултативен съвет бяха чували имената им.

Слава Богу, все пак ги е имало Желев, Луджев, Доган, Гиньо (Ганев) и Виктор (Вълков). Съветът взема решение, че трябва да се подпише споразумение за ново правителство, а премиерът, разбира се, следва немедлено да си пусне оставката.

За Луканов това е облекчително поражение. Години по-късно той ще ми каже, че се чувствал предаден преди всичко от своите.
В броя от 30 ноември 1990 г. ние публикуваме под общо заглавие “Какво ще бъде новото правителство” споразумението от консултативния съвет и пълния текст от оставката на Луканов.

В този именно ден се вихри политическото торнадо. Премиерът подава оставката си, но остава на власт. До второ пришествие, защото в политическото споразумение от предния ден не са предвидени срокове. Не е казано и конкретно към какво правителство тръгва България. Текстът му е единствено пожелателен, като думи на коледен сурвакар: “Сурва, сурва година, весела, весела година. Да сте живи и здрави до година, до амина...” Това можеха да родят титаните от политическия щаб на държавата.

И в този именно ден, петък, последният от ноември, редакцията на “Труд” не работи. Просто много, много преди 1989 г. отделът “Средства за масова информация” на ЦК беше решил, че всекидневникът ”Труд” няма да излиза всеки ден, а само от понеделник до петък.

(Неслучайно първото име на новия ни седмичен вестник, собственост на журналистите от редакцията му, е “Труд от петък до понеделник”. Той излиза на 9 ноември 1990 г. И е първият сериозен изпит за една малка група от нас, където сме заедно със Захари Главчовски, Зоя Деянова, Калчо Иванов. Доказваме си, че можем сами да се справим.)

Спазването на старото партийно решение ще рече, че всичко, което се случва на този петъчен 30 ноември, ще бъде коментирано в “Труд” чак в понеделник.

Истината е, че да се променя решението, дори през 1990 г., не бе толкова просто. Доставката на вестникарска хартия все още бе изцяло във власт на държавата, а тя, макар и сиротна без ЦК, си оставаше в същите надеждни ръце, нахлузени с ръкавици. Второ, ако случайно можехме да намерим хартия (става дума за тонове, за хиляди тонове !), нямахме осигурена печатница. Трето, държавата трябваше да нареди на единствената тогава служба за разпространение на печата РП36 да ни закара до публиката.

Всичко, всичко беше държавно. Покорно и верно.
Имаше и четвърто. То бе особено важно. Нито КНСБ като издател, нито шефът на вестника бе поискал тази промяна. Наистина в ръководството на редакцията няколко пъти си говорехме, че двата последователни дни (събота и неделя) без “Труд” ни поставят в положение на догонващи. Но Дамян винаги казваше: абе, ние другите броеве да правим добре, пък ще видим.

На 30 ноември видяхме: политкомисарните “Дума” и “Демокрация” ще бъдат на сцената в събота, народът ще ги чете и въобще няма да се сеща за “Труд”. Остатъкът от другите вестници, пръкнали се в родилното отделение на БКП, вече сдаваха Богу дух, “24 часа” не бе заченат дори, а “Труд” не само в този исторически ден, “Труд” цяла година пропускаше шанса да бъде надпартийният вестник. Обективният, без политически комисари и цветни шамани върху главата си.

В петък хората идваха за по час-два, някои за повече, а други съвсем не ги виждахме. Събирахме се в 16,00 ч. на планьорка – общо взето, по времето, когато обедът в “редакционния” ресторант “Стара планина” свършваше след някоя и друга бутилка водка и вино. Дежурният секретар докладваше броя за понеделник, който се правеше от малък екип в неделя, а след планьорката кой накъде хване.

Така беше и на 30 ноември. Неколцина пиеха от жал по Луканов, други – от надежда за нещо добро. Трети пиеха от обед в кабинета на Дамян. А да се пийва с Дамян, се искаше мъжество. Ако не спре до няколко часа, Дамян можеше да откара до няколко дни. Пиеше всичко, без газ и бензин, но си беше царят на виното. Затова вместо Дамян някои му викаха и Димят. Край него всички отпадаха, падаха, някои поспиваха и се връщаха, а Дамян беше като железен боец. Най-учудващо бе, че след няколко часа сън се вдигаше, годен за работа.

Този ден не бе от обикновените петъци. Сутринта минах през КНСБ, където кабинетът на Кръстьо бе заприличал на военновременен щаб – от него директно се ръководеше все по-мащабната стачка на синдикатите, – и отпраших после към вестника. На планьорката в 16,00 ч., която наместо в кабинета на главния, където бе всекидневно, стана на крак в секретарската стая, си поразказахме какво става в държавата. Планирахме понеделника, но всички, даже и групата, прекъснала за малко моабета с Дамян, усещахме, че нещо ще става. Не можеше, не можеше целият този тътен край нас да не удари в главите ни. Без да зная точно защо, казах, че всеки отдел трябва да е готов с цялата информация, главният ме прекъсна: “Днеска нямаме брой, Тошев. Ела да му ударим по едно вино при мен!”

След малко всички се разпиляха, а аз хукнах да търся такси, което да ме върне в КНСБ. Знаех, че днеска всичко трябва да се реши. Усещах, че е дошло време за действие и ако Кръстьо иска да не остане без вестник, трябва да престане да е професор.

В този миг повече го исках да е Васил Гълъбов, отколкото министър Пенчо Пенев. В живота невинаги вярната стъпка започва с “Извинете ме, моля...”

– И какво да направя аз?.. Какво мога да направя? – гледаше ме Кръстьо Петков след половин час, след като бях излял тонове ярост върху масата в кабинета му.
– Просто да наредиш. Ти си шефът! Да наредиш на главния редактор на “Труд” да издаде тази вечер извънреден брой.
– Но нали нямате планирана хартия в печатницата. И печатница нямате... И кой ще направи вестник за няколко часа. Хората са се пръснали. Не мога да ви помогна – вече се мръкна, късно е. Бих се обадил на Луканов...
– Добре – удрям о масата и след този удар, вече дванайсет години, зная, че с Кръстьо сме просто приятели. Изчезват след удара всякакви мисли за подчиненост, ние сме просто мъже, които са тръгнали заедно. – Но няма да ми се пречи.

Кръстьо Петков маха уморено с ръка, дошла е в този миг информация, че на другия ден към стачка тръгва и Независимият синдикат на летището в София.
– Вземай колата ми и си троши главата – казва все пак той, а аз започвам от телефона:
– Дамяне – старая се гласът ми да не е глас за скандал, – тази вечер трябва да издадем вестника.
Нужна е цяла минута, докато Дамян превърти думите през главата си.
– Тошев... Тошев – ти си луд.
– Дамяне, утре “Труд” ще излезе, а ти все пак си неговият главен редактор.
– Утре “Труд” няма да излезе – гласът става твърд, въпреки че знае откъде се обаждам. – Аз съм главният му редактор и ти си ми само заместник... Абе, човек, ела да му ударим по едно вино. Всички ще ти се радваме.
- Няма да стане така.
- Тошев, ако толкова искаш, направи си сам вестника. Аз обявявам стачка – смее се на глас Дамян.

Дочувам бурните крясъци на неколцината в кабинета му. Чудо невиждано: главният редактор е в стачка, а заместникът му ще прави брой. И как ще го прави – без хора, без печатница, без хартия? Без коректори даже...
– Дамян обявява стачка! – повтарям като луд чутите думи, а Кръстьо и другите в стаята не знаят колко силно да се разсмеят.
– Той е пиян – казва някой.

...След малко пристигам в редакцията. Слава Богу, заварвам Главчовски. Не се налага да губя време за обяснения. Захари ми отговаря по най-простия начин – ти си търси журналистите и прави вестника. Печатница, хартия и РЕП са за мен.

За първи път тази вечер разбирам каква сила е “Труд”. И колко неземни са най-добрите му хора!

Захари се обажда първо на Николай Балабанов – шефа на печатницата в полиграфическия комбинат “Дмитър Благоев”. По това време ИПК “Родина” още го няма и в ръцете на този човек сме всички: и “Дума”, и “Демокрация”, и “Труд”, и всички останали. Балабанов пази и безценната вестникарска хартия - отпуска я по дадено от Министерския съвет разрешение. При големите тиражи обаче той винаги може да изкара още един брой, без да се забележи. И въпреки това, след като няма как да откаже на “Труд” и Главчовски, поставя условие за по-малък тираж и за... компенсация. А това ще рече, че през някой от следващите дни, когато редакцията прецени, вестникът ще си върне хартията. Така и става – на 5 ноември, сряда, “Труд” не излиза и дългът е платен.

Подобни проблеми с хартията по това време имаше не само нашият вестник. През тази и през следващите години, чак до 1996–1997 г., мине не мине, гръмваше вестникарска война за хартия. Тръгвайки си от власт, Луканов остави празна не само хазната. Празни бяха и складовете за вестникарска хартия. А с Русия, монополния вносител у нас, не бяха водени преговори, естествено, че и вносът бе спрял. Липсваха тогава и частните фирми, с които издателите днес директно се договорят, ако печатницата им не предлага освен печат и хартия.

За “Дума” подобни проблеми не съществуваха. И то се дължеше на добрите връзки, които им бяха създадени с конкретни лица и производители в Русия, откъдето партийният орган внасяше огромни количества. Част от тях благодарение на административния бос на червения орган тогава Румян Георгиев, мой личен приятел, ползвахме и за “Труд”. Естествено, след заплащане.

За “Демокрация” подобни проблеми също не съществуваха. Тя бе като бебешок с меки крачета, когото всички дундуркаха. И ако за сините му роднини то си беше естествено, за червените сватове, без които нямаше как да се стигне до раждане, бе като застраховка живот. Луканов и неговото първо правителство не само бяха реалните акушерки на органа – намериха и спретнаха помещения, увиха вресливото бебе в най-добрата вестникарска хартия, но и бдяха непрекъснато над кошарката му. Грижата за опозиционния вестник за тях бе като марка за честност и плурализъм. И те блъскаха между краката му памперси, а то си креташе с пухкави крачета на гривни и с дебел политически биберон. Едно от ония дълго чакани бебета, от които писват ушите на целия свят.
Но... както го е рекъл народът – “Много баби – хилаво бебе!”.

Докато Захари уреждаше да ни отпечатат, аз събрах нужния ми екип. Не че бях очаквал противното, но това се оказа двубой без противник. В редакцията все още имаше хора – десетина души, за които “Труд” не бе само място за работа, – позвънихме още на десетина и колкото да е странно, единствените тревоги идеха за техническия екип: линотипери, метранпажи, коректори... Затова всички правехме всичко и защото графикът за печат тогава беше 0 ч. и 30 мин. (за сравнение: днес, през 2003 г., той е 18,30 ч.), даже не закъсняхме.

...И така, след като много години “Труд” не бе се показвал в нито един съботен ден, на 1 декември 1990 г., в събота, той се продаваше навсякъде в София и в доста от по-големите градове. Независимо от желанието си РЕП разпространи ограничен тираж – бе въпрос на коли, на хора и на заплащане: все препятствия, които държавната бричка не можеше да прескочи.

Под главата на вестника бяхме сложили две големи снимки: вляво – на Луканов, а вдясно – на синия лидер до разкатаването му като полицейски доносник Петър Берон. И двамата са край ухилени, радостни хора. Неясно защо, за какво? Заглавието, което ги свързва, е “Премиерът подаде оставка, но остана на власт”. Вляво от лявата снимка, наистина на колонка, но най-отгоре, е информацията “Летище София отново в стачка”. На страницата доминира заглавието “Разводът с Луканов се отлага до второ гледане” – кратко интервю с Гиньо Ганев, в което се обсъжда простият факт, че споразумението на Политическия консултативен съвет при президента предния ден всъщност е доста скопено, а политическата ни класа, тази капризна дама на демокрацията у нас, е като “малко бременна жена”. “Бременна” – защото това очаква народа след брачната нощ, и “малко бременна” – защото всъщност не е! Съветът предния ден нито е казал, нито е сторил нещо решаващо и конкретно. Сега накъде?

Гиньо Ганев, доказал се бързо като рицар на конституционната демокрация, излагаше своя възглед за пътя, който ни предстои.

На същата първа страница – тогава вестникът бе в големия си формат А2 – е и репортажът (”Театрото – без обсада”) от петъчния ден на парламента, когато се гласува оставката на Луканов. Той е остър. Той е и жлъчна усмивка в лицето на полуграмотния нов политик. Автор му е Васил Павлов. Ще си позволя една по-голяма извадка от него, защото почти всичко написано там би могло с малки поправки да се напише за всички Народни събрания досега.

“И отново, за кой ли път, на мушката попадаха журналисти. Г-н Стойчо Шапатов заяви, че колегата Валентин Стоянов37 преди една година “излъга целия български народ по най-безсрамен и циничен начин за истинската обстановка” в Румъния. Вярно е, късно разбрахме, че там се извършва не революция, а кървав вътрешнокомунистически преврат, от който нас, българите, Господ ни опази. Преди това пък друг депутат предложи на “провинилите” се пред избраниците журналисти да се забрани достъп до парламента. На г-н Тодоров (председателя!), най-много му пречат фото- и телевизионните журналисти. След като ги нахока за пореден път, той на няколко пъти безцеремонно прекъсна г-н Луканов... Залата избухваше в смях.

А. Луканов: “Искам да направя едно компромисно процедурно предложение. Тъй като има и чужди фотокореспонденти, както успях да установя сега от контакта, да се договорим…

Акад. Тодоров: Не ви ли снеха достатъчно!
А. Луканов: Не, аз не държа да ме снимат, г-н председател. Да се договорим при гласуването да напуснат.
Акад. Тодоров: Как при гласуването?
А. Луканов: Добре, добре, мълча. Извинявайте.
Акад. Тодоров: Има си хас. Моля ви се, тук трябва да има ред, ред трябва да има. Още две минути снемете го и излезте. Но моля ви се, няма да говорите още. (Към Андрей Луканов.) Сега ще ги изпъдим. Достатъчно. Моля ви се, хайде, излезте… Не може в такъв момент, както сте се барикадирали, министър-председателят да говори и ние да провеждаме дискусия. Моля ви се, това не е работа на парламента. Ние не сме тук за фотографско ИЗЛАГАНЕ дошли. Моля ви се, вече сте снели достатъчно, може да излезете вече. (Удря по звънеца. Фотожурналистите продължават да стоят в залата.)
Почти като Радичковите небивалици.”

Дванайсет години след този простоват председател на парламент и десет години след управлението на Фил Димитров вече няма жив депутат, министър или някаква друга порода от управленците, които да не раздират гърлата си с фрази в прослава на свободата на словото. Те харесват и критичния тон, острия и неподкупен език... Но само когато той е за другите. За врага, за противника. Както си бе и сред най-гъстата пушилка на демокрацията. Да, вярно е, никой от партийните лидери не си позволява да каже, че печатът си е трансмисия за техните умни идеи и още по-умни решения. Или, пази, Боже, че повече няма да го чете! Но дълбоко в смисъла на техните схващания печатът продължава да е “посредник”. И е длъжен, разбирате ли, да търси главно доброто, да открива светлите мигове и като праведен воин на времето да омагьосва главите на хората. Да ги учи на любов към държавата, която за тях си е синоним на властта. На конкретната власт за мига!

Това си е то старата комсомолска закалка, дълбоко насаденото, подсъзнателно верую на всеки докопал се за сладкия крачол на властта – да се мисли за фигура с мисия, за човек, по-различен от другите, за началник с права. Управленският взор към печата се оказва генно увреден, за генералното му лечение ще са нужни две-три поколения.
Има и друго – голяма част от родните политици е рожба на случайността. Той се е готвил за автотенекеджия, а тя – за метреса, гърчил е дните си в мизерния мравуняк на стария адвокатски дом срещу сСъдебната палата или е отривал засукания си задник край новия набор войничета в Горна баня.

Да не говорим за веселяците, за дребните хитреци, за откровените подмазвачи, за които депутатският сан бе върхът на живота им. А срещу него трябваше да платят единствено с човечността и честта си. Те не им струваха нищо и те с охота ги хвърляха на политическия битак, където политкомисарите, пардон, политсутеньорите, ги откриваха с лекота. Купуваха ги на едро и на кило и си сглобяваха машинката за гласуване, т. е. превръщаха ги в покорен лост на властта.

Демокрацията през тези дванайсет години у нас е като жадна за обич жена, на която мъжът й не става. Не му става, не му стиска, а му се иска...

Първите дни на декември 1990 г. в редакцията са тихи. Все едно скандалът за този съботен брой не е съществувал, не е имало стачка на главния ни редактор, не го е имал и краткия блясък от доста смешния, мерен с днешните ми представи, бунт на заместника. Редакцията е като безветрено езеро, по гладката повърхност няма вълни, няма и облаци на небето, толкова тихо и мрачно спокойно, като среднощно време във филмите психо.

Скандалът си гръмва закономерно и неочаквано. Той не можеше да не стане, а поводът изглежда съвсем незначителен. Но ако се погледне този повод някак си отстрани, изведнъж си е ясно, че от този момент в редакцията може да остане само един – главният или неговият заместник.

На 13 декември, така както става всеки ден, съм седнал на подръчника на едно изтърбушено канапе в дежурната стая и заедно с дежурния секретар редим дописките по страниците. Като стигам до една информация на Димитър Статков, дежурният редактор ми казва, че Дамян я е спрял. Което, преведено на какъвто искаш език, означава, че тя е негодна за публикуване.

Редът във всека редакция е железен. Единствено може да се сравни с реда във войската. Независимо, че във вестник рядко се казва “нареждам”, “заповядвам” и прочие, шефската думичка “моля” означава точно това.

Все пак решавам да прочета информацията “Шеги на времето”. (Ще я цитирам цялата, защото е кратка, изглежда безобидна, но веднага ми става ясно защо не я пуска Дамян.)

“Домът на борците против фашизма и капитализма на ул. ”Позитано”. На фона на цялата героична символика на груповата скулптурна композиция на входа на сградата бие на очи една лъскава витрина. От месец време зад нея е приютен валутен магазин на ДФ “Сердика” и “Рила импорт-експорт”. Срещу какъв месечен наем е сключена сделката, можем да съдим и по това, че само фирма “Рила импорт-експорт” плаща на дома за своята част от магазина и за още 7–8 наети на третия етаж стаи около 100 000 лв. годишно! (По пазарния курс това означава около 10 000 долара – Т. Т.) В наемни отношения е и друга една фирма, “Интермакс”, която вероятно също плаща добре.
А над входа на дома, който е непосредствено до този на магазина, стоят два надписа: “Музейна експозиция на антифашистката борба” и “Клуб на БПФК”. Дели ги само една стена.
Какво да правиш – шеги на времето.”

С други думи казано, Статков е спипал чистия активен борец по пазарни наполеонки и Дамян като един уважаващ кристалното му дело човек не допуска вестникът да го маскари.

Всички в дежурната стая чакат да видят реакцията ми – кой от двамата шефове ще се наложи над другия и въобще, откъдето и да го гледаш, все си е цирк.

Аз вземам листчето с информацията, нахлувам в кабинета на главния, той мило ми се усмихва и защото не е длъжен да ми обяснява каквото и да било, просто отсича: няма да излезе и толкоз.

Когато отново съм в дежурната стая мятам дописката в папката с броя и казвам на дежурния секретар: “На втора страница, по средата.”
Информацията излиза, както съм казал... А аз вече знам какво трябва да сторя. Писнало ми е...

Скандалът си е скандал, но в редакцията пред хората не бих казал, че е шумен. Не е шумен и вечерта на 13 декември. Някой все пак (не мисля, че е предателство срещу мен) бе казал на шефа, че информацията излиза, а той махнал с ръка: омръзна ми вече, уморих се от битки!

Късно вечерта, когато работата по броя приключва, двамата с Дамян сядаме един срещу друг на маса в Клуба на журналистите. Говорим, каквото говорим, а когато си тръгваме след полунощ, оставяме масата с 5–6 празни бутилки от вино. Казали сме си само прости и ясни неща. Дамян е главен редактор и докато си е такъв, аз съм само заместник.
– Наздраве, Тошев, говори си с Кръстьо Петков, ако искаш – продължаваш в “Труд”, ако той пък иска - да ме уволни!

Това са приказки от началото. Другите няколко часа са само “Наздраве”, “Да вземем червено, а?”. И всеки се е отнесъл нейде със себе си.
Прибирам се към 2,00 ч. в ателието на “Хиподрума”. С Рени сме разделени и съм сам. Слагам на масата бутилка вино, отварям пишещата машина и следва: глътка вино от шишето, дума върху празния лист. Пак глътка, “Наздраве, Тоше”, казвам си сам, и отново няколко думи на машината.

В 4,00 ч. призори, а е зима, в 4,00 ч. на 14 декември 1990 г. заявлението ми е готово.
Бутилката вече е празна, псувам на глас Господа и света, че съм останал само с една, свършват ми даже цигарите.
Сгъвам готовата страница, пъхам я в джоба си и излизам да търся приятели с цигари и вино...

В 9,00 ч. сутринта давам оставката си на секретаря на КНСБ професор Светослав Ставрев. По това време той е единственият от цялото ръководство на синдиката. Славчо поема листа, хвърля му поглед и го запраща панически върху бюрото си. Сякаш е държал в ръцете си пепелянка.

– Не, не – защо го даваш на мен?! Има си председател.
– Председателят е в чужбина – казвам аз. – И... чао.

Излизам. Бавно. Слизам пеша от десетия етаж. Не мога да хвана такси, а когато то идва, не зная какво да кажа на шофьора. Къде да ме закара?

В този момент вярвам, че ерата “Труд” за мен е приключила.