16919 | 7 дек. 2022 | 10:15

"Труд" на Тошев беше трън в очите на политиците. Ядосваше всички, но всички изпитваха респект към главния му редактор и към журналистите на вестника.

Днес доайенът на българската журналистика Тошо Тошев навършва 80 години!

Създал цяло поколение журналисти, бил главен редактор на най-влиятелния, авторитетен и тиражен вестик "Труд", Тошо Тошев се превърна в жива легенда на вестникарския занаят.

Във времето, в което той бе начело на "Труд" - 10 години като зам.-главен редактор и 20 - като главен редактор, българската журналистика бе истинска Четвъртата власт, с която политиците се съобрязавяха.

В първите години на прехода вестниците се оказаха благодатното поле на свободното слово - те бяха мостовете, по които демокрацията в България минаваше.

Тошев учеше репортерите си да търсят винаги двете страни на истината, да знаят повече от политиците и когато застанат пред тях, да не се страхуват да им задават неудобните въпроси.

"Труд" под ръководството на Тошо Тошев беше институция, с която политиците се съобразяваха. Нямаше премиер или министър, който да не е минал през кабинета на Тошев, за да засвидетелства респекта си към вестника. Нямаше президент, който да не е търсил огледалото н "Труд".

И въпреки това "Труд" беше опозиция на всяка власт.

"Труд" влезе в конфликт с Виденов, когато той завличаше държавата към дъното на разрухата - "червеният главатар с топиран перчем, след когото българските земи заприличаха на изоставен от варвари лагер"

"Труд" не прости на Филип Димитров, "когато народът бе сбутан в две жалки гета на омразата".

"Труд" влезе във война с Костов, когато той превърна управлението си в авторитарен режим, а правителството му стана символ на корупцията.

"Труд" извади на показ имотните щения на Сакскобургготски  и кражбите на правителството му - едно величество "заложило спомен за бъдното с едно правителство на глухонемите".

"Труд" критикуваше и Станишев, и Борисов.

"Труд" беше трън в очите на политиците. Ядосваше всички, но всички изпитваха респект към главния му редактор и към журналистите на вестника.

"Труд" не прости залитанията нито на сините, нито на червените, беше безкомпромисен към републиканци и монархисти.

"Труд" на Тошев беше школа - за мъжество в професията и за свобода на словото. 

Тошев беше председател на Съюза на издателите в България от създаването му през 2000 до 2011 г. - период, в който медиите имаха своя силен глас, спазваха Етичен кодекс, а журналистиката беше на пиедестал. 

През 2002 Тошев получи от президента Първанов и най-високия български орден „Стара планина“, I степен.

Малко след продажбата на "Труд" през декември 2010 г. Тошев бе сменен брутално от поста си на главен редактор, остана известно време вицепрезидент в издателския борд на Медийна група „България“ холдинг, но напусна през август 2011 г. заради несъгласие с наложения стил на управление от новите собственици.

По-късно започна да издава вестик - „Преса“, чийто първи брой излиза на 3 януари 2012 г. и спира на 31 юли 2015 г. по финансови причини.

Освен от журналистиката, Тошев е изкушен и от писателството. Автор е на книгите „Истина за лично ползване“ (1984), „Времето за умиране стига“ (1988), „Китай в годината на Дракона“ (1989) – пътепис, „Страх“ (2001),

Най-известата му книга е трилогията „Лъжата“ (2001-2004), в която от пръво лице е разкан българския преход и поведението на българските политици в този период. 

В последните години Тошев издаде и няколко политически романи: „Политическа орда“ (2017), „Власт“ (2018) и „Сенки сред виелицата" (2021).

Бъди жив и здрав, Шефе!

Бъди нашият ценител и критик!

В няколко поредни дни ще публикуваме откъси от политическата трилогия на Тошев - едно четиво, прелюбопитно и в днешни дни. 

Днес ви предлагаме откъс от втора книга на "Лъжата" - "Жан, Иван и Величеството"

ГЛЕДАЙТЕ ПОЗИТИВНО, БОРИСОВ!

По април 2001 год. и аз бях един от немногото хора, с които Симеон разговаря за политика и избори. След негова покана, разбира се. Вече съм разказвал за кратките ни срещи след 1996-та год., от които, надявам се да е ясно, не бе произлязла особена близост. Така че след като вече бившият монарх се бе върнал в България и предприемаше щурм към властта, нямах никакво основание сам да съм активна страна за някаква среща. Разбира се, не става дума за работата на вестника, за интервюта и статии.

От друга страна си бе азбучно ясно, че каманията на цар Симеон към републиканския трон не можеше да мине без “Труд”, а това ще рече – и без главния му редактор. Едва ли е нужно сега да припомням подробно за въздействието на мощния вестник и последствията за всякоя власт, която е попаднала под обстрела на истината за себе си. Особено, когато идеха избори.

И на Жан Виденов, а от година време и на Иван Костов вече бе ясно, че не съществуват такива земетръсни колони, които да запазят сградата на властта им от медиен трус. Този факт бе явно известен и на Симеон – такова е според мен обяснението за неговата любезност тогава. В “Труд” той съзираше възможност за мощна подкрепа, която всъщност си беше и факт чрез критичното ни отношение към синьото управление в този му последен етап.

Александър Томов, например, не веднъж ми е казвал, че аз, “да точно Ти, приятелю Тошев”, съм докарал царя на власт. “И заедно с вестника си разби малките партии, изхвърли ги от парламента”.
Томов, естестевно, превръща скромният ни вестник във слон, макар за малките партии /Евролевицата му например/ и да е прав – царското движение обра много от гласовете, които без него вероятно щяха да капнат по малко и в тяхната урна, и в урната на Гергьовден...
- Вашият вестник, обаче, наистина много помогна на царя тогава – ми каза през 2003 год. Цветанка Ризова, която ме беше поканила в политическото си предаване “На четири очи” по Нова телевизия. – Освен това, не казвам, че е било незаслужено, но бяхте и много критични към Костов. Как бихте постъпили сега, питам ви, като виждам колко е критичен вестникът и към господин Сакскобурготски.

Не, не искам да обяснявам, че вестникът не е бодигард на властта, че подобна служба имат само партийни издания, ако партията им управлява. Че силата на една демокрация изисква контрол над властта, което е гаранцията не само за равенство пред закона, но и за оцеляването на самата демократична система.

Да, верно е, че Трудовата групировка от няколко вестника, е сред най-мощните климатици, гарантиращи чистота на въздуха над България, че ветровете на нашето слово са издухвали не един политически мутант от властта. Но винаги съм се надявал, че хората, милионите, които четат, или поне основната, решаващата за оцеляването на расата част от тях, могат и точно отделят истината от клеветата. Аргумента от голословието. Мъжеството и смелостта от мекотелето подмазвачесто.

В сериозния вестник могат да се срещат различни, взаимно-изключващи се, позиции по фактите и явленията в едно общество. Просто, защото тези позиции ги има в живота.
Тези дни чух / началото на април 2004 год./ , че в някакъв град, голям български град, по инициатива на една депутатка се започнала подписка срещу “Всяка неделя”, защото била много критична към Костов. Това е толкова потресаващо, че било трябвало и на сън да втресе всеки нормално мислещ човек. И Костов, разбира се!
Не защото звучи като опит за удар по словото, не заради привкуса на сиамско блиначество чрез главите между тези, които искат да издухат Кеворкян днес и ония, които му посягаха преди 15 години. Не, не заради тези азбучни политически истини, толкова азбучни че те втриса от баналност и гняв.

Заради нещо по-простичко, нещо толкова простичко, така фино човешко, че само душата, изсушена до гьон не може да го усети и разбере. Представете си, един нормален човек, който обича друг нормален човек. Обича го и това е! Иска да милва главата му, да го чипка и близва, да го схруска понякога иска. От обич и страст. Готов е да живее с него в колиба, но и в дворец е готов, на Северния или Южния полюс, но и във Врана и в Драгалевци пак е готов.
Има ли право обаче този човек да намрази останалите? Да ги анатемоса и отрече, само защото не обичат със същата страст о б е к т а на влажните му съновидения?
А ако някой от тия, останалите, съзре, представете си само, една не чак до там чаровна черта у о б е к т а? Ако не точно черта, поне тънка чертичка?

Ако например, но само като някакъв пример, защото за любимия ни човек това е съвсем невъзможно, като примерче само, изведнъж някой съзре, че от пазвата на неговия о б е к т, от свещената, дъхава пазва се подава пощенски плик?
Даже не плик, а пощенско пликче? И вътре, о, небеса!, са набутани 200 000 хиляди долара.
Двеста хиляди долара! От непознат, видите ли ценител!
Или пък – не дай си, Боже, от малко познат, чорни ценител на политически пазви?
Анатема, анатема значи! Кой му позволява да ги съзре. Да си смени, ако трябва, очите.
А ако не иска да ги смени, да ги затвори поне. Иначе влюбените бодигардове на о б е к т а могат да ги извадят!

На Цветанка Ризова отговарям само така:
- Вероятно отношението ни към царя щеше да е по-сдържано...
Чувствам, че съм си сложил някакъв грях, че има право до някъде Томов.

Във Врана влизах за първи път.
Охраната отвън бе информирана, край нея щъкаха репортери, аз изчаквам две-три минути, защото държа да съм точен на секундата даже и в камбания миг съзирам, че и царят е точно така – стискаме си ръцете.
Масичка, стари кресла, минерална вода, пепелник:
- Знам, че пушите, Тошев.
Запалвам голяма “Коиба”, събеседникът ми вади пурета, зад мен на стената, веднага съм я видял, стои репродукция на стара, царска картина, в центъра на която е последният реален монарх Борис III.
- Оригинала на тази картина – казвам аз, - е у Васил Божков... Той е сериозен колекционер.

Очаквам някакъв интерес, дори пояснявам, че сме приятели с него и мога да съм посредник да я види поне, а съм сигурен, че Васко, само при някакъв знак, вероятно ще му я подари... Макар и без удоволствие.
- О, така ли? – е дълбоко-съдържателният му отговор. – Исках да Ви попитам как преценявате обстановката в страната?
И започвам аз да говоря. Не, първо започвам да обяснявам – аз, видите ли, така съм възпитан, че няма да ви наричам като останалите “Ваше Величество”. Не ми идва някак си на езика.
- Както Ви идва – примирява се Симеон.
Това са едни от малкото думи, които ми казва.
Говоря, говоря, пия вода, пурата ми угасва няколко пъти, разпалвам я, обяснявам. За корупцията говоря, за посегателства срещу словото, за приватизацията чрез измислените за удобство и за интереса на някого РМД-та , за външната политика, която е правилна, но не чак толкоз успешна, след като не води до инвестиции и подем в икономиката. За хора, за партии и за лидерите говоря...

Не казвам нищо в повече от това, което е писано в “Труд”, затова и се чувствам удобно. Готов съм пред себе си, ако има някакъв запис на нашия разговор, да го публикувам дословно.
Царят през цялото време мълчи. Видът му е на страстен слушател. Но мълчи.
Поглеждам часовника си, минал е час, час и десет минути. За толкова беше планирана срещата, даже съм я пресрочил.
- Благодаря Ви, Тошев – ще каже накрая Симеон Сакскобурготски. – Беше полезно за мен. Пак ще Ви се обадя...

Когато сме говорили за Симеон Сакскобурготски сега, през третата година на управлението му, почти няма човек от тия, които бяха сред щурмоваците му през 2001 год., да не казва горе-долу така:
- Знаеш ли къде се подведохме ние? Знаеш ли, че аз като се връщам назад виждам, че този човек само ни слушаше и ние нямахме възможност да го преценим. Той само ни слушаше.

Тези думи малко ме стряскат, защото изведнъж стигам до същия извод и аз - колкото пъти съм разговарял с него – той, всъщност, не е говорил нито веднъж. Да изкаже позиция, да обясни...
- Отивахме при него, той ни предразполагаше, ние говорехме и говорехме, а за него съдехме само по изражението му. По погледа и по рутинираните обноски.

А да го е чул някой сега, когато отдавна е премиер да изкаже на публично място позицията си? Независимо дали за АЕЦ или Кербала, за Велико Народно събрание или по проблемите на съдебната власт. Няма такова нещо, няма позиция, няма анализ.
Вместо тях – осукване, мънкане, броеница от междуметия и безсмислени заклинания... Гледайте позитивно!

Разказваха ми наскоро една любопитна история, свързана с Николай Василев.
Царят и Николай, като вицепремиер и министър на транспорта, са на официално посещение в Будапеща. През целия ден министърът водил някакви преговори и опрели с колегата си до таксите – какви пари трябва да се плащат за нещо си. Борил се нашият храбър министър и аха, чувствал се пред успех, но му трябвало само рамото на господин премиера.

А вечерта на този същия яростен ден си имало официална вечеря, където ще бъде цялата делегация, ще си говорят другарски двамата премиери.
Василев обяснил всичко на Симеон и очаквал царят да му помогне - нали все пак са отишли в Унгария за това.
Вечерта си протекла по протокол, блестящо и прочие. И разговорът си вървял – задушевно приятелски между двамата първи. За историята си бъбрели, за Рибентроп... И минала вечерта без нито дума за таксите, но Рибентроп бил разнищен...

Пълна х у д о ж е с т в е н а с а м о д е й н о с т.

Би могло да се каже, че хората, които се срещат със Симеон – независимо дали той отива при тях или пък те са прескочили до България, наистина показват респект към монарсите, към Ц а р я у него. Оказва се обаче, че този респект е като респекта от Айфеловата кула или от Лувъра. Хубаво е да отидеш да ги видиш, но знаеш, че от тях нищо не зависи.

Срещата им със Сакскобурготски може би е като посещение при един изложен за показ живот – красив като поза и живописно маркиран, демонстрация на изящество, което само безспорният европейски аристократ може да си позволи сред руините на татьовото си царство.
Идват хората и си отиват, все едно са били на аудиенция при цар. И какво от това? Нищо по същество. Защото самочувствието на ц а р е една от причините, за да не може въобще да се включи на режим за полезност и работа мощният симеонов капацитет на популярността.
Защото Симеон определено е популярен не само в Европа. Той безспорно е имал и има много контакти. Но той не може да ги реализира поради тази причина.

Как да каже на някакъв принц от арабските страни примерно да инвестира сто милиона! Та това е под достойнството му. Нали той е цар!
Това е положението. Най-големият проблем на аристократите е, че ние сме по-нисша класа. Не ги третираме равностойно.

Ясно е вече, надявам се, че когато премиерът ни се обръща към някого без думата “господин” това не е от незнание. Не е от слаб успех като ученик, нито от пропуски във възпитанието. Той просто ни вижда така, така гледа на нас.

Ако имах възможност да го виждам по-често и аз, бих му дал по човешки възможности да се чувствува равен, но защото това не е точно така, искам да го напиша:
- Добър ден, Сакскобурготски, горе главата, Борисов! Гледайте позитивно към бъдещето.
Всичко е в историята. Някой ще я напише, а който може ще я чете.
- Ще й дойде време на темата, Борисов. Всички да гледаме позитивно...

Утре очаквайте - ЧЕТИРИ КЪМ ЕДНО