13241 | 25 септ. 2023 | 21:07

Предлагам на Бойко, вместо да показваме близост из ресторантите, да дойде в редакцията. Ще гледаме мача, ще пием кафе, а освен това ще си направим снимки за спомен...Бойко казва “Добре, стягай се за гости” и обещава да остави за два часа престъпния свят

На 20 септември, на 80 години, си отиде доайенът на българската журналистика Тошо Тошев!

Във вторник, 26 октомври,  в църквата "Света София е поклонението пред тленните останки на прочутия вестникар, публицист и общественик.

Създал цяло поколение журналисти, бил главен редактор на най-влиятелния, авторитетен и тиражен вестик "Труд", Тошо Тошев се превърна в жива легенда на вестникарския занаят.

Тошев беше председател на Съюза на издателите в България от създаването му през 2000 до 2011 г. - период, в който медиите имаха своя силен глас, спазваха Етичен кодекс, а журналистиката беше на пиедестал.

През 2002 Тошев получи от президента Първанов и най-високия български орден „Стара планина“, I степен.

Малко след продажбата на "Труд" през декември 2010 г. Тошев бе сменен брутално от поста си на главен редактор, остана известно време вицепрезидент в издателския борд на Медийна група „България“ холдинг, но напусна през август 2011 г. заради несъгласие с наложения стил на управление от новите собственици.

По-късно започна да издава вестик - „Преса“, чийто първи брой излиза на 3 януари 2012 г. и спира на 31 юли 2015 г. по финансови причини.

Освен от журналистиката, Тошев е изкушен и от писателството. Автор е на книгите „Истина за лично ползване“ (1984), „Времето за умиране стига“ (1988), „Китай в годината на Дракона“ (1989) – пътепис, „Страх“ (2001),

Най-известата му книга е трилогията „Лъжата“ (2001-2004), в която от пръво лице е разкан българския преход и поведението на българските политици в този период.

В няколко поредни дни публикувахме  откъси от политическата трилогия на Тошев - едно четиво, прелюбопитно и в днешни дни.

Откъс от първа книга на Л Ъ Ж А Т А

д о к у м е н т а л е н  р о м а н    

24 юни 2002 г.

ПОВЕЛИТЕЛЯТ НА МУХИТЕ

И НЕГОВИЯТ ШЕФ

Понеделник е, а денят ми трябва да започне с Николай Василев. Затова, като ставам сутринта, и жегата, и досадата от предстоящото ми изглеждат лепкави. Вицепремиерът Василев е най-безпомощният от всички министри. Затова пък е най-вдъхновен.

С молба за тази среща Василев ми се обади още в четвъртък следобед и се уговорихме за другия ден, но малко по-късно се сетих, че точно по времето, което избрахме, играят четвъртфинал на световното Бразилия с Англия. Затова позвъних и предложих да се договорим допълнително.

Веднага след мача министърът пак се обади. Знаех откъде идва нетърпението му за среща и не исках да издевателствам, но все пак бе любопитно ще се изнерви ли този министър от “новото време” и дали наистина е разбрал като как ще си приказва с мен след сътворения скандал от неговия непоклатим до днеска Георги Попов. В същото време в събота и неделя скандалът се разви така, че министърът имаше само два варианта – или незабавно да се освободи от шефа на “Булгартабак”, или да го предпазва с цялото си вицепремиерско величие.

Затова, когато в 12,00 ч. вече съм на път за “Радисън” и ми звъни секретарката на Василев, за да каже, че нещо бавело господина, а аз, ако искам, мога да поговоря с шефката на политическия /!/ му кабинет, се ядосвам:

- Предайте на г-н Василев моето възмущение, че ми губи времето. Шефката на кабинета да си говори със секретарката ми!

И тъкмо съм седнал зад бюрото си, джиесемът бръмчи:

- Недоразумение, г-н Тошев, не съм упълномощавал никого да ми отлага срещата с вас. Просто малко се забавих и моля да ме извините. Кога ви е удобно да се видим? Ще дойда, където кажете.

- Елате в редакцията – казвам аз.

Става ми малко тъжно дори. Все пак това момче е министър и вицепремиер, знам, че е стреснат и притеснен до разплакване, а аз съм главен редактор на вестник, не на държавата.

Сканадалът започна, непредизвикан от нас. Той започна и глупаво.

На 20-и, в четвъртък, водещото ни интервю е с Любка Качакова. Правила го е Валерия Велева и в него няма нищо особено. Преди няколко месеца Любка бе уволнена като зам.-министър от същия този Василев за “нелоялност”. А нелоялността й бе, че отказва да подпише договор с пряко подчинения й шеф на “Булгартабак”, защото в него се предвиждали безумни неща: многохилядна доларова заплата и майчински грижи за жената и за децата му.

Духът на целия договор излъчва всенародна любов към Попов, чието съгласие да прегърне съдбата на българските тютюни според Николай Василев е шанс за държавата. Тази прегръдка трябва да завърши с продажба, с неочаквана от никого печалба на най-голямата държавна фирма. В Георги Попов, цял живот непомирисвал тютюнджийския бизнес, министър Василев беше открил съвременния Борис Морев, когото тутакси бе решил да омъжи за “Никотиана”.

Най-общо казано, сватбата стана, но въпреки пъшкането на младоженеца и тюхкането на свата дамата “Никотиана” не зачеваше. Съхнеше като безплодна стара мома и никакъв силикон не донасяше живот на гърдите й, а кожата на лицето й все повече заприличваше на сбръчкано листо от тютюн. Печалбата падаше, омекваха и твърдите купувачи. Омекваха и надеждите за добри пари от продажбата. Затова пък се завихри скандал за някакви долари, които Георги Попов искал от шефа на руско-българска фирма Гарабедян – 500 000 за джобни пари. В прокуратурата през последните седмици бе започнало следствие, разпитваха господина директор, но привикваха за свидетел и министъра му.

В интервюто на Любка Качакова новини няма. Тя казва вече познати неща за случая “Георги Попов”. Затова ми е странно, когато следобед в четвъртък ми се обажда този Попов, за да ми каже, че ми праща по факса писмо – не, не като “право на отговор”...

“Веднага бих го публикувал”, прекъсвам го аз. Но не, той не иска право на отговор, а забранява да се споменава повече името му. Тежко и властно. Вероятно не подозира моята слабост към точно подобен тип гласове.

- Сменете си тона, г-н Попов – прекъсвам го тихо. – Иначе ще ви стане мъчно.

...След малко Ваня ми носи факс от господина, адресиран до мен, до шефката на Съвета за електронни медии (СЕМ) Маргарита Пешева (?!) и до председателя на Народното събрание Огнян Герджиков (!?!). На листа е написано дословно следното:

“Уважаеми господин Тошев,

В бр. 168 на в. “Труд” от 20.06.2002 г. на 10-11 стр. е публикувано интервю със заглавие “Спрете политическите уволнения!”. В тази публикация неколкократно е споменато моето име, както и са правени коментари във връзка с личността ми.

Информирам Ви, че никой по никакъв начин не е съгласувал с мен горепосочената публикация. Ръководеният от Вас печатен орган няма никакво право да споменава нито името ми, нито да коментира личността ми. По този начин са нарушени моите конституционни права, както и основни журналистически принципи и официални закони в Република България.

Настоявам да бъда информиран за мерките, които ще предприемете, за да се избегнат подобни публикации в бъдеще, и изрично подчертавам, че не давам никакво съгласие на Вашия вестник да публикува материали, свързани с името и личността ми.

Очаквам Вашето обяснение за причините, довели до публикуването на материал, цитиращ моето име и свързан с моята личност без мое разрешение.”

Не бих нарекъл писмото обидно. Не е достатъчно да се каже, че то е абсурдно. Писмото е глупаво. Авторът му е вдигнал такава топка, че дори без противников играч от другата страна, само като се отплесне от стената на безхаберието му, тази топка при връщането си може да му счупи главата.

Аз прочитам писмото на планьорка пред завеждащ-отделите и заместниците, но те не бързат да се засмеят, искат да видят и да пипнат хартийката, след това така се пляскат по разни части на тялото си, че задълго си нанасят средни телесни увреждания. Кольо Кицевски (Никола Кицевски – бел. ред.) слага писмото в джоба си, а копия искат всички колеги. За спомен и доказателство що за човек е хванал за гушата “Булгартабак”.

Току-що съм се прибрал в кабинета си, и звъни телефонът.

- Можеш ли да говориш?

Дори без да чувам гласа, ако тия думи ми дойдат написани, веднага ще знам, че са думи на Бонев.

- Шефът на “Булгартабак” – казва Богомил - се е похвалил, че ще те съсипе. Забранил на “Труд” да споменава името му и чакал обяснение от теб защо не съгласувате с него дописките за фирмата.

- Кога успяха да ти докладват? Нали не си вече ченге…

Богомил се смее и нещо увърта: Георги Попов сам се похвалил за героизма да ми напише писмо.

- Аз и без това щях да ти се обадя – продължава той. – На последния разпит Попов си признал, че с Гарабедян е имало някакъв разговор за пари, но било на майтап. Пробвал докъде му стига акълът.

На 25 юни 2002 г. генерал Бойко Борисов ще повтори тези думи на бившия министър на вътрешните работи Бонев.

В този ден се играе първият полуфинал от световното първенство по футбол между Германия и Корея (1:0), а предната вечер ми се е обадил вкъщи Бойко – кани ме на обед, защото не сме се били виждали скоро.

Аз не обичам да ходя по обеди, още по-малко – на вечери, макар че не минава седмица без покани. В подобни случаи си спомням често Джек Лондон и неговия Мартин Идън, който, след като е направил шеметния писателски удар на живота си, не може да се отърве от хора, които искат да се покажат с него и упорито го канят на гости.

Идън обаче, наместо да иде и да хапне, си задава глупавия въпрос: “Защо не ме канеха, когато бях гладен? Нали вече бях написал всичко това, само трябваше да го публикуват.”

Дали наистина не е знаел? Или е нямал акъл да се сети?

Предлагам на Бойко, вместо да показваме близост из ресторантите, да дойде в редакцията. Ще гледаме мача, ще пием кафе, а освен това ще си направим снимки за спомен. Мислех, че може и да откаже – това е посред бял ден, престъпниците не дремят, а бачкат даже ускорително по време на мачове, но Бойко казва “Добре, стягай се за гости” и обещава да остави за два часа престъпния свят на спокойствие.

...Пръв пристига шефът на националната полиция генерал Васил Василев, с когото мисля да сме приятели още от времето, когато Бойко бе само бодигардът на царя.

Беше ми приятел дори когато Славчо Босилков, главният секретар на МВР при късния Костов (след август 2000 г.), бе решил да го махне, премиерът бе кимнал в съгласие и – аха! – някакво чудо изведнъж го спаси. Но ден преди чудото, когато генерал Васко Василев си чистеше бюрото, реших, че съм длъжен в прав текст да му кажа, че той е един добър генерал и че “Труд” е зад него.

Вижда се, че Васко не е забравил това.

Всъщност това гледане не е гледане. Донасят ни кафе, вода и плодове, към края ще му ударим и по едно символично уиски и от приказки на приличие няма начин да не си дойдем на думата за Георги Попов – предния ден е приключил тридневният екшън около него.

- Аз знам, че ти всичко знаеш – усмихва се тарикатски Бойко Борисов, а очите му казват “Сега ще те шашна!”, - но научи ли какво е казал пред следователя на последния разпит?

- Нямам достъп до най-съкровеното ти – правя се на тарикат и аз.

- На практика си е признал, че е ставало дума за пари, но то било на майтап – “Ще има ли нещо за мен?”.

По това време Васила вече е нащракала снимките ни за спомен – Бойко ме е прегърнал през рамо, седнал до мен зад бюрото, а Васко говори умно по телефона и въобще не поглежда към голия пъп на момичето. “Защо не ми я пратиш да ми направи една серия снимки с новата командоска униформа”, казва Бойко Борисов, който също не гледа към пъпа... Лято е.

И ето, мачът ще свърши, навън ще зачатка градушка, която ще натроши новата ми кола, генералите ще си тръгнат, а заедно с Бойко ще тръгне и моята фотографка.

Снимките стават добри, а на другия ден, когато сме пуснали една друга, от старите, Бойко ще ми звънне вечерта вкъщи: “Може ли да я сменим с някоя от последните?” “Ще опитам”, отговарям му и звънвам в редакцията... Дежурният спира машината и в половината от тиража на 27 юни гледа нахакано генерал Бойко Борисов с черна и страховита униформа на командос.

В събота, на 22 юни, във вестника ще излезе една страница, озаглавена “Повелителят на мухите”. В нея няма юридически коментар, нито пък анализ на конституцията. Кольо, който е реалният автор, просто се смее. От такъв смях рак можеш да хванеш. Има и снимки, и малък конкурс за читателите – да ни предложат как да наричаме човека, забранил името си. Неочакваното в тази страница е едно мое писмо до министър Василев. То всъщност има само формата на писмо, иначе си е жив резилък.

След като се обръщам учтиво и съобщавам за изключителната важност на пощата, получена днес, аз обяснявам как “г-н Попов изразява колосалното си и справедливо възмущение, че редакцията не е съгласувала с него интервюто с г-ца Качакова”. Освен това, признавам смирено, г-н Попов забранява на в. “Труд” занапред “да публикува материали, свързани с името и личността ми”.

“Уважаеми г-н министър – продължавам след това по-смело.

Предлагам като принципал на горепосоченото лице да укажете на в. “Труд” как да нарича занапред това лице, както и да определите съответния строг административен ред, по който да съгласуваме бъдещите си публикации за повереното му ведомство.

Предлагам също така за улеснение, ако счетете за необходимо, да ни спуснете списък на подопечните ви лица и ведомствата, за които да не публикуваме материали, свързани с имената и личностите им. Би било подходящо, в случай че публикуването на такива материали все пак е крайно неизбежно, да ни посочите някакви заместващи имена (псевдоними), под които тези хора да фигурират на страниците на вестника.

Предлагам, ако тази практика за работа с печата се окаже подходяща, да се разшири и за другите ведомства, като се облече в подходящата законова норма.”

В събота и неделя (22 и 23 юни 2002 г.) Попов развива трескава дейност. Подсказано от нас, първо радио НЕТ, а в неделя и Дарик радио канят героя на живо и му предлагат да защити позицията си като човек с права да забрани на един вестник да споменава името му. Карбовски (Мартин Карбовски – бел. ред.), водещият на “Дарик”, се държи така подкупващо, толкова съчувствено, че трябва никога през живота си да не си чувал и виждал жив журналист, за да не схванеш иронията. Накрая дори ще му каже: “Г-н Попов, “Труд” свали Костов от власт, защо се захващате с него?” Срещу което матросовецът на министър Василев ще стисне като щит пред гърдите си книжката с конституцията, която бранела гражданските му права.

В същия неделен ден Попов приема поканата и на Кеворк за “Всяка неделя”, където знае, че срещу него ще седне Светлана Джамджиева. Тя ще му се усмихва чаровно, а той, потен и притеснен, изглежда вече нещо е стигнало до главата му, ще продължава все пак да твърди, че никой няма право да споменава без разрешение името му...

На другия ден, понеделник, “Труд” пуска и съответния юридически коментар, разказва за всичките тез смехории и съобщава за първите резултати от конкурса за име на господина. Най-точно за случая ни се вижда Ге.Пов. Или Гепов. Измислил го е един бивш следовател, сега адвокат в Хисаря – Борис Колев Карагенски.         

...В 12,15 ч. Николай Василев влиза в кабинета ми заедно със своя пресаташе Мариана Личева. Той е с черен костюм при невероятната 34-градусова жега, със светлосиня риза и стегната мрачна вратовръзка. Пита може ли да си свали сакото и дълго се извинява за недоразумението за нашата среща. Разбира се, той е виновен, викал е при себе си целия борд на директорите на “Булгартабак” и съжалява, толкова съжалява, че сега трябва да си говорим за г-н Георги Попов. Като ми звъннал преди няколко дни, той мислил да споделя други неща. “И сега е наложително, г-н Тошев – гледа питащо министър Василев, – пак да се видим.” С премиера ще заминат малко в Швейцария, но щом се върнат, ще позвъни.

- Кажете сега, г-н Тошев, какво да правим? Има ли някакъв начин да приключим случая с г-н Попов?

- На ваше място аз щях да го уволня преди два дни... Не искам да коментирам уволнението на зам.-министър Качакова заради този господин. Мнението си за това изразих още при предната ни среща.

За първи път на уговорена среща с Николай Василев се срещаме през февруари 2002 г. в ресторант “България”. И защото тази среща, уточнявана няколко пъти между двама ни, все се отлагаше, през февруари, странно защо, с нея се зае Илия Павлов?! Обади ми се, попита, предложи, аз пък приех.

Николай Василев пак бързаше, разговаряхме може би час, министърът слушаше като отличен студент, аз говорих ли, карах ли се, не знам, а Илия Павлов си мълчеше. Почерпи ме пура (”Ромео и Жулиета”) и макар че бе вечер, пихме кафе.

- Вече няколко пъти става така, че последиците от скандалите около Георги Попов са на вашия гръб – продължавам да говоря и този път. – Не ви го казвам като обиден вестникар. Вижте начина му на мислене през последните дни – той е на границата между норма и пато...

Думите ми са по-тържествени от обикновения ми начин на разговаряне, но нали срещу мен все пак е важен човек от властта.

– Ама аз и тогава ви казах, че продължавам да считам госпожица Качакова за мой приятел – брани се министърът. – Знаете, “Булгартабак” е пред приватизация, и този скандал с г-н Попов може да е фатален.

Иска ми се да успокоя този министър, говори ми за важни неща – за много пари и за интересите на държавата.

– Наредете му да се извини – лично и публично. Да ми изпрати ново писмо, да го изпрати и на БТА.

– Ще ви се извини! Как няма да ви се извини! – хваща сламката министър Василев. – Лично поемам това – още днес следобед. И то, както подобава! Ще ви се извини…

Николай Василев най-сетне издава нещо като усмивка, усещам облекчение в погледа му, отпуска се и гледайки към часовника, казва:

– Закъснях за министър-председателя. Трябваше да съм там в 13,00 ч.

Вече е тринайсет и три минути.

...За беля асансьорът не идва, хуква се министърът по стълбите, хуква след него и пресаташето му.

След два часа тя ще ми позвъни:

– Преди малко бордът на директорите на “Булгартабак” взе решение Георги Попов да бъде уволнен.

Изглежда, решавам аз, царят вече се е бил уморил от този човек и не е приел договорената формула за извинението.