13230 | 20 септ. 2023 | 18:27

Дойде 2011 година и изведнъж един неочакван водовъртеж така засмука сърцето ми, та всичко, което бе мачкало до днес и без това неспокойния ми живот, ми се стори като някоя от детските болести, лекувани с мокра кърпа и аспирин. Останаха ми верни единствено

Днес, на 80 години, си отиде доайенът на българската журналистика Тошо Тошев!

Създал цяло поколение журналисти, бил главен редактор на най-влиятелния, авторитетен и тиражен вестик "Труд", Тошо Тошев се превърна в жива легенда на вестникарския занаят.

Тошев беше председател на Съюза на издателите в България от създаването му през 2000 до 2011 г. - период, в който медиите имаха своя силен глас, спазваха Етичен кодекс, а журналистиката беше на пиедестал.

През 2002 Тошев получи от президента Първанов и най-високия български орден „Стара планина“, I степен.

Малко след продажбата на "Труд" през декември 2010 г. Тошев бе сменен брутално от поста си на главен редактор, остана известно време вицепрезидент в издателския борд на Медийна група „България“ холдинг, но напусна през август 2011 г. заради несъгласие с наложения стил на управление от новите собственици.

По-късно започна да издава вестик - „Преса“, чийто първи брой излиза на 3 януари 2012 г. и спира на 31 юли 2015 г. по финансови причини.

Освен от журналистиката, Тошев е изкушен и от писателството. Автор е на книгите „Истина за лично ползване“ (1984), „Времето за умиране стига“ (1988), „Китай в годината на Дракона“ (1989) – пътепис, „Страх“ (2001),

Най-известата му книга е трилогията „Лъжата“ (2001-2004), в която от пръво лице е разкан българския преход и поведението на българските политици в този период.

В няколко поредни дни ще публикуваме откъси от политическата трилогия на Тошев - едно четиво, прелюбопитно и в днешни дни.

Отксък от трета книга на Л Ъ Ж А Т А

д о к у м е н т а л е н  р о м а н     

Чувствах се празен и уморен...

След като сложих точка на втората част от „Лъжата” (2004), бях уморен не толкова от стотиците изписани страници, колкото от тоновете мрак, попили из тях. И признавам си, мислех, че едва ли някога пак ще захвана друга неприлична за редакторското ми достолепие авантюра. Защото, моля, другари писатели и други разни писачи, в продължение на две години дялках дума след дума ей тъй, между трите всекидневни планьорки, десетки срещи, статии, коментари и всякакви дописки, които всеки ден ми се случваха задължително. Всяка година по петстотин страници, моля! Колко могат да се похвалят със същото?

Но ето, дойде 2011 година и изведнъж един неочакван водовъртеж така засмука сърцето ми, та всичко, което бе мачкало до днес и без това неспокойния ми живот, ми се стори като някоя от детските болести, лекувани с мокра кърпа и аспирин. И с майчина мека ръка.

Останаха ми верни единствено думите. Думите, от които десетки години съм правил тестото за моя си хляб. За себе си, за децата си, а ако и още някой от другите съм нахранил, това би било благодат. Нали то всъщност е тайничката идея на всеки писач – някой да го чете и да засити душата си.

...Ще видим. Да се намират точните думи, да се подреждат те в изречения, от които да идва и мисъл, а тази мисъл да е красива, дори ако е облечена в реалните дрипи на прашния ни живот, е една от божествените магии...

Жестоко!

Мисля тази част от „Лъжата” да е посветена и на бавната смърт на свободните вестници. На тези хартиени птици, довеяли на крилете си усещането за повече въздух, слънце и ведрина в душата на озлочестяваното дълги години  отечество. С всичките си кусури и недостатъчност, с боледуващия си твърде често морал и с мизерни умения за напипване на точна мелодия по клавишите на словесната нотна стълбица, тези вестникарски знамения бяха не символ на свобода. Те бяха всъщност самата Свобода.

...Казвал съм неведнъж на имащи се за първенци между политиците: Има ли грешки във вестниците? Има, разбира се... В „Труд” всеки ден публикуваме над 200 заглавия. Абсурдно е поне в 5 процента от тях да няма неточност, грешка, а понякога дори безобразие... Докарайте своята работа до сравнение с нашата, допускайте само 5 процента  брак и неточност... Паметник ще ви вдигнем...

Сега, когато започвам тази трета част от „Лъжата”, е март 2011-а. И затова вероятно тя може да ви заприлича на помен, на панихида за свободния Вестник.

По принцип не съм тъжен човек, надживял съм множество сътресения. Вероятно и с Божия помощ. Веднъж в някакво интервю на въпрос вярвам ли в Бог, отговорих, че аз, възпитаният в безбожие от Комсомола човек, съм всъщност един вярващ в Господа атеист.

Абсурдно, но факт!

      КАТО НАЧАЛО – ПОСЛЕДСТВИЯТА

През януари 2011 г. бях свален от главен редактор на „Труд”, след като върших тази работа 20 години. Свалиха ме новите собственици – Павлов, Донев и Грозев. Свалиха ме чрез издигане – произведоха ме вицепрезидент на Издателския борд на Вестникарска група България. Звучи страховито, нали? Страховито на думкане, иначе кухо. Като бляскава тенекия за сирене, в която сирене няма.

– Ти си неуправляем – мотивира се на ухо господин Любо Павлов, известен в обществото с прякора Пъпката. – Искам аз да казвам какво ще пишат МОИТЕ вестници. С теб това не може да стане...

Съобщавам този не чак толкова галещ ухото прякор, защото без него мнозина няма да разберат за кой Любо става въпрос. Иначе поне десетина години той се хвалеше колко голям приятел е с мен. А аз го дундурках като онзи юнак, дето бозаел от майка си, докато му поникнали брада и мустаци.

От вяра в приятелството, от снизхождение към детинските слабости на развиващия се хомо сапиенс.

Да завие човек от приятелство!

             С В А Л Я Н Е Т О  К А Т О

              Л Ю Б О В Н О  О Б Я С Н Е Н И Е

Свалянето ми от главен редактор си беше признание. Едно горчиво признание, че всъщност съм доста добър. Любовно наказание от професията, не от хората покрай мен, с които неминуемо някой ден се разделяш. От професията! Според приложената в случая формула – в неин интерес и за още по-бляскаво бъдеще.

Тук се налага да сложа една от големите скоби и да дам пояснение:

От петнайсетина години „Труд” беше номер едно – по четене, влияние и всякакви измерители. И по печелене на пари в своята територия. Но това явно бе недостатъчно за новите собственици, закупили го от ВАЦ.

През април (2011) Огнян Донев, човекът с реалните банкови сметки на „светло” и известен като производител на хапчета, прахчета и всякакви мазила – за пъпки, запек и прочие, горе-долу отговори така на въпрос на Росен Петров (Би Ти Ви) в неговото неделно предаване: Знаем, разбира се, че нашите вестници са номер едно. Затова ги и купихме... Сменихме старите главни редактори, за да ги направим по-добри. Искаме с моя съдружник Любо Павлов решителна, пълна промяна.

К о м е н т а р  н а  а в т о р а: По-добър от това да си номер едно означава... какво означава? Ако се придвижиш напред, ще се сблъскаш с две или три, а, не дай си Боже, и с четири. Ако запълзиш в обратна посока, ще се блъснеш пък в нулата... Може да не пълзиш, а да литнеш в която си искаш посока. Е, има го, разбира се, в Ленинската теория и израстването на място, има го и в пазарната икономика. Но така и не успяха тия двама титани на вестникарството (Донев–Павлов) да пояснят дълбочинността на своята мисъл.

А сигурен съм, че могат!

Край на скобата.

Ето ви и малко нафукани разсъждения. И без това съм известен с прословутите си плахост и скромност. Ако не ви стигне търпение да разберете как точно са се развили нещата, прелистете моето нескромно писание до главата „Шут по кокалчето”, прочетете я и пак се върнете, драги мои приятели, неприятели и каквито сте си.

Махат ме не защото съм слаб, не разбирам нищо от вестници или съм жалък средняк. Не защото подбраните от мен репортери, редактори и всякаква порода началници са хилави, безгръбначни и Господ знае още какви, недостойни за „Труд” същества.

Махат ме не защото съм мистър „Съгласен” с генералните секретари на политиката, не защото моят характер ме изпъва във войнишката поза „За почест!”.

Махат ме не защото с мъка редя изречения и съм в позиция „партер” пред думите, не защото ме е сдъвкала конкуренцията...

Махат ме, защото не съм всичко това!

Махат ме, защото разни министри, губернатори и всичките им братовчеди от служебната стълбица търсят моята близост на „ти”, пращат ми цветя за рождения ден и с удоволствие се снимат за спомен. С главния редактор на „Труд”.

Махат ме, защото дори когато шептя, моята дума се чува.

Махат ме, защото не мога да бъда послушен. Такова агрегатно състояние на духа не ми е познато.

Махат ме, защото, как ли стана така – „Труд” не е вестник, а институция! Покрай него и главният му редактор! 

Махат ме с мисълта, че като седне някой на стола ми, ще прихване всичко това, ще затупка сърцето му с моята кръвоносна система и новото му свежо дихание ще освежи всичко наоколо. Той или Тя ще са Аз. Повече даже. И това ще е решителната пълна промяна.

Махат ме, сякаш щатната длъжност не е „главен редактор”, а, извинявайте – „Тошо Тошев”. Длъжността! Ето например препис от новата заповед в трудовия договор на новия: „Назначавам господин Любомир Донев във вестник „Труд” на длъжност „Тошо Тошев”.

И щастието е пълно.

Да, ама не!

Високомерно звучи, вероятно и дразни. Дори приятелите могат да са подразнени. Знаем си те, „приятелю Тошо”! (Така ме нарича шефът на Националната банка Иван Искров и за мене е чест.) Но... малко скромност няма да ти попречи, на това не те ли те учеха в Комсомола?

Високомерно, но вярно. Скромните хора са ми били подозрителни – дали си надяват хрисима поза, за да изглеждат красиви, повярвали на твърдението, че скромността ни краси? Или някаква хитрост ги е бутнала към кьошето? Да изчакат, да вдигнат мокър показалец нагоре – откъде иде вятърът?...

Много от скромните са всъщност посредствени.

          П Р И Я Т Е Л С Т В А  В С Я К А К В И

Дошъл е реалният миг, когато ще разбереш що е това нещо „приятелство”.

И случайно ли тази дума звучи, фонетично някак си, като думичката „предателство”?

Еднакъв е броят на сричките и ако ги намърдаш в мерена реч, се римуват точно и цялостно.

Обаждат се всякакви хора. От горното „до” на държавата до тия, които ходят пеша и с трамвай.

И питат: сега накъде? От няколко места предлагат пари. Много пари. До вчера, дето се вика, не смееха да помислят на тази тема пред мен – току-виж съм ги хванал чрез някоя хватка от телепатията. Милиони левове ми предлагат. Ако искам да направя нов вестник. Ти, казват ми, имаш екип. Само да свирнеш и целият „Труд” ще дойде при теб.

Да, ама не!

Сложно е, идиотски тъпо и сложно.

Емоционално някак си хората може би наистина са до теб. Към мелодрамите си падат и по-сериозните породи от тях. Но реалният живот не е сапунка по телевизията – в тях добрите са красиви, лошите – квазимодовци, а сюжетът се гъне така, че доброто винаги побеждава. В реалния живот не е точно така.

А как е в реалното кино, ще разбереш, мой любезни приятелю, неприятелю, и всякакъв, какъвто си ти, ако стигнеш до края на това сътворено от мене четмо.

Всъщност, киното не е много реално, в нашия случай е фентъзи. Фантастично без „научно” отпред.

Спомнете си как обяснява действията си към пълна промяна на „Труд” малко по-горе г-н Донев. Той явно, освен от правене и търговия с лекарства (опитвам се да го изрека сериозно), където, убеден съм, е добър мениджър, та освен в тази област е носил у себе си укривания дълго талант и на експерт по медийните въпроси и в частност – във вестникарството. Но, о, чудеса, само няколко дни преди разговора му с Росен Петров, г-н Донев дава едно програмно интервю в авторитетния седмичник „Шоу”. Сериозен, меродавен и прочие. И там казва:

– Едно от условията на чуждестранните ни съдружници беше незабавна смяна на старите главни редактори... защото те са свързани с комунистическата система!

Ха сега! Кое от двете е вярното?

И какво общо има комунистическата система? То ако става така, всички българи, родени преди 1989 година, трябва незабавно да се сменят. Ако пък ще се допускат компромиси, нужен си е значи ясен подход. Ако е за връзки с любимата партия БКП, в нашия случай ще е някак си сложно.

(И моля чорбаджи Донев да не се крие зад гърбовете на някакви хора от Австрия: „те настоявали”, а той? По време на екзекуцията той беше главният екзекутор. Той и Любо Павлов, който бе стиснал опашката на своята детинска мечта  – да командва, насочва и управлява националната политика и скромните й жреци – депутати, министри и всякакви.)

Та кое му е сложното в нашия случай?

Тръгвам от Тошев, познавам го доста добре и за всичко съм го разпитвал. Членувал е в родната партия, поканили са го още младеж, бил е добър репортер, не е бил избиран по разните комитети, но някак си административно расте... И твърди, че се гордее с това! Произходът му, Боже, е ужас и шок. Майката – безпартийна, но бащата, бащата – търкал нарове в Белене, изселен после от София и въобще, не е за приказване.

Огнян – той се оказва съпартиец на Тошев. Израснал е в прогресивно за времето си семейство, макар и не колкото на Любо Павлов. Любчо е от стар комунистически род, бащата – активен борец с почести всякакви...

Сега сериозно: всичко това няма значение. Първо, приемам, без да съм проверил, че всички родители са били хубави хора. Забравям, че бащата на Любо Павлов е от тази страна, която е изпратила Никола Тошев Николов на превъзпитание в Белене. Без да е с намалено поведение от училище, така са го наставлявали, че за три години бе останал без зъби. Без зъби, заради назначения от Любовия баща темпераментен и верен наставник. Назначен не в буквалния смисъл, но безспорна истина бе, че активните борци бяха страшната гвардия на онзи режим. И като при победителите още от древните времена завзетата територия ставаше тяхна. Не с огън и меч, а чрез закони и привилегии, които сами си гласуваха.

 Но моля ви, другари и господа, дори в онез времена, мрачната ДС не ми попречи да стана главен редактор в телевизията и зам. главен редактор на „Труд”. А ето, видите ли сега, когато е уж демокрация, някой пробутва хватки от времето на живия Сталин... Ако ви звучи по-европейско – на Гестапо и Мюлер.

Точка! Без думи...

Р е п л и к а

12 май 2011 г. Вечерта, малко преди да си тръгна, минава да ме види Георги Фотев. Стар мой другар и приятел, професор, автор на книги, дълги години беше директор на Института по социология при БАН, беше и министър в правителството на Димитър Попов (1990–1991). Едно фамозно правителство, коалиционно по своята същност – предупреждавам по-младите си читатели, че изречението ми до края е с число „18”, забранено за изтънчени нерви. Та този Димитър Попов бе премиер на коалиционно правителство между БСП и СДС. Абсурдно, нали! И то в ония, страховитите времена.

Професор Фотев бе от синята квота. Освен това той е един от най-големите почитатели на „Труд”. Преди близо четирийсет години е бил за малко и журналист в него.

Десетки години всеки ден първото, което правя, казвал ми е неведнъж той, е да си купя „Труд”. Покрай твоя вестник спрях да си купувам другите – в него намирах всичко: и новини, и анализи, срещахте ме с интересни хора. С всякакви, не само от тия, които главният редактор харесва.

Седим в кабинета ми един срещу друг, сипал съм му малко уиски и си приказваме... Приказваме си за разни неща... По едно време Георги ме пита:

– Знаеш ли какво е определението на „ЖИВО”?

И без да ме чака, сам отговаря:

– Според Ницше „живо е, което мърда”. Знаеш ли, от известно време спрях да си купувам „Труд”. Не от солидарност с теб, а защото вестникът спря да мърда. Той просто си пада. Пада...

         ЗА ТОДОРОВДЕН, НОВИЯ ПРЕЗИДЕНТ

         И САМИЯ БОЙКО БОРИСОВ

През март (2011) за четири дни съм в Париж – професор Бускари трябва да каже в каква степен на близост съм с излекувания си, дай Боже, лимфом. Онова шибано заболяване, което ме цапардоса в края на 2009 година, та някои от по-тиражните седмичници на бърза ръка  намериха хвалебствени думи за мен. Както се вика – „мерси”, не желая да ви се връща, но френският професор ме стискаше яко и не можах да литна нагоре. Макар че, аха, бях размахал крила.

12 март, Тодоровден, следобед, макар че е събота, ми е срещата с Бускари, а рано, неприлично рано дори, ми звъни Светлин Русев:

– Честит имен ден, повелителю на словото и печата...

По такъв  начин, представете си, този мъж се шегува понякога с мен.

А аз не знаех, че днес е денят на моя светец.

И започна едно надзвъняване, сякаш нищо не бе ми се случило и което е странно – звъняха не само лични приятели, но и приятели, както се вика, по служба. Но когато в някакъв миг ми звъни и Бойко Борисов, не мога да се сдържа и му казвам:

– Ти пък защо ми звъниш? Нали знаеш, че вече не съм главен редактор.

Аз наистина съм учуден защо се товари с това ненужно усилие? Доколкото знам, а и то си е видимо, новите повелители на печата стоят срещу него като хора с дискова херния, за която лекарства няма открити, няма открити! Стои значи целият „Труд”, превит от неестетичната болест.

– Виж сега, ние всички сме временно някъде, правим по нещо и си отиваме... Ти си вечен – шегува се в стил Светлин Русев той. И уточнява: –  Нали сме приятели. Никой не може да те уволни от името ти.

 Два месеца по-късно. Идват президентските избори, партиите подбират свои кандидати за кметове, общински съветници, а някои от тях – и за президент. Носят се приказки всякакви, изследванията летят, галят ушите на някого, а в други пищят. Най-големите партии (ГЕРБ и БСП) с шансове за президентски успех шумно мълчат. БСП се заканва чрез яростна критика на всичко, което мърда в държавата и се изживява като идеща справедлива метла. ГЕРБ, т.е. Бойко Борисов, ги засипва с бързи крошета – бум-бум по боксовия чувал, наречен Тройната коалиция.

Кои ще са техните кандидати? Въпросът е дали Бойко Борисов ще реши да поръча плакатите със своето име?

Всички социолози, леви, десни и някакви аналитици, политолози и всякакви „лози” изливат варели с мастило, тонове думи в легенди и разсъждения кой има шансове и кой – не? Коя партия как трябва да взема завоите по предстоящото тежко рали и какви рози или само тръни от тях може да й връчи Финалът. Разбира се, ГЕРБ е в центъра на вниманието... Не трябва кандидатът за президент да се казва Цветанов, не бива и Цачева, ГЕРБ-ът мълчи и не казва. Най не бива да е Бойко Борисов, защото от реалната власт ще се топне във синекурата, ще се разпадне и партията, а може би и държавата. Ще се разпадне и Той!

Аз пък мисля точно обратното и решавам да го кажа на Бойко. Звъня му, не ми отговаря, но след това-онова, както винаги си е ставало, ми звънва Б. Б. (така го показва дисплеят на телефона ми).

Срещаме се на другия ден, 11 часа, резиденцията в Бояна. Бойко е разместил някакви срещи, за да имаме време. Както винаги, ме посреща момче от охраната, не ме пребарва, пак както винаги, за пищов, бомби и прочие, на входа на къщата чака Борисов. Не е в премиерски доспехи, а с анцуг и маратонки. Единият му крачол е вдигнат почти до коляното. Всичко това трябва да подчертае неформалния, приятелски характер на срещата.

Сядаме в неособено просторния хол. От стените ни гледат изцъклените очи на разни рогати и зурлести същества – препарирани, несъразмерни за това помещение...

– Подаръци... – уточнява домакинът и поръчва кафе, което след малко ще донесе пак момче от охраната. /Ходил съм неведнъж и в резиденцията на Георги Първанов – на кафе и на приказки. И независимо от приятелството, всеки път съм си задавал въпроса – защо все пак той лично отива да прави кафето и го сервира  на особата ми с чаша вода? Толкова ли не може да позвъни на някакво скрито звънче, нали е все пак президент, хайде де!?)

И започвам – нямам план откъде, но то някак си става. Главното в тезата ми е ясно на всички – сериозният шанс ГЕРБ да спечели президентските избори е, ако се гласува за Бойко. Но лично за него, не за името му, както ставаше на парламентарните избори преди две години. Не за Цветанов, за когото не вярвам да бъде издигнат, не за спряганото в медиите име на Цецка Цачева...

– А, как Цачева? – казва Бойко и слуша. Мълчи, дърпа от пурата си, която непрестанно му гасне, поглежда към мен, но главно гледа малко встрани, пуснал в движение сметачната си машина... („Бях ги отказал преди няколко месеца, сочи към „кубинката” той, но заради тебе запалих...”)

Всъщност, ако си президент, за първи път и въпреки Конституцията, ще имаме президентско управление. Премиерът, когото ти ще си посочил и „назначил”, ще ти е по същество подчинен, защото ГЕРБ ще бъде формално оглавен пак от човека, посочен от теб. Той може да бъде и извън изпълнителната власт. Ти, скрито макар, ще продължиш да си лидер. А ако след две години на парламентарните избори ГЕРБ изгуби властта, ще имаш още три президентски години.

– А за кметските избори? Какво мислиш за тях? – пита ме Бойко.

– И там ще е трудно. Победител ще бъде... – започвам аз, но той ме прекъсва. 

– Победител ще бъде, който спечели големите градове. Един Плевнелиев например ще издуха всички съперници в София...

Минава повече от час, дошли са хора и за следващата му среща, аз ставам да си вървя, Бойко, разбира се, ме изпраща. Прави сме до вратата, когато той казва:

– Помниш ли предните президентски избори? Тогава ти настоя да не се кандидатирам. Можеше сега аз да съм президент.

– Но нямаше да си премиер.

– Тия дни се виждахме с Първанов... (За които не знаят – двете резиденции са в един горист парк, между тях няма ограда – б.а.) Поддържаме си отношенията... Та на предните избори аз те послушах...

Довиждане.

На другия ден Цветан Цветанов, който е шефът на предизборния ГЕРБ-ерски щаб, обяви пред медиите, че  мислят в момента за трима евентуални кандидати. Единият е Бойко Борисов.

Как хубаво мислят, нали? И главното – правилно. Без въобще да се допитват до Бойко!

...През юни атмосферата става не много добра не само за жълти, турскосини и с дъх на рози цветя, но и за модните ГЕРБ-ери: суша, суша, пък киша! Потъват в калища кокетните им лехи, изчезват цели плантации. Провисват гордите им  глави като изчезнало мъжество на изхабени мъже. Намалял е критично политическият тестостерон.

Намалял е той и на главния градинар.

Мойта теория, изложена на срещата с Бойко, вече не е достатъчно вярна. Защо?

Продължавам да мисля, че въпреки всичко той е най-добрият кандидат-президент на своята партия. Просто така е направил нещата. Има, разбира се, изключения – например министърът на строежите Плевнелиев. Но закъде по-напред – магистрали ли да строи, през дупките на София ли да скача, или да скочи за президент?

Ако зависи от мен, бих казал за София!

А Бойко, изглежда, точно е сметнал – че шансовете му да бъде избран за държавен глава са на критично ниво. И може да намаляват. Затова в един от юнските дни раздразнено казва: „Не ме питайте повече за това, ще изкарам този мандат и половината от следващия и на изборите през 2016 година ще стана президент”. (Обърнете внимание – сигурен е не само за този, но че ще спечели и следващия – т.е. ще повтори успеха си от парламентарните избори!)

Прекрасно е, когато премиерът ти е толкова твърд и уверен. От тази увереност блика и сила, и светлина!

...Краят на ноември 2011 година.

Изборите отминаха.

Президент стана посоченият от Бойко кандидат Росен Плевнелиев. Може да се каже уверено според мен, че повечето от хората гласуваха всъщност за все още любимия си народен шериф.

По същия начин бе избран и кметът на София – отново Йорданка Фандъкова.

Всъщност изборната канонада на ГЕРБ бе още по-яростна – ударени бяха в десетката всички от големите градове. В центъра на пробитата им мишена зейнаха дупки с портретите на ГЕРБ-ерски кметове.

Няма лошо в това – народът си ги избра. А известно е, моля, че всеки народ си заслужава управата.