17580 | 6 юни 2015 | 16:48

Ние, актрисите, остаряваме пред очите на всички, споделя съпругата на Андрей Слабаков

Цяла седмица я гледахме в кулинарното предаване „Черешката на тортата“, излъчвано по Нова тв, и като че ли ни примъчня за нея. Затова й се обаждаме, за да се видим лично, и в края на краищата успяваме. А тя, въпреки че е била на снимки до четири сутринта за нов български филм (около който всичко към момента е тайна), сяда бодро на масата, а разговорът потича леко като „гореща вода за шоколад“. Последното всъщност е заглавието на книгата на Лаура Ескивел, която всички почитатели на вкусната храна и добрата проза е добре да прочетат. Нашата среща обаче бързо излиза извън рамките на кулинарията, за да открие простите, но важни съставки в рецептата „Щастлив живот“ - любящ съпруг, умно дете, хубави роли и щипка късмет. Питайте Ернестина.

- Ернестина, какви са емоциите, след като приключи участието ти в „Черешката на тортата“?

- Изключително позитивни. Всичките ми черешови партньори бяха много готини, бяха чешити и храната, която бяха избрали да приготвят, също беше особена. Аз май бях най-прозаична с моята класическа агнешка плешка. Нямаше изненади в моето меню, но пък беше много и вкусно. Освен това ще помня дълго вечерта, защото винаги съм си мечтала в градината на моята къща да чуя тази ария от „Джани Скики“ в комбинация с фойерверки и наистина беше вълшебно. Вълшебно беше, миличка, може само да съжаляваш, че не си била с нас.

- Ти от кого си се учила да готвиш?

- От свекърва ми и двете ми баби. Едната - тази, на която съм кръстена, - е имала трима синове и с мъжа си общо трябваше да храни четири огромни мъжища. Беше зеленоока, дребничка, червенокоса и някак си се справяше с всичко. Като цяло кухнята й беше особена - почти като испанската - с много патладжани, чушки, сирена... Майката на майка ми си беше готвачка по професия. Хората отказваха да влизат в стола, където тя работеше, ако разберяха, че не е на смяна. Тя пък се омъжила за дядо ми, който е от долината на Янтра, където земята е много плодородна. Там като плюнеш, и израства. И тя от Балкана, където растат само трънки и сливи, изведнъж попада в рая, където има всичко. Нейното готвене беше празник! В гозбите й имаше пресни подправки, месото и яйцата бяха истински, правеше палачинки, жълти като слънца. А аз бях едно суперкльощаво, русо злоядо същество. Тя - една такава пълничка - и всеки път, като седнехме на масата за обяд, очите й се пълнеха със сълзи. Защото аз само стоях с някакъв залък в бузата и единственото, което изръмжавах е: „Не искам!“ Такова дете бях.

- А какво е твоето дете?

- Прекрасно дете, от което научих много неща. По принцип още в мига, в който едно бебе се роди, започва да те учи. То вкарва живота ти в ред, връща те към най-първичните и чисти усещания. „Мъчно ми е“, „не искам без теб“, „гушни ме“, „гладен съм“, „жаден съм“ - разбираш ли? Това са най-истинските неща. И няма такава всеотдайна връзка както между майка и дете. Защото тази любов е безусловна. Детето не трябва да прави нищо, за да заслужи майчината обич. Нито майката трябва да прави кой знае какво, за да заслужи неговата. И това е много мощно като усещане. Буквално те отнася! Когато родиш, ти самият се раждаш още веднъж.

- Като че ли изведнъж се заговори за дъщеря ти Йоана. Може би като се разбра колко е красива.

- И аз си я харесвам, мерси. Тя се роди на Велики четвъртък, затова ние много обстоятелствено празнуваме Великден. Появи се сложно, имаше опасност да си отидем и двете, така че аз смятам, че Бог я роди. Стремяла съм се да й оставя истинско детство, далеч от медиите. Но тя е изключително интелигентна и неслучайно избра да следва медицина. Тя просто има нагласата на изследовател, интересува се защо сме направени точно така и как може да се поправим, ако нещо се „счупи“. Гордея се с нея. Ако ме оставиш, до утре мога да я развявам като знаме. Знам, че тя не би искала, така че млъквам. Но сме си много близки и си споделяме всичко. Говорим си, като започнем от гримове до смъртта. Например тя скоро беше видяла човек, който умира, а на мен ми предстоеше да изиграя такава роля и тя ми обясни технологията. Знаеш ли, че когато човек си отиде, зениците му стават непрозрачни. И тя ми вика: „Маме, това обаче можеш да го изиграеш само веднъж.“ Малко черно чувство за хумор.

- Ти също си споделяла, че си получавала подкрепа от твоите родители?

- Да, и от двамата. Моята дума се е чувала още докато съм била 5-годишна. Питаха ме дали искам да отидем на море или предпочитам да почиваме на планина. Може да не са се съобразявали винаги с моите решения, но съм имала право на мнение. Така се възпитава характер и отговорност.

- Кой бащин съвет обаче никога няма да забравиш?

- Когато реших да ставам актриса, баща ми, който беше категорично против, ми каза: „Момиче, нали знаеш, че се хващаш на едно хоро, на което не можеш да си посредствен. Или поне ти няма да издържиш да си такава. Трябва да знаеш, че ще има много хора, които те харесват, и много, които няма да те харесват, каквото и да направиш. Бъди готова за това, както и за ужасна старост и несправедливост, защото времето и светът са безпощадни към по-зрелите актриси.“

Погледни Ким Бейсинджър, погледни Анет Бенинг - прекрасни жени. Но минат ли една определена възраст - изчезват. А лошото при такива красиви и стилни дами е, че те не остаряват по обикновения начин. И става така, че не могат да играят баби, не могат да играят и красавици, и остават в един безпощаден вакуум. Та той преди време много мъдро ме предупреди за ранната ми пенсия. Въпреки всичко силно се надявам да не е бил съвсем прав. Все пак в някакви отношения му го доказах. Има изключения, дано съм от тях.

- Изпитваш ли тъга за някои от твоите колежки?

- За много. В цялата си кариера видях невероятни дарования, които загиват. В нашата професия за съжаление има и голям процент късмет. Да попаднеш в точното време на точното място, на правилния режисьор и добрата роля. Да не е „тя танцува само едно лято“, а да се носиш във вихъра на много балове. Но това наистина е танц жесток, защото всичко се случва на показ. Нормалните жени си остаряват до мъжете си, вкъщи, около децата, обичани. А ние пред очите на целия свят. Слава богу, аз нямам комплекс на тази тема, никога не съм си криела годините и смятам, че възрастта е психологическо понятие. Ако всеки ден или седмица правиш нещо по-добре, отколкото си го правил преди, защо да има остаряване. В главата ми го няма, може би съществува само във физически план. Гледам, че в личицето нещо взех да вампирясвам, иначе тялото още се държи.

- Ако трябва на направиш разлика между 40-те и 50-те години, в които навлизаш, каква би била тя?

- Знам ли, аз съм инфантилна. Въпреки че не знам дали това е точната дума, тъй като за актьора е необходимост да остане дете. Защото ние какво правим? Играем си на други хора. Това не е никак лесно, но в крайна сметка това желание да бъдеш някой друг, да изживееш чужда съдба, да опиташ друг живот реално си е детско занимание. Малките имат тази фантазия. Те се правят на майките си, играят с кукли, карат влакове и управляват кранове. Да запазя детското в себе си на мен ми е нужно, за да работя. Така че не броя годините. Помня, че на 26 години бях страшно красива. После с детето дойдоха други емоции, в които много не се вълнуваш колко си красив. Въпреки че съм суетна. Но знаеш ли, че дори когато човек умира, в организма му се раждат хиляди, чисто нови, млади и силни клетки. Какво значи това? Че ние и нашето тяло непрекъснато се обновяваме. Тоест старостта е странно понятие. Защото ние не умираме от старост, умираме от болест! 

- Ти с какво разнообразяваш живота си напоследък?

- Аз съм свръхлюбопитно същество. Вълнувам се от всичко. Напоследък например се занимавам с пол денс, което е акробатика на пилон. Бях убедена, че на тази възраст по никакъв начин ръцете ми няма да издържат, за да направя нещо красиво. Е, не е така - правя го и ми е кеф! Аз върша непрекъснато нещо, ей така. Научих се да карам ски на 40 години ей така, сега играя на пилон - ей така. Между другото имам невероятния късмет да ям неща, които са полезни. Но пък Андрей не яде овесени ядки и въпреки всичко изглежда добре. Всичко е в активността и в желанието да живееш, нямам друго обяснение.

- Много се е писало за вашия успешен брак. Можеш ли обаче да си представиш каква би била, ако не беше той мъжът до теб?

- Толкова отдавна сме заедно, че той вече е част от мен. Все едно да ме питаш как си представям живота без една ръка. Да, мога да си го представя, но сигурно ще съм саката. Имам чувството, че сме се намерили. И знаеш ли, аз съм късметлийка и в личния, и в професионалния живот. Всеки миг благодаря на Господ за късмета, с който ме е надарил. Не знам дали имам и половината от качествата, които да ме докарат до това, което съм. Можех точно като своите прекрасни колежки - красиви и талантливи жени - да гния в някой провинциален театър, да се гърча и да се пропивам. Но се надявам, че с нещо съм заслужила живота си. И съм благодарна за него ежесекундно!

- Един от последните ти спектакли е „Любовна афера“ с Димитър Баненкин. Разкажи ни за него.

- В пиесата става въпрос за двама души, които се срещат по обява, за да правят секс. Междувременно обаче се влюбват и започват да се опитват да върнат нещата там, откъдето са почнали, но някак си не става. Стремихме се да направим истинска и органична история. Затова намерихме и малка зала, не искахме да говорим изнесено като в театър, настоявахме да няма никаква пречка в комуникацията между зрителя и нас. Искахме да е като на кино. И така се и получи. Отзивите са прекрасни, а и аз съм вече достатъчно години на пангара и мога да различа кога едно „браво!“ е куртоазно и кога истинско. Казвам ти, че там е истинско.

- Димитър дълго време е живял в Германия, ти си работила в Италия. Говорили ли сте си някога какъв би бил животът ви, ако не се бяхте прибрали у нас?

- Аз никога не съм напускала напълно Италия и винаги, ако реша, мога да се върна. Мисля че и при Митята е така. Той е тук, защото му се играе. А и виж, светът отдавна е едно голямо село. Дори и дъщеря ми, ако след време реши да работи навън, няма да драматизирам. Аз съм свикнала да се стремя към най-голямата сцена, към най-доброто представление, към най-талантливите колеги. И смятам, че когато става въпрос за реализация, това е право на всеки. Когато става дума за емигрантство, темата се измества. Не одобрявам да отидеш да миеш чинии просто защото искаш да ядеш. Но ако си оперна певица и искаш да пееш в Метрополитън, защо трябва да стоиш във филхармонията в Ямбол? Или ако си страхотна стилистка и столицата на модата е Милано, ами няма да стоиш в Полски Тръмбеш! Разбира се, че ще се връщаш и там. Това не означава, че си си тръгнал завинаги. Виж само колко много пари влизат в България от това, че хората издържат роднините си и поддържат къщите си. Че кой ще ремонтира покрив на къща, в която няма да се прибере? Всички българи навън са с надеждата да се върнат - по-богати, по-щастливи, по-добри. В една по-богата, по-щастлива, по-добра България. Дай боже по-скоро да стане такава.