28514 | 28 авг. 2026 | 08:54

Нацистите наричат Борис ІІІ „своенравен съюзник“, защото единствен не скъсва отношенията със Съветския съюз, не изпраща на Източния фронт войски и дори доброволчески легион, както и не допуска депортирането на евреите от старите предели на Царството.

Навършват се 83 години от кончината на цар Борис III - изключително обичан от българското общество, изпратен от стотици хиляди в последния си път. Траурната процесия се е състояла на 5 септември 1943 г.

Цар Борис ІІІ умира на 28 август 1943 г., тогава Успение Богородично, след едноседмично боледуване. Смъртта и причините за нея и до днес остават неизяснени.

Над 369 000 българи преминават през катедралата „Св. Александър Невски", за да се поклонят пред тленните останки на покойния владетел.

Няколко дни по-късно траурното шествие се отправя към Рилския манастир, където цар Борис III е погребан по негово желание.

В ляво от гроба се намира резба, изработена на 10 октомври 1943 г. от жители на село Осой, Дебърска околия, с надпис: „На своя Царь Освободитель Борись III оть признателна Македония".

Скоропостижната смърт на относително здравия 49-годишен цар Борис III не може да изглежда естествена при извънредната вътрешнополитическа и международна обстановка през лятото на 1943 г.

Ако той бе починал пет години по-рано или по-късно, едва ли някой би търсил намесата на зловещата чужда ръка в скъсването на винаги опънатата крехка нишка на неговия живот. 

Слуховете около смъртта на последния управлявал български владетел плъзват още в деня на внезапната му кончина и ни занимават до ден-днешен. Тайнствеността винаги е разпалвала човешкото въображение. Втората световна война е

съдбоносен кръстопът

в историята на много народи, включително и на нас, българите. Изстрадал горчивия опит на България от бойните полета на двете балкански войни и Първата световна, Борис III залага на „мирната ревизия“ на Ньойския диктат. За жалост първият и последен траен плод на тази ревизия е възвръщането на Южна Добруджа съгласно Крайовския договор от 7 септември 1940 г.

Царят продължава неутралитета на българската външна политика, докато това е възможно. Казаното от него в януарския брой на сп. „Тайм“ през 1941 г. не е само изблик на остроумие, а на дълбока убеденост: „Моят народ е настроен русофилски, министрите ми са англофили, генералите са германофили, жена ми е италианка и само аз съм българофил.“

Авантюрата на Мусолини с нападението срещу Гърция на 28 октомври 1940 г. и изненадващото му поражение заставят Хитлер да му се притече на помощ. По силата на създалите се изключителни обстоятелства сили на Вермахта трябва да прекосят територията на България, което прави неизбежна необходимост присъединяването на Царството на 1 март 1941 г. към Тристранния пакт. Това е и пореден опит да бъде решен най-сетне българският национален въпрос чрез присъединяването на Западните покрайнини, Вардарска Македония и Беломорието.

Нацистите наричат Борис ІІІ „своенравен съюзник“, защото единствен не скъсва отношенията със Съветския съюз, не изпраща на Източния фронт войски и дори доброволчески легион, както и не допуска депортирането на евреите от старите предели на Царството.

Монархът има на пръв поглед невъзможен в условията на война ръководен принцип: „Винаги с Германия и никога против Русия“. Когато недоволните му поданици се оплакват от недоимъка на купонната система, той мъдро ги успокоява: „По-добре черен хляб, отколкото черни забрадки.“

Лятото на 1943 г. затвърждава обрата

в хода на Втората световна война.

На 12 юли Червената армия преминава в мощно контранастъпление при Курската дъга и на 23 август излиза на р. Днепър.

Вермахтът е принуден да премине окончателно в отбрана и непрекъснато „да скъсява фронта“.

На 10 юли 8-а британска и 7-а американска армия извършват десант в Сицилия, до 17 август овладяват острова и го превръщат в предмостие за стъпване на Апенинския полуостров.

Виктор Емануил III заповядва на 25 юли да бъде арестуван Мусолини и пристъпва към преговори за излизане на Италия от войната.

На 9 август 1943 г. от 10 ч. царят приема в софийския дворец германския пълномощен министър Адолф Бекерле, който му предава покана от Хитлер за неотложна среща.

Умеещ да владее чувствата си, Борис III все пак изтървава с дълбока въздишка: „Ех, оня пак ме вика…“

Той няма никакво желание да пътува защото предчувства, че фюрерът ще му иска нови задължения, понеже „работите по фронтовете не вървят никак добре“.

А възможностите за допълнително обвързване с Тристранния пакт са вече изчерпани.

Борис III е суеверен и отлага полета от 13 за 14 август, когато в 9 ч. личният „Кондор“ на фюрера се издига от летище Враждебна.

Следобед в главната квартира „Вълчата бърлога“ край Растенбург в Източна Прусия се провежда първият разговор „на четири очи“.

Вечерта царят се връща при свитата си много изморен от „борбата“. На 15 август сутринта той пак разговаря с Хитлер и излиза от неговия бункер „неузнаваем - толкова бе пребледнял и изтощен“.

Фюрерът настоява

българската армия да разшири окупационното пространство с още две дивизии, като замести част от италианските войски в Северна Гърция и Албания, за да отбраняват и там „балканската крепост“ срещу вероятен англо-американски десант.

Това означава да се отслаби прикриващият фронт по югоизточната граница с Турция или да се мобилизират нови дивизии.

Царят посочва нарастващата „турска опасност“ и изразява готовност да изпрати само в Югозападна Македония вече сформираната 17-а дивизия, но не достигало оръжие. Хитлер обещава да задели потребното въоръжение. Той изригва гневни обвинения срещу изменилата Италия, която бил решен да отбранява до последна възможност. Същата решимост се отнасяла и за Балканите.

„Кондор“-ът каца в 16,30 ч. на 15 август обратно на летище Враждебна, където царят потиснат споделя с брат си княз Кирил: „Моето представление свърши!“.

Душевно смазан от неизбежността на тътнещата от Изток заплаха, морално убит от все по-истеричните изблици на Хитлер, потиснат от заканата на Чърчил да се разправи с „царя предател“ и силно угнетен от жестоката братоубийствена гражданска война, Борис ІІІ се завръща от главната квартира на фюрера, готов да влезе в „преддверието на неизбежното“ тихо и без почукване. Той предвижда очакващите го мъки и унижения и разбитото от терзания сърце му дава благородната възможност да не доживее края на царството. 

Вечерта в 19,30 ч. той продължава да е обладан от мрачното си настроение пред министър-председателя Богдан Филов: „На връщане даже пожелал да го срещне неприятелски аероплан, та да се свърши с него.“

На 17 август Борис III заминава за Чамкория (Боровец) „да си почине“ в двореца Царска Бистрица. На 19 август

той изкачва „за разтуха“ Мусала.

При слизане от върха монархът се спуска по една стръмна и опасна пътека въпреки молбата на брат му да внимава: „Имах впечатлението, че той търси смъртта си като Алберт Белгийски.“ Когато сядат да похапнат, царят чувства или по-скоро издава „първото по-сериозно предупреждение“ на сърцето и пребледнява, защото „моторът му започнал да се задъхва“.

На 21 и 22 август царското семейство предприема излет до Соленото езеро и Соколец, а на 23 август Борис III потегля за София, където веднага повиква д-р Драгомир Александров да го прегледа.

Придворният лекар му препоръчва „да не мърда от постелята“.

Но „началството“ тръгва да обикаля коридорите, стигайки дори до военната канцелария отсреща. На напомнянето да спазва лекарските предписания той отговаря с непривично и учудващо пренебрежение: „Мен ми нищо няма.“ Царят дори изкачва три пъти главното стълбище на двореца, „за да проверял сърцето си“.

Следобед на 23 август Борис III се оттегля в апартамента си, където му прилошава; той повръща и му минава. Вечерта обаче здравословното му състояние рязко се влошава и остра болка го пронизва в гърдите. Първоначалната диагноза е заболяване на жлъчката. Царят се чувства зле и споделя, че му било „писано от звездите“ да умре на 50 години, също като Симеон Велики.

Извиканият от Берлин професор Зайц поставя на 24 август по-точна диагноза: „Много сериозен инфаркт, причинен от умствена преумора и душевно вълнение.“

На следващия ден от Виена долита професор Епингер, който е още по-категоричен: „Тромбоза - запушване на лявата артерия, която храни сърцето.“ 

На 26 август състоянието на Борис III става критично и

лекарите започват да губят надежда

Те допускат, че той ще свърши през нощта, поради което е съставено и разгласено съвсем кратко съобщение без никакви данни за характера на заболяването. Из София плъзват множество предположения и най-невероятни слухове.

Чак на 27 август, петък, царят идва в съзнание, разпознава близките си, но не може да води разговор.

Нощта на петък срещу събота той прекарва спокойно, обаче призори състоянието му отново се влошава. Появява се и двойна пневмония. Като последно средство е подготвено кръвопреливане.

След измамно подобрение по обед Борис III издъхва на 28 август 1943 г. В 16,22 ч. Причината за смъртта е посочена в смъртния акт: „Запушване на лявата сърдечна артерия (тромбоза), двустранна пневмония, оток на белите дробове и на мозъка.“

Поклонението

пред тленните останки на о Бозе почившия монарх в храма „Св. Александър Невски“ е впечатляващо.

От 8 ч. на 30 август до 1 ч. на 5 септември се извървяват 369 800 скърбящи от всички съсловия. Опашката се вие денонощно по „Цар Освободител“ и „Раковски“, достигайки чак „Граф Игнатиев“. Опелото, шествието и погребението на 5 септември 1943 г. се извършват всред масова печал. 

Траурното шествие 

започнало от храма „Свети Александър Невски“ и минавало по „Цар Освободител“. След това то продължавало до вече несъществуващата улица „Търговска“, „Княгиня Мария-Луиза“ и чак до Централна гара. От там с влак тленните останки на монарха са транспортирани до Кочериново и до любимия му Рилски манастир, където Борис III е погребан по негово желание, без да е оставил писмено завещание.

Едно от най-впечатляващите неща е съставът на процесията. След оръдейния лафет с ковчега на царя са били царица Йоанна и княз Кирил, сестрите княгини Надежда и Евдокия, забулени в черно, а също и сестрата на царица Йоанна – принцеса Мафалда Савойска. Малко след погребението тя става жертва на Хитлер и Гьобелс, които я обвиняват, че нейният баща, италианският крал Виктор Емануил III, който само преди един месец е свалил от власт Мусолини, този път е отровил зет си цар Борис III. Това, естествено, не е вярно. Самата Мафалда има трагична съдба – загива в концентрационния лагер Дахау от британските бомби.

След представителите на царската фамилия следват представителите на Тристранния пакт. От името на фюрера присъства великият адмирал Ерих Редер, до него е фелдмаршал Вилхелм Кайтел, който е началник-щаб на действащата германска армия Вермахта, следват представителя на Японската империя и на Мусолини, който въпреки че е свален от власт с помощта на Хитлер, се е окопал в Северна Италия. След тях на траурната церемония са представителите на по-малките съюзници на Райха – Финландия, Словакия, Унгария, Румъния и Хърватия.

На съюзниците е отредено видно място, за да се подчертае, че, въпреки смъртта на Борис III, Царство България ще остане в състава на Тристранния пакт. Следващата група са военните аташета.

Сред тях, обаче, не се вижда представителят на СССР. България е единствената страна от Тристранния пакт, която по време на войната поддържа дипломатически отношения с Москва. Съветският военен аташе най-вероятно също е положил венец, но това е станало в „Свети Александър Невски“, а след това не се е включил в траурната церемония по разбираеми причини – не е можел да застане един до друг с германските представители, с които са били във война.

Има многобройни представители на българското духовенство, което е много тясно свързано с царя. Всеизвестно е, че монархът е покровител на Българската православна църква.

Следват представителите на различните родове войски. По това време България е във военно положение и поддържа армия от над половин милион военнослужещи. 

След траурната процесия в София на тленните останки на  цар Борис III са транспортирани с влак до Кочериново и с военна кола до Рилския манастир, където е извършено опело и погребението.

През 1946 г., по време на Страстната седмица, тленните му останки са ексхумирани и осквернени, по нареждане на комунистическите управници в България. Тялото на царя е погребано в малък параклис в парка на двореца "Врана".

През 1947 г., по заповед на комунистическия лидер Георги Димитров и Васил Коларов, този параклис е взривен и заравнен със земята.

След падането на режима през 1989 г. е открита стъкленицата със сърцето на цар Борис ІІІ. То е извадено при балсамирането и аутопсията на царя от проф. Иван Москов. През 1993 г. сърцето на българския цар Борис ІІІ е погребано във възстановения му гроб в южния параклис на съборния храм на Рилския манастир.

Според доц. Веселин Янчев от Историческия факултет на СУ, цар Борис III е водил балансирана политика по време на 25-годишното си управление на страната ни, която е залагала и на основните по това време центрове на европейската политика:

 "Цар Борис III винаги е определял, че има две ключови думи в българската политика "Мир" и "Неутралитет". Той е преживял сам ужасите на войната. Свидетел е на тежките последици, които застигат България след края на Първата световна война.

Винаги казват за цар Борис III, че играе с три карти – едната карта е, разбира се, западните демокрации – Франция и Англия, другата карта е Германия, която се превръща в много важен фактор в Европа и третата карта, разбира се, е Съветският съюз. Той е напълно наясно с режима, с начина на управление и последиците, които би имал този режим, налагащ се в България".

Цар Борис III

Два пъти покръстен.

Два пъти погребан.

Останал безгробен!

Останал безкръстен!

Но не и забравен!

Не и забравен!