Отбелязваме 1010 години от смъртта на един велик български владетел - цар Самуил. Държавата на комитопулите (цар Самуил е първият от династията на комитопулите - бел. ред.) е „западно българско царство“ съществуващо паралелно с източното.
Самуиловата държава е българска не само по държавна традиция, но и по съзнание на населението.
Срещаното в изворите име „българин“, включително и в Битолския надпис, се пренася върху всички поданици на Самуиловото царство без изключение. Дори и установената по-късно сръбска власт в Македония не успява да го промени.
В продължение на близо три столетия византийските хронисти пишат за „Крум Българина”, "Симеон Българина", "Петър Българина", "Самуил Българина", "Пресиан Българина", "Арон Българина", „Алусиан Българина“, „Василий Алусиан Българина“ и т.н. – в един и същ маниер, като се започне от прародителя Крум, чак до внуците на Иван Владислав…
През 1015 г. в своя известен Битолски надпис цар Иван Владислав се обръща както към своите поданици и към бъдещите поколения. „Българският самодържец“ гордо заявява, че е „българин родом“, син на Арон, племенник на „… самодържавния цар Самуил…”, „… внук на Никола и Рипсимия, благоверните…” Йоан Скилица и Михаил Псел, високопоставени представители на византийския елит, подчертават изрично – в България (за разлика от Византия!) права върху царския престол имат само личности „… от царския род…“ Затова през 971 г., когато цар Борис II и брат му Роман попадат в ромейски плен, българите поверяват управлението на братята Комитопули, които са „…от същото царско коляно…“ – изразът е на неизвестния автор на „Българския апокрифен летопис“ от XII век. Интересна илюстрация на традицията е повторението на имената „Пресиан”, „Гаврил”, „Йоан” и др. при представителите на династията, както и популярността на старозаветните царски и пророчески имена „Симеон”, „Вениамин”, „Давид”, „Мойсей”, „Арон”, „Самуил”…
Цар Самуил и неговите приемници са пазители и продължители на българската политическа мисъл от Плиска и Велики Преслав. При тяхното царуване, а дори и във въстанията на Петър Делян (1040-1041) и Георги Войтех (1072-1073) виждаме традиционния български политически модел, познат още от времената на Крум и Омуртаг.
Факт са автентичните български институции и титли: кавхан, ичиргу-боил (по думите на Йоан Скилица ”началник на вътрешните крепости”), комит (областен управител), свикването при важни поводи на „народен събор“, и т.н.
Залезът на династията на Крум
През 997 г. достига вест, че плененият български цар Роман е починал в катакомбите на Цариград. С неговата смърт умира и династията на Крум. По това време няма законен владетел на българския престол, затова изборът пада на най-близкия родственик на Симеон Велики и този, който през всички тези години на война води българските войски – Самуил.
Цар Самуил произхожда от рода на бележития комита Никола. Преди да застане начело на държавата, той заедно със своите братя, води борба за освобождение на завладените от Византия източни български земи.
Новата Самуилова династия трябва да получи международно признание, но тъй като отношенията между българи и византийци не са добри, Самуил получава благословията не на патриарха, а на римския папа, който го провъзгласява за император (цар) на българите.
Управлението на цар Самуил
По време на управлението на цар Самуил центърът на българското царство се измества на запад. Столицата е преместена от Преслав в Охрид, с цел по-лесно да се отбранява миналата в настъпление Византия.
Цар Самуил застава начело на множество успешни походи, навлизайки дълбоко в Ромейските земи. В един от тях, заедно със своята войска, той достига до полуостров Пелопонес, което го прави първия български владетел, успял да достигне със свой военен поход сърцевината на древна Елада.
Първи военни действия
Като български цар, първите си военни действия Самуил води срещу сърбите през 998 г., вероятно за да предотврати евентуален съюз на Византия с тях. Веднага щом разбира за нападението, сръбският княз Иван Владимир се оттегля с армията и народа си към планините. Самуил установява част от войските си в околностите на планините и обсажда крепостта Улцин с останалата част. Иван Владимир получава шанс от Самуил да се предаде, той не се съгласява. Тогава българският владетел прибягва до услугите на един сръбски жупан, който сам предлага услугите си преди това. Скоро сръбският крал се предава.
По същото време на сватбата на Теодора с Иван Владимир, Самуил сключва още една „брачна сделка“ със сватбата на пленения Ашот и дъщеря си Мирослава. След сватбата Ашот е назначен за управител на Драч. Този ход цели укрепване на южните български територии. Самуил влиза и в съюз с Унгария, чрез женитбата на сина си Гавраил Радомир с дъщерята на унгарския владетел Геза.
Нападения над българските земи
Докато Самуил се намира в Сърбия, Византия събира силите си и в продължение на 3 месеца войските, предвождани от Никифор Уран, извършват нападения над българските земи.
През 1001 г. Василий II изпраща войските си отвъд Стара планина и превзема Плиска, Преслав и Дръстър. Армиите на императора продължават да извършват нападения, докато накрая Североизточна България пада отново.
През 1002 г. византийците се насочват към южните части на България, с цел да си върнат Тесалия. Когато достигат крепостта Верея, управителят ѝ Добромир не се съпротивлява, а дори минава на страната на византийците. Крепостта Колидрон също се предава без бой.
Не е такова положението с крепостта Сервия – управителят ѝ Никулица успява да задържи дълго време армиите на противника, но когато врагът прониква в крепостта и притиска защитниците ѝ, българите се предават. Василий II нарежда Никулица да бъде отведен в Цариград, където му присъждат титлата патриций, с цел да бъде привлечен на византийска страна, поради добрите си качества, но Никулица успява да избяга и се връща при Самуил, с когото планират действията на българските войски.
В края на годината българите нападат отново крепостта Сервия, но атаката не успява и Никулица е повторно пленен. Василий II продължава походите си в Македония и скоро стига до Воден. След продължителна обсада градът е превзет.
Развръзката на войната
Развръзката на войната идва на 29 юли 1014 г. Решен да спре непрекъснатите нападения на византийците, Самуил построява мощна преградна стена при днешното село Ключ, тъй като армиите на Василий II се очаква да минат оттам. Василий II прави много опити да превземе стената, но с неуспех и загуби на много бойци.
Византийските хроники съобщават, че ромеите нанасят решително поражение и пленяват 14 или 15 хиляди български войници.
След поражението при Ключ обаче Гаврил Радомир бързо успява да организира оцелелите български сили и да неутрализира по-нататъшното настъпление на византийците. Любимецът на император Василий II попада в устроена от Гаврил Радомир засада и „пада убит, изтърбушен на копието на Радомир“ (според Теофилакт Вотаниат), което вбесява до такава степен императора, че той нарежда да бъдат ослепени пленените 15 000 български войници като на всеки 100 е оставен един с едно здраво око, за да води другите по пътя към дома. Когато ослепената войска достига Преспа, гледката така поразила Самуил, че той получава сърдечен удар и два дни по-късно (на 6 октомври 1014 г.) умира.
Първото българско царство успява да просъществува само още 4 години след смъртта на Самуил, след което пада под византийска власт до 1185 година, когато българската държавност е възстановена с въстанието на братята Асен и Петър.
Паметник на цар Самуил
На 8 юни 2015 година на тържествена церемония в София е открит паметник на цар Самуил. Той е поставен до базиликата „Света София“. Изграждането на паметника е част от програмата за честванията на 1000 години от смъртта на владетеля. Година по-рано, България подобаващо почита 1000-годишнината от смъртта на цар Самуил.
Кулминацията на националната кампания за отбелязването на юбилея се състои на 9 октомври 2014 г. в националния парк-музей „Самуилова крепост“, край село Ключ, Петричко.