14077 | 5 май 2015 | 13:32

Прозира един хитър ход на Вселенския патриарх

Светият синод трябва да бъде провъзгласен за чудотворец. Президентът на 2 май изкара цялата четиричасова литургия в Плиска по случай 1150 години от покръстването. Истинско чудо, предвид обичайните му едночасови представителни черкувания по Коледа и Великден.

Причината е, че на същата служба Църквата за първи път официално изрече молитва за „христолюбивия и благочестив цар на българите Симеон“. Президентът най-сетне провидя заплаха за поста си и актуално съчета в словото си делото на царя покръстител св. Борис I с гордостта, че сме „демократична парламентарна република“.

Симеон Сакскобургготски, за да не бъде заподозрян в очевадни амбиции към монархията, се застрахова - винаги служел на Република България и на Църквата. Синодът стори второ чудо - царят пак се афишира като републиканец. Сякаш в Плиска се честваше не покръстването на България, а обявяването й за република.

Политическият водевил

замъгли тържествата на християнството. Архиереите сами се заплетоха в ситуация, която не е от тяхната компетентност - като популярната водоплаваща птица, която паднала в плен на собствената си глупост, оплетена в кълчищата, от които искала да се освободи…

От висшия клир нескопосано обясниха, че решението им да споменават „царя на българите Симеон“ не поставяло под съмнение републиканското управление на България. Формулировката обаче е прекопирана директно от молитвата за държавния глава на Царство България - т.е. за баща му Борис III. И е включена точно на мястото за неговото молитвено споменаване - преди „православния български народ, правителството и христолюбивото войнство“.

Така архиереите, съзнателно или от глупост, вкараха Църквата в противоречие с републиканската ни конституция и в сфери, които са извън мисията й на божествена институция. Синодът става причина отново да се активира заглъхналият дебат за легитимността на републиката от 1946 г. Което, предвид крехката политическа стабилност у нас, е истински удар по държавността. Така с решението си висшият клир отвори поне два фронта.

Едната демаркационна линия бе трасирана на литургията в Голямата базилика на Плиска. Там президентът по изключение се прояви като държавен мъж и призова синодалите да преосмислят решението си - иначе можело да се стигне до разделение на християните в България на монархисти и републиканци. Този път напипа вярната посока и би следвало да бъде поощрен въпреки досегашните му неадекватности…

Решението за споменаването на „царя“
съвсем не е прието единодушно

както официално твърдят от Синодалната палата. Калиник Врачански е категоричен, че в епархията му няма да споменават Симеон. Позицията поне на още двама митрополити също е неясна. Коментарите във Фейсбук показват, че и мнозина свещеници отказват да изричат в богослуженията името на „благочестивия цар“. А интелектуалци призовават дори за бойкот на богослуженията. Това не е най-адекватната реакция за вярващ човек, но не е изключена като перспектива.

Синодът разпореди „цар Симеон“ да се споменава също в кръщения, венчавки, молебени, панихиди. Т.е. православните българи ще трябва или да приемат и в техните частни богослужения свещениците да се молят за „благочестивия цар“, или да бойкотират Църквата - т.е. да потърсят услугите на други християнски общности. Така архиереите отвориха фронт и със своето паство. Той няма да прерасне в открито противопоставяне. По-скоро ще бъде един тих, но перманентен бойкот - индикация, че редовите свещеници и миряните все по-малко разпознават във висшия клир своите духовни пастири и не зачитат техния авторитет.

Защо тогава на синода му трябваше да се оплита в кълчищата на монархизма, който у нас е отмиращ реликт и екзотика без принадена стойност за разлика от обитателите на Бъкингам?

Отговорът може и да е свързан с опита за политическо реанимиране на Симеон Сакскобургготски, с евентуалното му кандидатиране за президент и т.н. Като политик, който винаги е прокламирал единението,

той можеше да призове синода

да не го споменава като цар, за да не се разделя нацията. Но мълчанието му е красноречиво - синодалното решение е в унисон с неговите амбиции. Все пак да не прибързваме - Църквата е твърде слаб електорален играч за разлика от Главното мюфтийство.

Причината за архиерейското решение точно в навечерието на тържествата за покръстването очевидно е друга. Целта бе споменаването на „цар Симеон“ да се официализира именно тогава - в присъствието на гостите от всички поместни църкви. Това беше кулминацията на старата симпатия и кокетиране с „царя“ като благодетел на БПЦ, който преодоля разкола - с полицейско насилие. Синодът не се стеснява - важното е, че им върна имотите, „заграбени от разколниците“. 

Благодарните владици упорито твърдят, че щом е миропомазан за цар, Симеон остава до живот такъв, независимо че се е клел като премиер в републиканската конституция. Всъщност създават поредния църковен мит - няма доказателства царското миропомазване да се е състояло наистина, но това не интересува православния свят - той разчете посланието, отправено в Плиска. Патриаршията ни литургично легитимира Симеон като цар.

В концепцията на православното славянско самодържавие царят е равен на императора (василевса), който според византийска традиция е еманация на божествената власт на земята. Още от IV в. е смятан и за „външен епископ“ - можел е да свиква и да участва в църковните събори. Подобна привилегия са имали и средновековните български царе. Такава роля може да се отреди и на Симеон догодина.

Тогава Вселенският (Цариградски) патриарх Вартоломей, който има първенството в православния свят, свиква голям събор на всички православни църкви, какъвто не е имало поне от 11 века. Той бленува по Византия като православна ойкумена (вселена) - т.е. обединителка на целия православен свят, и за да е пълна имитацията при свикването на събора, се нуждае от православен владетел, който да играе ролята на съвременен „василевс“. Единственият подходящ за нея е „царят на българите Симеон“ - екскралете на Гърция, Сърбия и Румъния не са от неговия ранг.

Индикацията за това се долови още през миналата година, когато на предсъборното съвещание в Истанбул с главите на православните църкви патриарх Вартоломей бе поканил като почетен гост своя личен приятел „валилевса“, както нарича Симеон Сакскобургготски. Това подхранва и илюзиите на царистите, че Вартоломей има правомощията да признае официално короната на Симеон - ексдепутатът от НДСВ Минчо Спасов заяви, че Вселенският патриарх бил компетентен да легитимира „царя на българите“, ако нашата църква не го стори. Обаче

Вартоломей е ловък дипломат

и знае, че това е намеса в делата на независима патриаршия. Затова задкулисно я накара да вземе решението, което го обслужва.

Неслучайно идеята за споменаването на „цар Симеон“ бе продиктувана в синода от Пловдивския митрополит Николай, който търси покровителството на Вартоломей и преди месеци заяви: „Църквата, за разлика от други, разбира статута на царя!“ Очевидно царските пристрастия на архиереите ловко са манипулирани, за да бъде тотално натикана Българската църква в монархическите кълчища - в угода на Вселенския патриарх да има църковно легитимиран православен владетел, понеже конституционно няма такъв вариант. Ще рече, в Синодалната палата са действали като провинциални феодали, по прищевките на господарите си. От което православните българи нямат полза. Най-малко за спасението на душите си.