11661 | 29 май 2015 | 17:01

История за хиляда камили

Месец след като в музея „Бардо“ при терористична атака своята смърт намериха 22-ма души, в сградата на най-голямата съкровищница на мозайки в света вероятно няма повече от 10 посетители.

Точно два месеца по-рано мястото гъмжеше от глъч, възхитени цъкания и екскурзоводски беседи, опитващи се да надвикат шумната тълпа. Учителките идваха тук със своите класове, младежи от Академията по изобразително изкуство рисуваха скулптури, туристическите групи задължително минаваха оттук. Шокът от разликата „преди“ и „сега“ е огромен.

В знак на почит към загиналите пред вратите на музея е поставена плоча с имената им. Дупките от куршумите пък нарочно не са заличени и гледката е ужасяваща - това, което си виждал само на кино, там е на сантиметри пред теб. Тръгвайки да открия някой посетител в музея, попадам на двама около 50-годишни канадци. „Пристигнахме преди три седмици, но и да имахме възможност да откажем пътуването, нямаше да го направим - категорични са те. - Ние просто искахме да дойдем, да видим красотите в тази страна и в този музей. Знаете, че това може да се случи навсякъде. И какво - да не излизаме навън ли?“

„Тероризмът няма националност“ ще чуете отвсякъде, ако тръгнете да разговаряте с местните. Особено разпалени са търговците по пазарите на страната, чийто бизнес в момента е на ръба на оцеляването. Чуждите туроператори са в период на изчакване. Мнозинството круизни кораби временно не спират в тунизийските пристанища, което съсипва дребните предприемачи. Тяхната мъка обаче излиза от драмата от 18 март и е с по-генерални мащаби. Ислим, който от години държи голям магазин на пазара в гр. Хамамет, се усмихва, като разбира, че сме от страната на Стоичков, и с удоволствие се изказва:

„Проблемът не е в „Бардо“. Преди революцията работихме много, сега работим малко. Сега тунизийците имат своята свобода, но животът поскъпна. Затова никой не бива да се страхува да идва у нас. Тук полицията е по-силна от тази в която и да е европейска държава. В страната вече почти няма и крадци и знаеш ли защо - прилагаме арабската комуникация. Това значи, че усъмня ли се, че на някой не му е чиста работата, веднага казвам или на полицая, който всеки ден минава оттук, или на някой друг, който казва на някой друг и проблемът пак стига до полицията. Аз трябва да те защитавам, защото аз живея за теб. Ако ти дойдеш в страната ми и похарчиш тук своите пари, аз ще мога да ям и да се грижа за семейството си.“

Вярвам му, но за съжаление нито видимата засилена охрана, нито уверенията, че Тунис и в момента е безопасна страна, могат да изчистят проблема, който „Ислямска държава“ й създаде. Туристите просто липсват. Няма ги не само в музея „Бардо”, няма ги и в Картаген, а вечер, когато животът обичайно ври и кипи, заведенията и улиците дори и на най-известните им курорти пустеят. Надеждите са, че точно както сред стотиците километри пустиня изведнъж избуява оазис, със сигурност има бъдеще и за тази страна. Най-малкото защото само за сумата от около 500 евро можеш да си осигуриш ниво на едноседмична почивка, което в други държави ще ти излезе в пъти повече. Можеш да отсядаш в луксозни хотели, да ядеш вкусна храна, да пазаруваш на прекрасни цени и да видиш с очите си красоти, които просто ги няма на много места по света. А помним и други скорошни терористични актове - като този в Париж или пък у нас. Всеки преценява сам, но който го е страх от мечки, така или иначе не ходи в гората.

Зеленото лице
на Сахара

Заговаряйки за оазиси, знайте, че това е едно от нещата, което задължително трябва да видите, ако се престрашите да посетите страната. Защото в България има всякакви природни красоти, ама пустиня - не. Колата ни пътува дълго през еднообразния терен. Трудно е да си представиш колко е странно в нито една от посоките на света около теб да няма нищо. Само равни пясъци, които при малко по-силен вятър започват да помитат асфалтирания път, танцувайки по него като неспокойна вода. „Ооо, красиво е там, където отиваме, много“, ни уверява гидът Хасан. А въображението ни усилено рисува оазиса, към който сме се запътили, пълен с водопади, пеперуди, цветя и мънички феи, летящи от цвят на цвят. Първата ни спирка е оазисът Шебика. В него е и изненадващата купчина от палми, които като че ли някой е изскубнал и забучил именно там. Чува се и грохот на вода, което още повече подсилва ентусиазма ни да припкаме по изградената пътека. Чака ни разочарование. Пред очите ни е водопадче, което по родните стандарти е в графата скромно. Тунизийците обаче са с блеснали очи. Те са тези, които ни припомнят, че сме в пустинята. И че пред очите ни е истинско чудо.

В мига, в който осъзнаем това, всичко става вълшебно - синият цвят на водата, жабките, крякащи отстрани, палмите, успели да запазят зеления цвят на листата си, независимо че са в прашното нищо. Повече ни радва вторият оазис - Амерза. Там течащата вода е повече и по-отвисоко, откриваме дори и весело шляпкащи във водата... туристи! В третия оазис - Мидес, пък се оказваме пред истински каньон. Дълбочината му е цели 50 метра, а дължината - три километра. Именно тук роботът R2D2 е отвлечен в „Междузвездни войни - Нова надежда“. Близо до трите оазиса е и градът Тозьор. Но ако имате повече време, вместо да се разхождате из него, задължително посетете соленото езеро Чот ел-Джерид, второто по големина в Сахара след Чад.

История за хиляда камили

Карл Май е първият, който описва Чот ел-Джерид в книгата си „През пустинята“. Ако му повярваме, ще разберем, че арабските писатели и пътешественици сравнявали езерото ту с покривка от кристал, ту със сребърна тепсия или повърхност на разтопен метал. Този външен вид е от солените пластове, с които е покрито и чиято дебелина е най-различна. Имайте предвид, че кората поддава, поради което много хора и камили са изчезнали безследно в дълбините на езерото. Карл Май разказва: „През 1826 г. през него е трябвало да мине един керван, състоящ се от над хиляда камили. Злополучно обстоятелство отклонило от тесния път водещата от тях. Тя потънала в бездната на езерото, но я последвали и всички останали. Керванът бил погълнат, а соленият пласт веднага приел първоначалния си вид и ни най-малка следа не издавала ужасното нещастие. Подобна случка изглежда почти невъзможна, ако човек не си представи, че всяка камила е свикнала сляпо да следва вървящата пред нея, за която понякога е вързана с въже.“ Толкова за езерото. Впишете го в задължителната си програма.

Ислямистите и звездата на смъртта

Като говорим за извънземни приключения и гледки, е невъзможно да пропуснем Татуин - мястото, чиито куполи станаха световноизвестни като родната планета на Люк Скайуокър. Наскоро обаче стана ясно, че районът е изключително важен за бойците на „Ислямска държава“, които преминават през него на път към тренировъчните си бази в Либия и Алжир. Там през март намериха и големи оръжейни складове, в един от които имаше 20 хиляди патрони и гранатомети. Какво откриваме ние? Фин пясък, мек пясък, жълт, милващ - разкош, който няма по родното ни Черноморие. Объркваща безкрайност. Седим до джиповете върху една от извисените дюни и чакаме залеза. Междувременно Сухейл Чабани (който отговаря за промоцията на страната и непрекъснато е с нас), без значение къде се намираме, продължава да излива болката си: „Например през 2010 г. ние имахме 7 млн. туристи. Много е трудно в момента да стигнем тези числа. Предишният президент Бен Али се опитваше да крие проблемите. Всичко беше хубаво. Сега слабостите излизат наяве. Но всички сме обнадеждени. Не казвам, че в Тунис всичко е наред. Но страната ни като дестинация е много конкурентоспособна. Ние имаме изградена стратегия за развитието на туризма до 2020 г. и тя не се промени след инцидента. Защото това е инцидент, който не се случва всеки ден! Ислямът е мир, тези хора просто са луди!“

Междувременно съобщение с текст „Добре дошли в „Алжир“ издрънква в телефоните на всички, защото сме на километър от границата. Само че ние няма да ходим в онази страна. Оставаме в тази пустиня, половината от групата онемяла от страхотната гледка, другата половина обзета от странна еуфория, която те кара да се събуеш, да се заровиш в пясъка, да рисуваш върху него, да викаш от щастие, въртейки се в кръг. Лудост в пясъчните дюни, на фона на залеза и на градчето Татуин, долу, в краката ни. Спомен, който е топъл. И който се заричаме да споделяме навсякъде и с всички. Защото Тунис заслужава своето бъдеще, и то далеч от това, което убийците от „Бардо“ искат да видят.