11459 | 6 дек. 2015 | 21:18
Пратеник на epicenter.bg
Special thanks to Tunisian tourism board and Mohamed Bachar
Тунизийците са правоверни мюсюлмани, но искрено мразят ислямските екстремисти. Те наистина нямат нищо общо със светското им възпитание и европейски традиции. Ненапразно четири неправителствени организации за национален диалог от Тунис получиха тазгодишната Нобелова награда за мир.
Тя бе истински шамар в лицето на терористите и те си отмъстиха по единствения начин, на който са способни – с безмислен, кървав, стъписващ разстрел на нeвинни летовници на плажа пред хотел „Империал мархаба” в известния курорт Сус. Двамата либийски ислямисти, извършили атентата искали да накажат собственика – тунизийски депутат, демократ и радетел на верската свобода.
Така двама убийци-пришълци лишиха от препитание близо 500 000 души. Заетите в туризма на северноафриканската страна са около 700 хиляди, но късметлиите все още си намират работа в мъждукащия отрасъл. Защото туристът е плашлива птица.
И макар в Тунис да имат в изобилие римски и арабски старини, 1300 км плажове, планини, море и пустинята Сахара, едва през последните дни германци започват да се връщат да играят голф на приятни 20-градусови температури, французите идват на таласотерапия (държавата е втора в света по водни оздравителни процедури с 41 терапевтични центъра), а англичаните – просто да се радват на слънцето, вкусната храна без ГМО и дъхавото местно вино.
Тунизийците се стараят максимално да създадат на гостите си чувство за сигурност, без да им натрапват мерките за сигурност.
Дискретната охрана
Очевидно ми върви да попадам в Тунис в екстремни за държавата моменти. Първият път бях два месеца след т.нар. „Жасминова революция”, а сега – седмица след като бомба взриви автобус с гвардейци от охраната на президента.
И в двата случая мнозина ми се чудеха с кой акъл съм тръгнала натам, а аз попадах на изненадващо мирно, ведро и спокойно място. Все още с усмивка разглеждам снимката от 2011 г. на един самотен БТР пред президентския дворец, подпрян с... камък, в който се изразяваше охраната на важната сграда от демонстрантите.
Още по-забавни бяха съобщенията на „Ал джазира”, че на границата с Либия се водят боеве и в Тунис има вечерен час, а аз минах на 60 км от браздата и попаднах на един-единствен отегчен войник, подпрян на още по-отегчената си пушка. А що се отнася до вечерния час – не го забелязах, когато в два часа след полунощ се отбих да пуша наргиле в Хамамет.
Вторият път, обаче вечерният час беше истински – от 21,00 до 5 сутринта. И макар да хванах само две нощи преди да го отменят, наистина центърът на столицата изглеждаше призрачно-зловещ с бодливата тел по главния булевард „Бургиба”, полицейските коли с включени светлини и войниците с автоматично оръжие и бронежилетки. Всички бяха изключително учтиви, но добирането до петзвездния хотел „Африка” се оказа истинско изпитание.
Час по-късно стана ясно защо е тази пренапрегната сигурност. В него бяха отседнали членовете на журито и всички зезди, стекли се за закриването на 26-ия кинофестивал „Картаген” – по авторитет и мащаб, нещо като африканско Берлинале.
Сред като прожекторите угаснаха, красавиците прибраха дългите рокли, а червеният килим бе навит, столицата Тунис се върна към обичайния си ритъм със забързаните за работа хора, разхождащите се семейства и бъбрещите по кафенетата младежи и от двата пола.
Единствено в Медината – старинния покрит пазар, в чиито улички, подобни на полудял кадаиф можеш да се изгубиш и да се намериш по няколко пъти, стройни младежи шепнеха нешо в ръкавите си, проницателно оглеждайки тълпата. Само слушалките в ушите им издаваха, че дискретно бдят, без да плашат малкото престрашили се туристи.
А Медината, която е включена в списъка на съкровищата на ЮНЕСКО и е неизменно населена от 14 века, наистина не бива да се пропусне. Ако искате да проследите всичко що се е случвало по тунизийските земи открай време, вашето място е музеят „Бардо”. Той е разделен на праисторически, римски, арабско-мюсюлмански, пунически и хистиянски департамент плюс добре съхранен кораб от 86 г. пр.Хр., който е пренасял бронзови и мраморни произведения на изкуството от Гърция към Римската империя.
Какво може да се види
Да си в Тунис и да не видиш малкото останало от Картаген не е чак криминално престъпление, но да не се отбиеш в историческото градче Сиди бу Саид – е. Разбира се, легендите за Дидона, която основава благоденстващата държава и за пълководеца Ханибал е трудно да не разтупкат сърцето ви, но още по времето на Сципион Африкански Картаген е бил заличен от земята, а тя – покрита със сол, за да не ражда нищо години наред.
Днес върху това късче крайбрежие, което се радва на приятен полъх и в най-жаркото лято са се разположили вилите на съвременните патриции – милионери, политици, дори самият президент. Вилната зона на 20 км от столицата Тунис е кръстена на ислямския проповедник Абу Саид ибн Халеф ибн Яхия Етамини ал-Беджи (всичко това е един човек от 12-и век), който основал религиозен център.
Още през 18-и век много османски управници и местни богаташи се оттегляли тук за лятото, защото е доста по-хладно. А от миналото величие с 3300-годишна история са останали само руини от минералните бани на Антоний, амфитеатъра на Адриан и Пуническите порти.
И докато там владее антична тишина, синьо-бялото изящество на Сиди бу Саид кипи от живот. Всъщност, тези цветове се появяват през 1902 г., когато френският барон Рудолф д’ Ерланже боядисал градчето в запазената му марка. То също е част от съкровищницата на ЮНЕСКО.
През април 1914 трима приятели, художниците Аугуст Маке, Паул Клее и Луис Милиет (или Луи Милие) предприемат двуседмично летуване, което остава в историята на изкуството като пътуването на експресионистите из Тунис. Те търсят и намират в Африка нови форми и цветове. Още от пристанището в Туниския залив ги завладява магията на юга - ярките цветове, кубичните форми, арабският орнаментализъм. Те властват в градчето и до днес. В ленивата му бяло-синя нега все още най-любимо място за снимки са стълбите на кафене „Нитас”, където местинте претакат наргилета и клюки.
Повечето туристи, обаче предпочитат луксозните хотели по средиземноморското крайбрежие на Сус, Хамамет, Монастир и остров Джерба, където се наслаждават на току-що уловената риба, приготвена с вещина и мерак и на ласкавото слънце.
Голфърите въртят клъбове в някое от десетте игрища с по 18 дупки с неуваяхваща зеленина, а любителите на историята разбират, че Сус е основан от финикийците през – век пр. Хр и от тогава непрекъснато сменя имената според управниците си, но крепостната му стена изглежда все така неразрушима, а гледките от кулите й към морето и плажовете са наистина дъхоспиращи. За щастие на днешен Сус, отлично запазен е един от най-добрите примери за арабско морско укрепление Рибатът – сграда, която обединява функциите на минаре и наблюдателна кула.
В кръщелните свидетелства на Монастир и Хамамет също са вписани дати от римски времена, но ако искате да си купите истински, а не „балкантуристки” произведения на народните занаяти и да видите отлично запазени римски мозайки, тръгвайте към Набеул, който е на около 40 км. Тук глазират керамиката както андалуските преселници през 15-и век, а в музея освен римските мозайки може да се видят финикийски артефакти. А името Набеул е просто арабски прочит на гръцкото Неаполис - нов град.
В най-добрите му времена на мир и благоденствие тук се е намирала школата по философия, разположена в разкошна вила от 1500 кв.м., наречена „Домът на нимфите”, от която са невероятно съхранени разкошни мозайки.
На крайбрежието човек разбира, че всички крепостни стени и укрепления са издигнати с едничка цел – да бранят свещения за мюсюлманите град Кайруан, на 65 км навътре в сушата. Четвъртото място за поклонение след Мека, Медина и Ерусалим е създадено през 670 година сл. Хр. като средище на знанието и духовността.
Градът се разраства около Голямата джамия, най-старият ислямски паметник в тази част на света. Кайруан също е под егидата на ЮНЕСКО, символ на Тунис като носител на цивилизация и толерантност. Особено интересна е системата за събиране и филтриране на вода в двора на джамията и ... колоните й, очевидно „взети назаем” от древногръцки храмове с типичните си йонийски капители.
Любителите на приключенията зарязват класическите удобства на крайбрежието, за да отидат в подножието на Атласките планини и да се докоснат от омаята на Сахара.
Отправна точка е оазисът Тозер (или Тозьор), известен със своите петзвездни хотели, единственото в света голф-игрище върху пясък и над половин милион финикови палми. Градът е в Сахара, близо до соленото езеро Шот ел Джерид (5000 кв. км), и още от времето на Древния Рим е важна спирка на керваните в пустинята.
Тук освен класическите за пустинята занимания като сафари с джипове, яздене на камили, галене на пустинното животинче с огромни уши фенек, известно като „лисицата на Малкия принц”, и гледане на залеза от някоя дюна, има още безброй занимания. Като например – пълна фотосесия на пътния знак „Внимание, минават камили”, който илюстрира почти всяка статия от тези места.
Покъртително каменния пейзаж на Атласките планини крие своите тайни. Зад един от хълмовете все още напълно запазени стърчат декорите от първата серия на „Междузвездни войни”. Зад друг е оазисът Шебика, където е сниман „Английският пациент”, незнайно как бликнал водопад ромони стряскащо в пустощта, а руините на древно бедуинско селище показват, че човек от векове насам е оцелявал в пустинята.
От същите тези незапомнени времена бедуините безкрайно уважават своите дромадери – едногърбите камили. Това е единственото животно в света, което може не само да живее, ами и да служи при 50 градуса на слънце и пълно безводие. При това да изминава по 180 км на ден с товар до 350 кг на гърба и да изкара седмица без вода и храна. Но когато се докопа до изворче, изпива по 100 литра наведнъж. Дромадерите са известни в Тунис от 4-и век сл. Хр. и само с тяхна помощ са завоювали нови територии и са въртели алъш-вериш.
Днес за оцеляването си тунизийците разчитат на туристите. Защото доското първото перо в държавния им бюджет бе износът на селскостопански продукти, второто – на зехтин, а третото – от туризъм. След специалните преференции на Европейския съюз към тунизийското маслиново олио, зехтинът е излязъл на първа позиция, но пък трите терористични акта са запратили туризма в дъното на класацията. И колкото да се стараят с добро обслужване, опасно вкусна храна и отлично вино да гарнират природните си и исторически дадености, тунизийците едва ли бързо ще върнат приходите си от международни гости на предишното ниво.
Опасно вкусни хапка и глътка
Тунизийските вина (бели и червени) са доста добри, може би понеже преди французите още римляните са се упражнявали в отглеждането на грозде по тези земи. Интересен вкус имат оригиналният фиников ликьор “Тибарин” и водката “Бухра” от фурми или смокини. Бирата също си я бива.
От това става ясно, че макар основната религия да е ислямът, алкохолът не само не е забранен, ами Тунис изнася вино за Франция и Италия.
От менютата в ресторантите пък изводът е, че на тунизийците любим зеленчук им е месото: говеждо, козе, телешко, агнешко и птиче месо плюс бобови, оризови, млечни продукти, зеленчуци и плодове, риби и морски дарове. При това максимално „био”.
Десертите са типично арабски: халва с фурми, баклава с плънка от бадеми или шам-фъстък, фурми, пържени бухти с мед, бадемовки с розова вода.
Т. нар. берберско уиски всъщност е чай – възсладък и ароматен, от мащерка и розмарин. Задължително върви с чашка пресни бадеми, които трябва да изсипете в отварата. Получава се нещо средно между закуска и напитка, която ви връща силите в жегата. Кафето е също много популярно, като в южната част на страната се пие с охладено палмово мляко, а в останалата – с портокалова вода, направена от цветчетата. Вкусът е неповторим!
Мобилна версия
RSS канали
