12609 | 18 апр. 2015 | 09:53
Вече се свечерява, а аз и моят неразделен приятел стоим пред кварталната кръчма. Отвън маси няма, ама ние стоим. Понеже отвътре долита приятната миризма на любимата ни гроздова.
Какво да се прави - само това можем да си позволим на този етап.
- Обаче - казвам разнежено – тук наистина мирише хубаво. Какво ухание, а?
А приятелят ми ме гледа премрежено, сякаш вече алкохолът го хваща.
- Мдааа – сумти той, - едно време хич не ми се мреше, ама хич. Как, виках си, ще си ида от тоя свят, без да съм видял светлото бъдеще... И го чаках ли, чаках. Какво чаках? Да се мъча сега...
- По телевизията казаха, че ще излезем от кризата - опитвам се аз да демонстрирам информираност. - Щели да ни извадят...
- Пак ли? - поглежда ме мнително.
- Пак.
- Точно това ме плаши - продължава да сумти. – Стъпват ти на раменете, за да те издърпат...
- Абе казаха, че имало начин - опит вам се да го успокоя.
- И като как ще стане?
- Ами всички трябвало да затягаме коланите още известно време, докато мине преходът.
- Всички не можем - категоричен е приятелят ми.
- Защо?
- Защото може да си затяга колана
тоя, който има дупки. А аз какво?
- Ти какво? - недоумявам.
- Не виждаш ли?
- Не виждам...
- Така си и знаех – въздъхва тежко. - Няма ме вече. Ама то нали всичко е преходно...
Той се вторачва в мене - очите му този път са направо страшни. Господи, имам чувството, че в тях се отразява и курсът на деня, и цената на петрола, и повсеместната корупция, и сенчестият бизнес, и организираната престъпност, и кривото правораздаване, и агонията на здравеопазването...
- Какъв колан да затягам, бе? - крещи дрезгаво моят приятел и се олюлява. - За чий ми е колан, като ми смъкнаха и гащите?!
- По-тихо! – казвам му. - И не залитай!
- Защо?
- Ще помислят, че си пиян.
- Какво от това! - сопва се той. - Нали стоим пред кръчма? Не е ли логично все пак?
Става ми малко неудобно. Разни минувачи ни заглеждат и долавям презрение от тяхна страна.
- Хайде да си ходим вече! - дърпам го.
- От какъв зор?
- Ами поокъсняхме. Жените ни сигурно вече ще си помислят, че съвсем сме се запили...
- Добре! - съгласява се той, но след няколко секунди спира и предлага:
- Искаш ли обаче следващия път да се видим пред някое луксозно заведение?
Очичките му светват като халогенни фарове.
- Дадено - усмихвам се, - колко му е да си направим кефа! Там сигурно мирише доста по-хубаво...
Така де - и ние имаме право на някакви малки радости в този живот, който много се проточи...
Мобилна верси
RSS
