170416 | 28 март 2015 | 14:23

Отечество се римува с човечество - това е моят девиз.

Георги Марков е роден в Пловдив на 17 ноември 1946 г. През 1970 година завършва история в СУ „Св. Климент Охридски“, а през 1981-ва специализира в Института за европейска история в Майнц, ФРГ. През 1977 година постъпва на работа в Института по история към БАН и дълги години е негов директор. Преподавал е в НБУ. През 2008 година става академик, действителен член на БАН. Автор е на много книги и статии в българския печат. Последната му книга е първи том на „Другата история на най-голямата война“ - „Разгарянето на пожара“ (издателство „Захарий Стоянов“). През април предстои да излезе втората част, която проследява действията след 1941 г. до края на Втората световна война.

- Световни авторитети днес признават, че ако политиците познават историята, много от събитията днес са щели да имат друго развитие. Повтаря ли се историята през годините, акад. Марков?

- Историята не се повтаря едно към едно, но понякога ни напомня за себе си, като се препъваме в същия камък, както и преди сме го правили. Когато не познаваме историята, сме обречени да повтаряме грешките. За съжаление и при българските политици това е често срещано явление.

- Историята като че ли стана неудобна за тях - този синдром отпреди 1989-а пак се появи. През последните години се забелязва как и наши, и чужди политици се опитват да я прекрояват, да я пренаписват едва ли не, защо?

- Надявах се, че след като падне Берлинската стена, ще престанем с политизирането на историята. Но за съжаление това продължава и днес. Ето, на 27 януари тази година се събраха държавни глави в Аушвиц да отбележат 70 години от освобождаването на концлагера там. Оказа се, че президентът Путин не е поканен, а причината - Аушвиц бил освободен от украинци, не от руснаци, защото там е влязъл Първи украински фронт?! Това е направо смехотворно. Та фронтовете, названията им са се променяли в зависимост от това къде действат.

В същото време обаче никой не отиде на 14 февруари в Дрезден да се поклони пред онези 135 хиляди загинали жени и деца, бежанци след варварските бомбардировки през 1945-а от въздушните сили на Великобритания и САЩ. Там трябваше да отидат, за да се разбере, че и победителите са правили престъпления. Историята трябва да се чете не от края, а от началото, и то с двете очи. Преди ни караха да си затворим дясното око и да четем само с лявото, а сега ни карат да затворим лявото и да четем само с дясното.

- А кога ще започнем да пишем истинската история?

- Истинската история няма да бъде написана. Истината е една, но има различни гледни точки. Ние се опитваме да ги доближим. Особено за войните тезите са коренно противоположни. Ето, Чърчил е написал шест тома по 600 страници, но никъде в тях няма и една дума за унищожаването на Дрезден. Затова британската историография никога няма да признае това военно престъпление. Или пък американците да кажат: ние изтребихме с атомни бомби 360 хиляди жени и деца в Япония. Дори и да не признават, това е исторически факт.

- Как възприемате отказа на президента Плевнелиев да отиде на 9 май на парада в Москва?

- За съжаление напомня за Студената война. Нашият президент се съобразява, предполагам, с чужди интереси, както навремето Тодор Живков се съобразяваше с Дядо Иван. Но въпросът е каква е цената. Не е достойно да отричаме решаващата победа и приноса на Червената армия във войната. Ако го нямаше Деня на победата, сега щеше да има една друга и много добре организирана Европа - с концлагери. Събитията преди и сега са свързани - днешният Европейски съюз се създава върху развалините на Втората световна война.

- В българската история има доста тежки и трагични моменти, кои са най-черните й дати?

- За мен най-черната дата в историята ни е 16 юни 1913 г., известна още като деня на трагичното безумие. Тогава цар Фердинанд заповядва атаката в Македония, за да изтика сръбските и гръцките войски от българската безспорна зона там. По тоя начин ние попадаме сами срещу другите 5 балкански държави и губим и етнически територии.

Друга дата е 27 ноември 1919 г. с подписания тогава злощастен за нас Ньойски договор. И двете водят до национални катастрофи.

Третата е резултат от фаталната стъпка на правителството на Богдан Филов - подписването на Тристранния пакт на 1 март 1941 г. И стигаме до 13 декември 1941 г., когато под натиска на силите от пакта България обявява война на САЩ и Великобритания.

- Не е ли парадокс - обявяваме символична война и реално не водим активни бойни действия със съюзниците, но се оказваме жертва на техните бомбардировки?

- Да, и датата, на която обявяваме войната, всъщност предрешава съдбата ни за следващите 45 години. Чърчил зачерква България с червено. В началото на 1942 г. той държи реч, в която казва, че българите са грешен народ, три пъти през годините се озовават срещу англичаните и затова трябва да бъдат наказани. Чърчил ни наказва 2 пъти - с бомбардировките през 1943-1944-а и след това в Ялта - с подписаното споразумение след войната, когато дава България в сферата на влияние на СССР и на Сталин.

По повод бомбардировките една от забранените тайни по времето на социализма бе, че англо-американските самолети са кацали в Украйна да презареждат и България се оказва, че е била бомбардирана със съветски бомби.

- Сигурно разказвате за тези факти в книгата, която предстои да издадете - втора част на „Историята на Втората световна война“. Интересното е, че тя е написана от гледна точка на победените...

- Да, аз съм на финала и издателство „Захарий Стоянов“ на Иван Гранитски чака да я довърша, за да влезе книгата веднага в печатница. В нея се обявявам против известната теза, че победителите не ги съдят и те пишат историята. За мен Чърчил е един военнопрестъпник и масов убиец, когото нареждам до Хитлер. Може да е гениален британски държавник, но не може целенасочено да унищожава стотици хиляди жени и деца и ние да мълчим за това. Последиците у нас са над 2500 невинни жертви, за Дрезден вече споменах. Крайно време е да се каже, че и антихитлеристката коалиция е извършвала военни престъпления и дори престъпления срещу човечеството.

- Преди са скривани разни неудобни факти, а излиза, че и днес, в епохата на демокрацията, това се случва. Коя несправедливост ви възмущава?

- Ооо, има и те не са една или две. За мен например е възмутително, че преди няколко години пред американското посолство се откри паметник на загиналите американски летци, които са убивали съзнателно мирни софийски жители. Ако преди 1989-а не се споменаваше за бомбардировките, защото САЩ и Великобритания са съюзници на Съветския съюз и бомбите са падали със съгласието на Сталин, сега защо пак се мълчи? Ето, днес пък е неудобно да се почетат жертвите, защото сме съюзници в НАТО. Крайно време е да престанем да политизираме историята. Победителите също носят отговорност. И историята трябва да осъди техните военни престъпления.

- Ядосан сте, акад. Марков, не се ли страхувате, че ще ви обвинят, че защитавате нацистите, и ще ви лепнат някой политически етикет?

- Аз съм историк и в това отношение не съм обременен. Но знаете ли, че и самите германци също не смеят да отбележат унищожението на Дрезден, за да не ги обвинят в неонацизъм. Възмутително е тези летци, убивали мирни граждани, да бъдат обявявани за герои. Затова аз съм в комитет, който предлага да се издигне паметник на българските жертви от тези бомбардировки. Италия например е в НАТО и в ЕС, но Берлускони в качеството си на премиер имаше доблестта да открие такъв монумент в Рим. След като има в Рим, защо да няма и в София?!

- Освен Чърчил има и други политици, които не са ни обичали. Откъде обаче тръгва това негативно отношение на Чърчил към българите?

- На 9 октомври 1944 г. Чърчил казва: аз плюя на българите. Той е номер 1 сред българомразците, най-отявленият. Омразата му, разбира се, има известно основание. През пролетта на 1915 г. при Дарданелската операция, когато е трябвало да се извади Османската империя от Първата световна война, Чърчил и Лойд Джордж (британски министър, после премиер) канят България да вземе печелившата страна - на Русия и на Великобритания. Ние обаче в лицето на цар Фердинанд и премиера Радославов отказваме. Тогава на Чърчил като министър на военноморските сили му искат оставката и така политическата му кариера се проваля, като го пращат на Западния фронт.

Друг българофоб е френският премиер Жорж Клемансо. Той казва в Париж: „Българите малко ги наказваме. Те продължиха войната с още две години и с това са виновни за болшевишката революция.“

Още от Първата световна война не ни обича император Николай II - през 1913 г. той ни нарича „България, изменници на славянството.“ Преди това е конфликтът на Александър III със Стефан Стамболов...

- Какви са измеренията на националните катастрофи за България?

- За мен може би най-страшни са моралните последствия. Погромът ражда един пораженски синдром в националното съзнание: „Колкото и жертви да даваме, каквито и чутовни военни победи да имаме, великите сили решават всичко.“ А от пораженския синдром лесно се стига до сателитния - че трябва да имаш Големия брат, който да се грижи за теб. Казва се само: да, вярно е.

- Акад. Марков, а как дойде любовта ви към историята, това ли беше вашата мечта?

- Баща ми беше инженер, офицер от вътрешни войски. В библиотеката освен техническа имаше и много историческа литература, чиито страници жадно четях. Моят учител в гимназията и класен ръководител Георги Георгиев-Гецата също ме подтикна към историята. Татко обаче много искаше да стана юрист.

Бяха ме приели и право, и история. Тогава служех в Кърджали, бях старшина-школник. Трябваше да избера и му написах писмо, че мечтата ми е да уча история. Той се съобрази с желанието ми и не съжалявам. Понякога се шегувам, че живея всъщност и живота на баща си и на дядо си. Татко беше участник във Втората световна война, а дядо ми в трите войни - двете балкански и Първата световна. Другият ми дядо, на когото съм кръстен, загива 34-годишен на Бунар Хисар.

Дъщеря ми Гергина - кръстена е на майка ми, е бакалавър по история и магистър по човешки ресурси - сега е на стаж. Но не се намесвам в избора й.

 
- Не са ли ви канили за министър?

- За министър не са, но за депутат са ме канили няколко пъти през последните 25 години. Последно покана дойде от ВМРО - за сегашния парламент. Всъщност официалната покана бе от Патриотичния съюз. Само че моя милост нито съм за партийна дисциплина, нито пък за парламентарна група. Мразя вратовръзките, а протокола и делегациите не ги понасям.

Канили са ме за депутат и от СДС в първите години след 10 ноември, както и покойният професор Николай Генчев, който направи партията „Демократичен форум“.

- Тя беше партия на интелектуалците, ако не ме лъже паметта... Такова чудо не е ли много трудно в наши условия да стане?

- Да, така беше. Но наистина интелектуалците да правим партия си е абсурд! Всеки тегли чергата към себе си - така не става. Най-много едно сдружение да направим. Ние не сме себични, но сме индивидуалисти. Интелектуалците не са за партийно строителство. Е, всяко правило си има изключения, но не съм сред тях. Ето, ако сега бях депутат от ПФ, предполагам, че щях да последвам моя приятел Велизар Енчев. Щях да изразя някакво особено мнение.

Имам обаче мечта за България - да я превърнем в по-добро място за живеене и младите да не я напускат. Толкова е просто... Отечество се римува с човечество - това е моят девиз.