53917 | 14 апр. 2015 | 17:32

Българите нападнали като гъст черен облак

В началото на ХIII в. Балканите са пред съдбоносно изпитание. Четвъртият кръстоносен поход тръгва да освобождава Светите земи от мюсюлманите, но в крайна сметка превзема... византийската столица Константинопол. Върху част от териториите на Византия през пролетта на 1204 г. се създава нова държава - т.нар. Латинска империя. За неин първи император избират Балдуин (Бодуен), девети граф на Фландрия (днес в Белгия). 

Рицарските отряди плъзват из полуострова - Пловдив, който по това време е византийски, е завладян от Рене дьо Три и става център на херцогство Филипопол. Кръстоносците достигат българската граница.

Цар Калоян прозира, че рано или късно България ще последва съдбата на Византия, и търси мир с кръстоносците. Те обаче

високомерно му отказват

и настояват да се отнася към тях „не като император към приятели, а като подчинен с господарите си“. Завоевателите едва ли са предполагали, че българският владетел много скоро ще сломи гордостта им.

Латинците настройват срещу себе си и византийските аристократи в Тракия, които се обръщат за помощ към Калоян. Обещават му да го приемат за свой владетел, ако ги освободи от кръстоносците. Така той се оказва водач на антикръстоносна коалиция. Истински парадокс, тъй като Калоян току-що е сключил уния с папа Инокентий III - същия, който е благословил Четвъртия кръстоносен поход. Изискват се изключителна смелост, държавническо мъжество и дипломатическа ловкост, за да си съюзник едновременно и с противниците на западните рицари, и с техния духовен ментор.

В началото на 1205 г. византийските градове, завладени от латинците, въстават. Очевидно новите обитатели на Константинопол са обезпокоени, защото към Тракия потегля голяма формация със стенобойни машини - войските на император Балдуин, на граф Луи дьо Блоа и на венецианския дож Енрико Дандоло. Общо 10-12 хиляди души - тежковъоръжени конници, обслужващите ги оръженосци (всеки рицар е имал минимум 3 помощници) и пехота.

Пред Адрианопол (Одрин) латинците са неприятно изненадани: „...видяха върху стените и върху кулите му бойните знамена на Йоанис (Калоян), краля на България и Влахия“. Богатият и стратегически важен град признал властта на българския цар, въпреки че вътре нямало негови войски.

Латинските части обсаждат Адрианопол. Не след дълго към града настъпва и цар Калоян начело на 14-хилядна армия - българи, власи и бързоподвижната конница на куманите, отвъд­дунавските наемници, които Асеневци често използвали.

Българите се установяват на около 30 км от Адрианопол и цар Калоян започва перманентни бързи атаки против лагера на кръстоносците: „...отделил част от скитската войска (куманите - б.а.) и им заповядал да нападат определените за продоволствие животни и конете, които пасели около лагера на латинците, понеже искал чрез този стратегически опит да разбере намеренията на неприятелите и да ги накара да издадат своята военна дисциплина. Щом латинците видели скитите, въодушевили се за нападение... скитите отстъпили назад и започвали бързо да се оттеглят, като хвърляли стрели зад гърба си срещу неприятелите... Латинците ги преследвали и гонели, макар нищо да не постигнали, защото вървели след бързи и лековъоръжени войници“.

Така според византийския хронист Никита Хониат (1155-1217) цар Калоян открива слабото място на кръстоносците*. Той разбира, че

куманската конница е дразнител

който ще подмами рицарите. Тук проличава опитността на Калоян като военен стратег - той преценява, че има малки шансове за успех при открит бой с кавалерия, която е същинска подвижна стена от метал. Затова подготвя сражението в пресечен и непознат за противника терен, така че българската войска да има постоянния контрол върху бойната ситуация: „Йоан се разположил с войските си в непристъпни места и долини, скрил се между хълмове и се грижел враговете му да не могат да забележат неговото присъствие.“

На 13 април 1205 г. Калоян изпраща кумански отряд, предвождан от Коца. Кръстоносците отново се впускат в преследване. Не след дълго куманите се обръщат, обсипват ги със стрели и раняват много коне. Вечерта Балдуин и бароните свикват вое­нен съвет, който осъжда сражението като „твърде голямо безумие“, и приемат, ако Калоян се появи отново, да му дадат сражение пред лагера в класическия за рицарите боен строй.

На 14 април 1205 г., Велики четвъртък, куманите отново дръзко атакуват кръстоносния лагер. Отрядът на френския граф Луи дьо Блоа се втурва да ги накаже, пренебрегвайки решението от предишната вечер. Последва ги и император Балдуин. Увлечени в преследването, кръстоносците разкъсват строя и връзката между отделните отряди е прекъсната. Замисълът на Калоян успява - латинците са примамени в места, където ги очакват различни клопки, където са и основните сили на българския цар.

Някъде по поречието на Тунджа

северно от Адрианопол, рицарите се оказват на 10 км от лагера си в непознат за тях, мочурлив и тинест терен - тежкобронираните коне и ездачи започват да затъват, докато българската войска ги обгражда. Конниците с метални доспехи са поваляни на земята и избивани: „Тази битка продължила така дълго време. Имаше такива, които доб­ре се биха, а имаше и такива, които избягаха“, разказва Жофроа дьо Вилардуен, участник в кръстоносния поход и негов летописец. Той изброява имената на 12 графове и барони, малка част от падналите на бойното поле.

Робер дьо Клари пише, че са загинали 300 рицари, но това верятно са само елитните кръстоносци, така че жертвите са много повече. Поражението има смазващ политически ефект, още повече че самият император Балдуин е пленен. Подобна участ сполита кръстоносците за първи път, откакто са стъпили на Балканите, и устоите на малката им империя са сериозно разклатени.

Българският цар предвижда, че разгромът на латинците ще предизвика негативен отзвук в Рим. Затова изпраща на Инокентий III писмо, което е образец на висша държавническа дипломация - той свързва победата си над рицарите с...

духовната помощ на папата

Калоян го уверява, че се e сражавал уверено под знамето с ключовете на св. Петър, което получил от Рим, и отдал победата си на застъпничеството на Христовия апостол, който бил закрилникът на римския първосветител: „...предизвикан от латинците, той (Калоян) бил принуден да се защитава срещу тях и Бог, който се противопоставя на надменните, а благославя смирените, му дал неочакваната победа“.

След адрианополския триумф цар Калоян укрепва позициите на възстановената българска държава южно от Стара планина. Както свидетелства Дьо Вилардуен, той контролира почти цяла Тракия: „Йоанис... бе с всички свои армии и бе завзел цялата земя; и страната, и градовете, и замъците бяха минали към него; и неговите кумани направиха набег до пред Цариград.“

* На средновековните рицари е свойствен „спортен“ подход към битките, който заедно с несекващата мисъл за грабеж води до самонадеяност, своеволия и лоша дисциплина. Тази смес, най-застъпена при французите, е фактор за множество жертви, а и за тежки поражения. На българска земя се проявява например преди изгубената битка при Никопол (25 септември 1396 г.) и в похода на Владислав Варненчик (1444 г.) - б.р.

Българите нападнали като гъст черен облак

Латинците не забелязали колко далеч отишли в преследването и поради неопитността си достигнали до местата, дето били устроени засади, примки и измами. Впрочем самите латинци били изтощени от усиленото преследване и когато вече и конете им били изнемощени, те попаднали под неуморените български войници и били обградени от всички страни...

...притиснати от множество българи, тъй като мнозина българи заобикаляли всеки от тях... били сваляни от конете, избивани с коси, удушавани с примки и конете им също били избивани. Като гъст черен облак българите нападнали латинците и не им давали възможност нито да разгърнат конницата си, нито да избягат.

Никита Хониат за победата на цар Калоян при Адрианопол

Десетте години на Ромеоубиеца

Цар Калоян управлява от 1197 до 1207 г. Той е най-малкият брат от тримата Асеневци, които в края на XII век възстановяват българската държава с център Търново.

В първите години от управлението си цар Калоян постоянно воюва с Византия и разширява българските територии южно от Стара планина и до Варненското крайбрежие.

Нарича се Ромеоубиец - припомняйки така, че мъсти на Византия за злините, които нанесъл на предците му Василий II Българоубиец. Но само след няколко години византийската аристокрация ще търси подкрепата му срещу кръстоносците.
Големият външнополитически успех на Калоян е унията, която сключва с папата през есента на 1204 г. Така получава признание за владетелската си титла и за самостоятелността на Българската църква. С папското застъпничество той връща към България Белградска и Браничевска област.

Убит е през октомври 1207 г., докато войските му обсаждат Солун. Тогава е бил около 40-годишен - ако останките, открити в търновския храм „Св. 40 мъченици“, действително са негови. (Според тази находка е бил висок около 1,90 м.).

Августейшият пленник

Търново е столица на България едва от 20 години, когато за първи път посреща триумфиращ цар, който води пленен чужд владетел. След Адрианопол Балдуин е изпратен в Търново и първоначално Калоян се отнася почтително с него.

По-късно папа Инокентий увещава българския цар да освободи знатния пленник. Калоян обаче му пише, че това вече не било възможно понеже „казаният император... бил платил дължимото на плътта, когато се намирал в затвора“. Това ражда всевъзможни версии за края на Балдуин - най-популярните са, че той е убит по заповед на Калоян, който го заподозрял в заговор или защото разкрил негово увлечение по царицата. Единственото сигурно е, че Балдуин - „император... управник на ромеите и винаги Август (от лат. - Велик)“ - умира като пленник в Търново.