30595 | 3 окт. 2018 | 17:29

ГЕРБ ще заприлича на нормална партия, когато някой каже на министър-председателя на национален форум: „На такава политика не ръкопляскат!“

На 29 септември на „Позитано“ 20 имаше заседание на Националния съвет на БСП.

Пет дни по-късно продължават да го анализират - колеги журналисти в изданията си и депутати от управляващото мнозинство в кулоарите на парламента.

Не остана фактор от властта, който, коментирайки идеята на левицата да внесе вот на недоверие по темата "здравеопазване" в някое ТВ студио, да не обясни на гражданството, че с вота Корнелия Нинова искала да отвлече вниманието от разнобоя в собствената й партия.

Защо е тази загриженост за спокойствието на Нинова и кондицията на БСП?

Да не би социалистическата партия да е взела властта, без никой да е разбрал? В този случай интересът към това кой какво казал, рекъл и отговорил на пленума й би бил напълно оправдан.
Но не е така.

Колкото и горещо да е било на „Позитано“ 20 в събота, споровете са били за политика. Напълно нормално за една партия. Националните партийни съвети са точно за това – там да се кове партийната политика. Който не вярва, да погледне на запад – нима на годишните национални конференции на лейбъристите и на консерваторите, провеждани в момента, цари тишина и спокойствие?

Някога, през юни 2001 г., на първото заседание на парламентарната група на НДСВ, лидерът на партията Симеон Сакскобургготски даде следния съвет на своите: „Не бъдете роби на думите си, а господари на мълчанието!“ Не го послушаха, защото НДСВ се състоеше от хора активни, с ярка позиция и самочувствие, които, макар и обединени в обща политическа организация, не приемаха да ги командват. Дори царя. Затова говореха и спореха.

И в СДС по онова време много – много не си мълчаха, нищо че викаха на лидера си Иван Костов Командира. „Изнасяха от къщата“ вътрешнопартийните си разпри без свян какво ще помислят в останалите партии. В началото на промените в сините редици вреше и кипеше, беше времето на "сините мравки". Имаше хора, които защитаваха възгледите си дори с цената на напускане на партията. И в сегашната десница не е по-различно.

А в някогашната комунистическа партия в края на 1989 г. приказките направо избухнаха, изригна цялото насъбрало се недоволство от налаганата десетилетия тишина.

Усещането за свобода, което БСП тогава придоби изглежда още е живо. Затова на всеки пленум има спорове. Политиката на лидера, както и да се казва той, не се приема с мълчаливо съгласие. Лидерът, както и да се казва той, не е истина от последна инстанция. Човек е, може да сгреши. Ако някой от Националния съвет мисли, че председателят греши, защо да не му го каже? И къде е най-редно да го каже? Не е ли заседанието на пленума именно това място ?

Корнелия Нинова, сегашният лидер на БСП, възприе по доста въпроси линия, отличаваща я от мнозинството леви партии в Европа. За Истанбулската конвенция. За отношението към премиера на Унгария Виктор Орбан и политиката на Вишеградците въобще. Повечето партии от семейството на ПЕС не споделят тази линия. И в БСП има хора, които не я споделят. Да мълчат ли? Ако мълчат, това ще означава ли, че са променили мнението си? Едва ли! По-скоро би означавало, или че им е все едно, или че не искат да разсърдят лидера. И в двата случая имат наум нещо, което едва ли е свързано с общото благо.

Всъщност кой е лидерът във всяка една партия? Не е ли това човекът, начело на оперативното ръководство? Оперативното ръководство пише проектите на партийните документи, които после националният съвет обсъжда. Затова най-естественото нещо е по тях да се спори и в спора да се родят решенията.

В БСП често спорят и най-острите критики идват точно от вътрешнопартийните среди. Най-пресният случай е "Визия за България". Затова и Нинова говори за нея като за проект, защото споровете и вътре в партията продължават.

А кой измисли "червените мобифони", израз, с който пердашеха през лицето не един червен политик? Да не би да бяха политическите опоненти на социалистите? Не, думите са на главния редактор на "Дума" Стефан Продев и са изречени на заседание на пленума. А за самата "Дума" на "Позитано" 20 се спори има-няма на всеки пет години.

В този ред на мисли идва въпросът силни ли са партиите, в които дори членовете на националните съвети мълчат, защото мислят как да не разсърдят лидера? И как се наричат партиите, в които цари единомислие? Демократични?!

А от какви партии имат нужда българските граждани? Едва ли от такива, в които всички мълчат, слушкат и папкат.

Затова не караниците в БСП или пък темпераментните изцепки при Обединени патриоти са опасни за страната, а мълчанието в ГЕРБ. Ето, най-голямата управляваща партия подхвана здравната реформа. Похвално, всеки който е опирал до здравеопазването, ще ги поздрави за куража. Министър Кирил Ананиев предложи два варианта. Обсъждат ги бивши министри на здравеопазването, представители на пациентски организации, синдикалисти, застрахователи. Само че те ли ще ги гласуват? Не, ще ги гласуват народните представители. Какво мислят в БСП обществото вече разбра – цял вот на недоверие внесоха по темата. Естествено, основните гласове „за“ се очаква да дойдат от партиите във властта.

Но знае ли обществото какво мислят в ГЕРБ за идеите на министър Ананиев? Поотделно за двата варианта, защото няма как да са съгласни и с двата. Ето, неотдавна имаше сбирка на ГЕРБ-София, на която бе и зам.-председателят на партията Цветан Цветанов. Какво разбра обществото от нея? Как Цветанов казал, че президентът Радев, координирано с БСП, се опитва да съсипе държавата. Всички в залата мълчали ли са? Никой ли не е попитал за реформата в здравеопазването, например? Или за смените на министри?

По повод акцията на червените да обикалят страната Цветанов се пошегува, че се запознавали с електората. Те в ГЕРБ редовно се срещали с хората. Никой от тези хора ли не попита за политиката в здравеопазването? За лекарите без заплати и фалиращите болници? И за пътищата ли никой не пита?

Може и да са попитали, но това в медиите не излиза. За разлика от БСП.
Имаше един филм, в който главният герой напътстваше двойника си: „гласуваш, ръкопляскаш/ гласуваш, ръкопляскаш“.

Когато БСП, СДС или НДСВ управляваха, това не беше така. Намираха се хора, които не цепеха басма нито на Царя, нито на Командира.

Когато БСП управляваше нямаше по-силна критика към водената политика от тази на заседанията на Националните съвети. „На такава политика не ръкопляскат!“, изрече покойният Николай Добрев в лицето на премиера и лидер на БСП Жан Виденов на драматичния 42-я конгрес на БСП.

Нима днес в ГЕРБ няма хора с критичен поглед върху политиката, която провежда и предлага партията, в която членуват? И които споделят това с колегите си в партията. Не?! Това нормално ли е? Или трябва да чакаме един ден ГЕРБ да падне от власт, за да каже някой на министър-председателя: „На такава политика не ръкопляскат!“ Все едно дали за пътищата или за здравеопазването.

А що се отнася до БСП, за нея ще стане страшно, когато започне да провежда форуми като тези на ГЕРБ – едно слово на лидера в началото, сподирено от непрекъснати ръкопляскания, преминаващи в овации и край. При това не само за социалистическата партия ще е зле, за цялото общество. Защото ГЕРБ е един, няма нужда от още един – червен.

И накрая, демокрацията е точно това - всяко мнение, дори ексцентричното, да може да се чуе. И всяко предложение, дори перфектното, да бъде подложено на критичен оглед. За да стане още по-добро за благото на всички.