67384 | 10 авг. 2019 | 13:53

С Валентина Димитрова в Ладак - Малкия Тибет, в селенията на Николай Рьорих

Мистичното място, където всички ходят с глави в облаците се нарича Ладак. Името идва от Ла, което означава превал и Дак – страна.

Наричат тази част от индийския щат Джаму и Кашмир „Малкият Тибет”. В миналото тук е минавал Пътят на коприната, а будистки поклонници да основали манастирите по своя път от Индия към Тибет. До 1974 година достъпът в Ладак за туристи е забранен, но днес местното правителство активно поощрява посещенията. 

Николай Рьорих, който е живял по тези места, нарича Ладак „Кръстопът на Буда и Христос”.  Тук някога е стъпвал кракът на Христос, тук е проповядвал Буда, тук се извисяват развалини, обвити в героично минало и стоят манастири, пазители на ценни реликви, пише художникът.

Валентина Димитрова, автор на книгата „Филипините, седем урока на сърцето”, признава, че с мъка се е разделила с магичните зъбери и техните гостоприемни и честни обитатели. Най-напред я попитах как се чувства човек на повече от 3000 метра височина.

В разказа си Валентина Димитрова за мистичното кралство Ладак стига и до убежището на прочутия руски художник. Ако сте виждали картини на Николай Рьорих от онези места сигурно сте си мислили, че творецът страда от прекалено разюздано въображение – луннни пезйжи с потресаващи форми, обагрени в жълто, виолетово, сиво, лимоново, люляково… Оказва се, че човекът е рисувал от натура и всяка снимка е толкова нереална, че прилича на филмов декор.

Но природата, която прави ландшафтът така неповторим е мащеха за хората, които я обитават.

Валентина Димитрова твърди, че от хората в Ладак можем да се научим на смирение и толерантност.

Светослав Марков, който заедно с Теодор Борисов е не само водещ на рубриката „50 места от българската история отвъд България”, ами е и автор на едноименната книга, имаше щастието да я представи пред нашенската общност в Украйна. Което не само го изпълни с патриотични чувства, ами обогати познанията му за българските светини в Киев и Одеса.

За повечето от нас Нова Зеландия е онова място в долната част на глобуса, където подскачат безкрили пилета с име на плод – киви, правят нелошо вино и снимат „Властелинът на пръстените”. 

Всъщност, когато далечната държава е открита от европейците на 13 декември 1642 година от холандеца Абел Тасман, полинецийзите отдавна се били нанесли там. Все пак Тасман кръщава земята Зееланд на една от големите холандски провинции.

Един век по-късно капитан Кук забива британското знаме в страната, където няма отровни змии и хищници и решава да не й сменя името.

Днес за повечето от нас Нова Зеландия звучи като филиал на социалния рай – щом навършиш 65, работил-неработил получаваш пенсия от 1500 долара. Точно колкото ще взима и министър-председателят.

Тези неща не съм ги прочела в гугъл. Разказа ми ги Румен Воденичаров – учен-химик, но и планински спасител и участник в 10 високопланински експедиции в Хималаите, Каракорум и Новозеландските Алпи.

Изложбата си със снимки от съседната на Австралия страна Румен Воденичаров е нарекъл  „Нова Зеландия – непозната и недостижима”.

Румен Воденичаров разказва за Нова Зеландия, страната, където жените могат да гласуват от 1893 година.

Там след като приключили снимките на „Властелинът на пръстените” приходите от чуждестранни гости скочили с 200 милиона долара и се наложило да си направят министерство на туризма, каквото доскоро нямали.