42705 | 15 юни 2015 | 13:09

Площадът на селото всяка сутрин се превръща в трудова борса

„Нашият хляб е най-евтин в целия Европейски съюз. Сега го продаваме за 15 стотинки, но от есента ще го намалим на 10 стотинки. А качеството му е по-добро от това, което вадят градските фурни“, твърди с нескрита гордост Петър Вълов. Той е бивш офицер, служил в някогашната ШЗО в Плевен. Минал в резерва през 1999 г. и се захванал със земеделие. От 2 години е председател на кооперация „Златен клас“ в с. Писарово, Плевенско. За сегашната си работа говори точно като човек, който държи на дисциплината и реда - всичко трябва да се върши „по устав“. Кооперацията е добре финансово и може да си позволи да продава насъщния на загуба. Прави го, защото повечето от хората в селото вече са в третата възраст и получават ниски пенсии, обяснява земеделският шеф.

Писарово е между два хълма - с лопата да копнеш в двора си, вода ще излезе. Затова и градинарството открай време е било основен поминък на местните жители. В последните години обаче мераклиите да гледат домати, чушки, дини, пъпеши започнали да намаляват - работата е много и все ръчна. Няколко местни арендатори се захванали и направили мащабно производство. Около селото има общо 150 дка бостани и 200 дка зеленчукови градини.

Денят започва на мегдана

Всяка сутрин малкият площад в Писарово се превръща в импровизирана трудова борса. Около 7 ч. кафенетата се пълнят с хора, които отиват на работа в селото или в общинския център - град Искър. Идват и безработни, които се надяват някой от арендаторите или кооперацията да ги наеме, макар и само за ден-два. Докато чакат автобус или превоз към къра, местните пият по кафе и бистрят политиката. Половин час по-късно мегданът опустява.

Безработицата в селото е над 50 процента. Вдигнала се и заради спрените програми за временна заетост, пояснява кметът Симеон Вълов.

„В последните няколко години наемах към кметството по 60-70 души. Много работа свършиха. Сега обаче няма откъде да взема пари, за да им плащам“, допълва Вълов. Той управлява селото втори мандат. Хората го избрали като кандидат на местна коалиция от 7 партии. За близо 8 г. кметуване Вълов успял да осигури за писаровци над 500 000 лв. по европрограмите - предимно по мерките за развитие на селските райони. Парите отишли за залесяване, за ремонти на читалището, църквата, кметството, ново перало с беседка и барбекю... Намерили се средства и за изграждане на нов 20-километров водопровод, и за асфалтиране на улици. По-заможните арендатори също помагали. Един от тях започнал да строи със свои пари параклис в южния край на селото.

По списък жителите на селото са 937 души. Постоянно живеещите обаче са около 700 - другите от време на време си опитват късмета я в чужбина, я в големите градове на страната. Напечелят се, връщат се за известно време и пак тръгват. Младите семейства в Писарово са стотина. Благодарение на тях са запазени и детската градина, и началното училище. Отскоро се появила нова надежда за трайна работа - външен инвеститор стяга шивашки цех в свободна сграда към училището. В цеха на първо време ще шият поне 30 жени.

За да запази младите в селото, Вълов и няколко негови приятели направили

фитнес зала в читалището

В нея има най-необходимите уреди, включително и „гладиатор“. Ползването на залата е безплатно - всеки от мераклиите да помпат мускули има ключ от входната врата и тренира, когато пожелае. Пак в читалището е и селската дискотека, която работи само в петък и събота.

Най-сериозният проблем са набезите на роми от съседните села в гората на писаровското землище. Залесените площи са над 10 000 дка. Бракониерите не подбират - унищожават дори вековни дървета по поречието на Искър. Горските и селските пазачи почти всяка нощ обикалят района - рядкост е да се върнат без заловени секачи. Конфискуват им каруците и резачките, но след няколко дена те пак се връщат в гората. Понякога стават толкова агресивни, че се налага намесата на полиция и жандармерия. Няма управия, не се плашат от нищо, защото, като ги заловим, съдът им дава символични присъди, твърди селският кмет.

Математик гледа зеленчуци

„Не искам да кандидатствам за финансиране по програмите за селското стопанство, защото по тях плащат, за да не правиш нищо. Най-честата практика, ако ти одобрят проекта, е да обработваш земята, докато минат проверките, и после да я зарежеш заедно с продукцията“ - твърди 42-годишният Петър Павлов.

Той живее със семейството си в Плевен. Завършил математика и информационни технологии във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. После няколко години преподавал в плевенската езикова гимназия и разбрал, че тая професия не е за него. Върнал се в селото на родителите си и организирал градинарско производство. Обработва общо 5 дка, но му стигат. Със съпругата си имат маса на кооперативния пазар в Плевен, сами продават продукцията си и изкарват максимална печалба от нея. Парите стигат, за да се прехранва цялото семейство.

Поне половината от сегашните жители на Писарово са потомци на преселници от с. Боженица, Ботевградско. Предците им дошли по тоя край по времето на Борис III. Преди повече от 80 г. царят издал указ, с който оземлил с по 15 дка семействата, приели да се заселят в този край на България. Доста хора от Боженица се възползвали от предложението, натоварили цялото си имущество на каруци и дошли да живеят в Плевенско, за да обработват дарената от царя земя.

Най-старият авджия ударил 79 глигана

Дядо Боби е най-старият авджия в Писарово. Всички го знаят така и никой вече не пита за фамилията му. Тази година 84-годишният мъж ще извади 66-ия си ловен билет. Той е родом от Благоевград, но преди много време семейството му се преселило в Плевенско. Авджилъкът му е в кръвта по наследство. Досега е отстрелял 79 глигана и се надява тая година да ги закръгли на 80. От 42 г. накуцва, но тръгне ли местната ловна дружинка на излет, и той нарамва ижовката.
„Куцането ми е „подарък“ от диво прасе. Случи се на 23.IX.1973 г. - и досега помня всичко с подробности. Гръмнах глигана от 20-ина метра. Реших, че съм го убил, оставих раницата и пушката и тръгнах към него. Като наближих на два метра, видях, че окото му мигна“ - спомня си дядо Боби. Раненото животно скочило разя­рено, блъснало го в стомаха и го захапало за крака. За щастие ловджията имал и пистолет на кръста си и го използвал, но куцането му останало за цял живот.