141629 | 4 март 2017 | 11:59
Речта на президента Редев Радев на Тържествената заря-проверка по случай Трети март предизвика взрив на одобрение в социалните мрежи.
Тази реч винаги е била знакова за българските държавници.
Тя е първият им урок по национално достойнство, памет и признателност, който те изнасят не само пред цяла България.
Тази реч дава знаци навън, тя чертае ориентири, по които се движи обществото, показва ръст и величие на народа.
Затова българите са много придирчиви към словата, произнасяни на връх "Шипка" или пред паметника на Цар Освободител в София
Румен Радев издържа този изпит блестящо.
Показателите са няколко.
Първо, съдържанието.
Речта не беше изброяване на имена на дейци от нашето Възраждане и национално-освободителните борби с цел прелитане над историята. Радев вложи закодирано послание в нея – Корени и Памет като здрава нишка, по които едно общество трябва да върви към своето Бъдеще.
Общество без памет е по-страшно от общество без бъдеще, подчерта президентът. Историята не дава прошка на забравата...
В днешно време, когато се пренаписват цели страници от историята ни, когато се заличават събития и факти в услуга на либералните теории, паметта за миналото е условие, без което не може да има История за народ, държава и човечество.
Народната памет свързва безброй поколения по стъпалата на Историята, които водят нагоре или надолу, но винаги напред към Бъдещето. „Затова е нужно да помним. Да не забравяме онези луди глави, които със саможертвата си върнаха българския въпрос в дневния ред на Европа”, посочи държавният глава.
И вмени като дълг пред поколенията Паметта да бъде нашата Библия.
Второ, съобразяване с историческите факти.
Президентът Радев не се притесни да стъпи здраво на фактите от Историята – спомена „синилата от бича и следите от теглото”, подчерта че „дори пет века османско иго не изтриват спомена за това кои сме”, и най-важното - не си затвори очите пред руския фактор за нашето Освобождение. Това е тънкият момент, в който слабите политици и държавници се провалят на урока по История у нас. Този изпит не издържа преди пет години президентът Плевнелиев, когато в първата си реч за Трети март услужливо „забрави” Русия и нейната решаваща роля за българското Освобождение. Това му костваше не само гневните нападки, но и презрението на по-голямата част от народа, което го съпровождаше до края на мандата му. За разлика от него, Радев демонстрира, че е държавникът, който не служи на чужди влияния и на привнесени политически внушения.
Трето, емоционалното внушение.
За всяка реч е много важно как е произнесена, какво чувство е вложил ораторът в посланието си.
Радев прознесе своето тържествено слово от душата си. И затова то стигна до сърцата на българите.
Радев не чете от смачкано листче, извадено от джоба му, както правеше винаги Плевнелиев. Той не се запъваше, не търсеше думите.
Говореше бявно, ясно, отчетливо, всяка дума падаше като камък. Правеше емоционални паузи, за да подчертае това, което казва.
Речта му беше стройно подредена, всяко изречение имаше своята логика, дълбок смисъл и послание. „И нека не гледаме на миналото като на бреме. Миналото е капитал”, заръча Радев.
И не само това – президентът се опита да вдъхне самочувствие от миговете на поражения, с които е обагрена нашата история, и да ги превърне в стимул за младите поколения: "Защото всяко поражение е урок, а всеки триумф - вдъхновение, когато страниците на историята се четат със смирение и признателност към жертвите - своите и чуждите!”
И му се получи.
Четвърто, реакцията на публиката.
Отдавна българите искаха да чуят такава реч от своя президент. И затова я посрещнаха с толкова възторзи.
Те искаха да видят в държавния глава въплъщението на своето отношение към миналото ни. И Радев им го даде.
Искаха да бъдат емоционално разтърсени от миналото ни величие. И Радев го направи.
Искаха някой от големците там, горе, най-после да извика „Да живее България”. И го чуха от Радев.
Мобилна версия
RSS канали
