Днес, когато най-нашепваните думи са любов и вино, се сещам за автора на един от най-вдъхновените химни за любовта Евтим ЕВТИМОВ.
И ви предлагам разговора ни от една далечна в годините среща -
на 20 януари 1996 г.
Авторът на „Горчиво вино” ме посреща в дома си с пирински чай. На масата са издадените посмъртно две стихосбирки на Петя Йорданова – 30-годишната любов на Евтим Евтимов.
Поетът си спомня откъде е брал билките за чая, разказва за планинските си пътешествия с Петя. Преди няколко дни посетил Дамян Дамянов, който отново се опитва да преодолее поредната криза. „Неговият живот е подвиг. Само духът го крепи. И аз съм изпадал в кризи, само паметникът не се променя и само на снимка човек остава такъв, какъвто е”, като в унес реди мислите си Евтим Евтимов. И отново в разговора ни изплува образът на Петя...
– Тя беше една от най-хубавите жени в София, много интелигентна. Аз имах вече 12-годишен брак. Но какво стана, как стана, три-четири години след като видях Петя, се роди другото – Любовта, Творчеството. До сетния дъх бях в болницата до нея. Тя беше сигурна, че ако аз съм там, най-лошото няма да се случи. Последните думи, казани за 2-3 часа, в които не ме пускаха в реанимация, били: „Евтим ще дойде, ще строши прозорците. Кажете му, че загивам”. (Виждам, че във всички ъгълчета на дома стои портретът на Петя Йорданова, а в библиотеката – нейните книги.)
– Как се съхранява толкова време една любов?
– Ако има обяснение, няма да е любов. И при това – жената е чужда. Но тук тя си беше като у дома. Този дом е подреден от нея, ето тук (показва ми бюрото ú) тя пишеше.
– Не се ли разкъсвахте да я делите със семейството ? Не се ли чувствахте грешник?
– Най-хубавата любов е разпятие. И красивото е, че е разпятие, а не е нещо сиво и скучно. Иначе цял живот, не само в любовта, аз се чувствам грешник. Не вярвам на светци. Вярвам на грешници – те търсят истината. Минавал съм през греха, за да стигна до истината, както понякога човек през смъртта стига до безсмъртието.
– Притесняваха ли ви одумките зад гърба ви?
– Те бяха до години. После обществото, не само у нас, но и в чужбина, ни прие. Човек ако се съобразява за какво го приемат и за какво не... по-добре да не живее. Във всичките си книги сам написал: „На тебе, Обич моя!” Тя не ми позволяваше да пиша името, за да не омаловажавам Голямото между нас. Последната ми книга е венец за нашата Любов.
– Защо не се оженихте?
– Този въпрос не е стоял между нас. След смъртта някои от нейните приятелки ми казаха, че са я питали защо не сме направили и тази формалност. Нейният отговор бил: „Не искам сутрин като стана, Евтим да ме гледа като всяка съпруга, рошава и намусена – искам да ме запомни такава, каквато ме е приел...” Тя ми помогна много. Когато дойдох през 1966-а година в София, бях младо момче. С приятели обикаляхме кръчми и барове – ходехме с Георги Джагаров, с Йордан Матев, със Стефан Гецов. Петя ми каза: „Виж какво, те са си направили творчеството. Не ме е яд, че ще ходиш по барове, дори и други работи да правиш, но ще се погубиш като автор”... Правехме всичко заедно, един друг си редактирахме стиховете.
– Имаше ли сянка на ревност между вас?
– Имаше, разбира се. Ние сме живи хора. Без да се натрапва, тя ме пазеше като творец от жените. Обикновено за един любовен поет се говори, че всички жени са негови. Може странно да ви звучи, но за мен това не е вярно. Иначе не бих писал 30 години за една и съща жена.
– А защо си върнахте партийния билет?
– По онова време 99% всички бяхме еднакви. Вярвахме, разколебавахме се. В последната, най-силната ми година, когато бях главен редактор на „Литературен фронт”, излязоха много статии за необходимостта от промени. Първи повдигнахме въпроса за водите на Места, в 1987-а написахме „Милост за Русе”, въпреки че в ЦК на БКП ни викаха и изрично ни забраниха да пишем за Русе. Живков ме извика и ме попита: „Кой стои зад теб?”. Боже Господи! Чудех се какво да му отговоря. Би трябвало да кажа: „Всички!”, защото всъщност никой не стоеше зад мен. По едно време ми дойде на ум да му кажа: „Др. Живков, зад мен стоите Вие и Горбачов”, но замълчах. Нещо ме накара да си спомня, че между двамата вече не вървяха нещата и казах: „Стои съвестта ми”. Живков ми отвърна: „Вземи промени тоя вестник или трябва да го напуснеш”. Разбрах, че всичко е решено... „Мислех, че помагам на перестойката, др. Живков”, казах. Той мълчи. „В такъв случай считайте, бръкнах си в джоба на сакото, че си връщам партийния билет”. „Това е твой въпрос”, и с тези думи на Живков се разделихме.
Не съм се чувствал дисидент, писал съм за неща, в които съм вярвал. Макар че по-късно съм разбирал заблудите си. Но не се отказвам от нито един написан ред.
– Кога сте изпитвал страх?
– След всичко това. И то не е страх, а прозрение. Аз си мислех, че правя нещо за доброто на партията, на перестройката, а се оказа, че на най-високото място едно говорят, а друго вършат. И тогава се уплаших за себе си – сляп ли съм? Прави са майките, които в ранни години удрят по една плесница на децата си, да се опомнят. И аз трябваше да получа една плесница, за да отрезвея. Благодарен съм, че ме изгониха от вестника, иначе нямаше да напиша книгата си „Причастие”.
– Коя е вашата клада?
– Моята клада си остава любовта. Никога не съм мразил. Някои мислят, че съм благодушен човек – не, често кипвам. Но пред жена никога не съм казал цинична дума. Никога не съм написал „Омраза за омраза” или „Кръв за кръв”, както е сега. Девизът на моята поезия е „Обич за обич”. Това научих от Библията.
– С какво си „почивате” от поезията? Готвите ли?
– Докато бях в Петрич, не знаех дори как се вари фасул. Но животът ме научи и сега съм великолепен готвач. На Петя не съм разрешавал да готви, само баници и сладкиши да прави. Готвех за двама, а тя казваше: „Какво слагаш в тези манджи? Неща, които взаимно се изключват, при теб добиват особен вкус”. След смъртта се научих и аз да правя баници. За мен готвенето е като да пишеш стихове. И...обичам да пия горчиво мелнишко вино. Цялата ми поезия минава под знака на горчивото вино.
– А на кого са посветени най-новите ви любовни стихове?
– (Смее се загадъчно.) След смъртта на Петя, казах, че един любовен стих няма да напиша. И наистина от 1991-а млъкнах. На всичко отторе аз се славя за еднолюб. С какво ме наказа Господ, тежкó на жена да тръгне с мен. Тръгнах с една като ученик – единствено нея целунах за първи път и се ожених. 12 години! После тръгнах след Петя. 30 години! Преди една година една хубава котка ми пресече пътя и пак се случи нещо с мен. Яви се Непознатата. Щом написах нова любовна стихосбирка, разбрах, че е дошло Другото. Знам, че много жени ме обичат и това ме крепи. На всяка крачка може да намериш жена – една ще ти откаже, друга ще те приеме. Поезията обаче иска Другото. Ето книгата ми вече е набрана и тя е посветена на новата Любов.
– Завиждат ли ви приятелите?
– Георги Джагаров, Бог да го прости, ми каза в болницата: „Евтиме, радвам се. Кажи ми, пак ли е женена?” Отговорих му: „Аз съм прокълнат вечните ми любови да са женени”. С мъжа на Петя 25 години сме се разминавали, без да разговаряме. Но се прегърнахме на гроба . Носех калии. Само на нея съм поднасял калии. Сложих ги върху гроба и посках от жените там една ракия. След малко племенницата на Петя идва и ми казва: „Господи, какво чудо стана! Калиите бяха поставени настрани и Пенко, мъжът на Петя, ги премести”. Така, както съм ги поставил, поверието било, че ще умре и този, който ги е сложил така...
Сега пиша по-свободно, в стиховете има дори и бедра. Петя беше фин човек и не ми позволяваше такива неща.
Но ето:
Бедрата ти, два златни водопада
над мене сякаш падат от небето
и моята душа отново млада
отвеждат някъде в небитието.
– Не ви ли притеснява разголването на тези години? Почти опирате до еротиката.
– Е, щом ме питате – ето и последното: „Гасене на вар”:
Какъв неземен Божи дар
аз мога вече в тебе да открия.
За мене ти си негасена вар,
а аз наверно вече съм варджия.
От твоите безумни чудеса
сърцето ми от лудост е обзето
когато на леглото те гася
запалват се Земята и Небето.
Допивам си чая. Евтим Евтимов ме изпраща с думите: „На тези години ми трябват чаша вино, бял лист и хубаво момиче. И запомни – мъжът не може да е мъж, ако жена не го признае”.