23850 | 22 дек. 2015 | 14:28

Аплаузите на зрителите са вид любов, усещам всяко движение в залата. Публиката е тигър - или ще те погали, или ще те изяде, казва актьорът, чиито представления взривяват всяка зала

Камен Донев е култов актьор, феномен, по когото публиката в последните 10 години е пощуряла. Мегаталант. Писател. Сценарист. Режисьор. Танцьор. Сценограф. Човекът оркестър. На спектаклите му залите са пълни. Два часа щедро раздава оздравителен смях. С ирония. И сарказъм. До пречистване. В момента, в който го видиш, искаш да се засмееш. Да забравиш всичко друго.
Гледам рошавата му коса, ръцете му като че ли издават по-скоро притеснение, отколкото самочувствие, очите му са малко тъжни, а пък аз искам да видя смях. И се хващам за народната музика, която за него е “необяснима любов”.

- Защо в спектаклите си стъпваш толкова силно на народната музика, това ли е в кръвта ти?
- Народната музика е необяснима любов, която не мога да я разтълкувам. Явно е заложена в генетичен код. Народната музика е нещото, което най-силно ме кара да се вълнувам. Може би идва от факта, че съм израснал с нея и затова разчитам много на музиката като изкуство.

- Признателен си на баща си за това, че те е качил на сцената още като дете. Ако не беше те включил в танцовия ансамбъл “Найден Киров”, какво щеше да стене от теб?
- Един Господ знае. Това беше много особен момент в живота ми. Баща ми изчакваше да порасна, тъй като започнах да танцувам още в 5-6 клас. Ходех три пъти седмично на репетиции. Доставяше ми голямо удоволствие, макар че баща ми проявяваше доста взискателност към мен, не се ползвах с никакви “привилегии” като негов син. Бях наравно с големите. Това ме мотивира. Истината беше, че много исках да танцувам, а баща ми не ми разрешаваше, заради това, че не бях на необходимата възраст, която се изискваше.

-Как все пак “проби” баща си?
- Помня една вечер много плаках вкъщи, защото той не ме взе със себе си на репетиция. Майка ми му се обади и му каза: “Камен седи тук и плаче, вземи го!” И той каза: “Хайде, идвай!” И аз на бегом към залата...Така започна всичко. Вълнението, което тогава изпитах в залата за репетиции, беше много по-голямо отколкото да се качиш на сцената. Защото влизаш, отваряш вратата и прекрачваш в един салон, пълен с около 40-50 човека танцьори, певици, оркестранти, усещаш топлия въздух, усещаш - тя е една специфична миризма, която я има в спортните зали, в танцовите салони - на хора, които се движат. Усещаш едно вълнение, една емоция... И изведнъж всички погледи се обръщат към теб и казват: “Кой си ти?” Спомням си, че като влязох и докато вървях до последната редица най в дъното на залата, някой даже ме ритна отзад. Така стана моето “кръщене” за народните танци.

- Говориш колко вълнуващи са били тези първи няколко минути в залата за репетиции, а помниш ли мига, когато се изправи за първи път в зала 1 на НДК и публиката очакваше с вълнение да види какво ще направи Камен Донев? Връщам те преди 15 години, когато никой не очакваше в тази огромна зала моноспектакъл. Един срещу 4 000! Това беше супер предизвикателство, ти излезе сам срещу всички.

- Истината е, че излязох най-вече срещу себе си. Исках да видя мога ли със същата сила на голяма сцена, каквато е НДК, да пресъздам това, което правя и на малка сцена. Тогава моят голям приятел, режисьорът Стоян Радев ми каза: “Може би трябва да играеш така, все едно играеш за един човек в такава голяма зала”.

- А когато играеш, гледаш ли в очите на един човек?
- Усещам цялата зала, всяка мимика, всяко действие на зрителя. Но в актьорската професия има един принцип - не се гледа конкретно, директно човек от публиката, това е като Божи закон. Не че не мога да го правя. Понякога съм го правил - заиграя се с някого от залата или някой се обади от първия, втория ред, но това не е редно. Защото зрителят е притеснителен и когато го погледнеш в очите, изведнъж нарушаваш едно правило, разчупваш един договор - вадиш го от неговата приятна анонимност и той се чувства неудобно. А на него му е хубаво да е някъде скрит там, долу в тъмнината на залата и да се наслаждава на онова, което се случва на осветеното място. И това е негово не само право, ами негово особено очарователно състояние като зрител. Той се чувства много добре в тази роля, нещо като вид воайорство, един особен поглед към случващото се на сцената.

- Кога усещаш, че публиката е твоя?
- Когато хората мълчат и когато не се движат - когато не си говорят един на друг. Най-силно се усеща публиката в паузата. Ако направиш пауза, независимо дали е голяма или малка, и нищо не се случва в тази пауза, има само въздух и тишина, тогава чувстваш дали спектакълът става... Когато за първи път застанах срещу публиката в зала 1 на НДК най-странно беше усещането, че играеш срещу една огромна пещера, тъмна. Публиката не се вижда, осветлението на сцената е силно, хората остават някъде там далеч в тъмното и реакциите им идват с няколко секунди закъснение. Първият път това много ме изненада, не го бях предвидил и започнах да ги изчаквам - идват реакции от долу, от партера, после от първи балкон, а има и втори балкон. И аз си казах: трябва да изчаквам реакциите, иначе се застъпваме един друг със зрителите и излиза все едно, че проявявам неуважение към хората, а то не е така. От друга страна гледам да поддържам темпо, тъй като разказът е динамичен, пък и все пак не мога да се разпростирам безкрайно във времето. Това съм запомнил от първото ми представление в НДК. След това вече връзката между мен и публиката стана по-изградена, по-здрава, не се притеснявах толкова какво ще се случи.

- Защо избра за спектакъла си в зала “Арена Армеец” сватбата?
- Защото сватбата е преломен момент в живота на човека, това определя пътя му по нататък. Поемаш в ръцете си още един живот. Поемаш отговорност – и мъжът, и жената. И тази отговорност е свързана с изпитания и в трудни, и в щастливи моменти. После идват децата. Сватбата тотално те променя – откриваш неща у себе си, които не си знаел, и за човека до теб – също. Просто минаваш в друг етап от живота си. И това ми е интересно да го изследвам и да го покажа. А пък балканските сватби са такова преживяване, все едно идва краят на света.

- Сръбската нишка в това отношение е много колоритна.
- Да, Балканите са земя на крайности. Интересни са ми всички ритуали, богатството на фолклора, темперамента, подвикванията, репликите, краденето на булки, носенето на петли, разбиването на врати. Къде другаде има проверката дали булката е девствена, дали ракията е блага, къде три дни се пие и гърми с пушки до степен, че цял месец след това не могат да се освестят. Кръвта на Балканите много кипи.

- Какво са за тебе аплаузите, тогава когато изригне залата? Вид нирвана ли е?
- Няколко силни варианти на аплаузи съм преживявал. Единият е повърхностно ниво - аплаузите като мечтана почивка. Защото, когато наложа високо темпо на спектакъла, идва момент, в който имам нужда буквално от няколко секунди да си поема въздух. В по-дълбок смисъл аплаузите са една необходима за актьора награда, мъничка награда, която обаче събира в себе си целия смисъл на това, което той прави. Още по-надълбоко, ако трябва да говоря, аплауза е вид любов. Той ти засвидетелства не само това, че на зрителя му е интересно и те харесва, а и че ти дава подкрепа. Мощният аплауз е голяма любов. И идва на място, означава че си достигнал същината, достигнал си гръбнака на нещо, което искаш да кажеш на хората и между теб и тях е станала някаква спойка, дълбока връзка. Друго измерение на аплауза е съпричастност. Да речем, когато кажеш нещо, което не е смешно или остроумно, но е много вярно, просто си го казал така, както трябва да бъде, и следва аплауз - това е израз на някакъв чисто човешки момент, че са те разбрали, че те подкрепят. И, разбира се, най-силни са финалните аплаузи, които осмислят и ти дават това удовлетворение, от което имаш нужда, и заради което си се качил на сцената.

- А как се чувстваш след представление? Мариус Куркински ми е разказвал как след бляскави аплаузи се чувства ужасно самотен, как в къщи демоните му го връхлитат, той иска да стои на сцената и да не от там. При теб как е?

- При мен е точно обратното. Аз се чувствам много силен, толкова силен, че мога да изиграя още веднъж представлението. Споделял съм го с приятели, не за да се правя на оригинален или да парадирам с нещо, а защото това е самата истина. След силни аплаузи съм зареден с огромна енергия, с физическа енергия, чувствам се щастлив - може би не е точната дума, но съм радостен. Радостен, че не съм предал онова, за което по някакъв начин се боря с моето изкуство. Радостен съм от това, че не съм разочаровал публиката. В моя актьорски път съм преживявал и спектакли, при които съм получавал не дотам добро разбиране от страна на публиката, за което тя не е виновна, и съм преживявал дълбоко това отношение. За мен е много болезнено да слезеш от сцената и да видиш, че хората не са съпреживявали с теб, не са доволни от това, което си им предложил. Болезнено за актьора е, когато публиката е разочарована. Ужасно е да го видиш! Но понеже харесвам азиатските култури и тяхната философия, съм приел провала като част от пътя напред. И ако ми се случи, няма проблем да го преживея.

- Това е някакъв вид смирение?
- Да, човек трябва да е смирен с онова, което му се случва, да го приема. Може да ти звучи банално, но го приемам дори като нещо полезно. Ако има провал, значи е трябвало да има провал. Ако има грешка, приемаш грешката и продължаваш нататък. Не страдам от това. Много харесвам думата “смирение” и съм намерил утеха в тази дума. Смиреният човек е онзи, който осъзнава, че има и по-важни неща от самия него. Че има и неща, за които си струва да се жертва. Смирението е свързано с голяма любов към другите и стремеж да ги разбираш. Да не се опитваш да се налагаш. Искам да ти отговоря и за онова усещане след спектакъла, което ти е споделил Мариус, за чувствата след това. Мен не ме измъчват демони. Онова, за което мисля след края на спектакъла, е как ще изляза някъде с приятели и ще седнем да си приказваме. Винаги го правим, когато можем и няма нищо по-хубаво от момента, когато идват хората в някакъв ресторант и ти казват: "гледахме те тая вечер" и започват да говорят с теб. Никога не се затварям, не преживявам нещата като Мариус, аз просто искам да продължа да усещам отношението на хората към мен.

- Славата блазни ли те?
- Никога не ме е блазнила славата. В квартала където живея, аз живея до НДК, ходя си нормално по улиците, срещам се с хората, поздравяваме се, не се крия зад очила, зад шапки. Който ме познава, ще го потвърди.

- Искам да сложа ново заглавие на твоята най-известна постановка. Може ли да я наречем: “Възгледите на един политик за политиката”. Как би изглеждал един такъв твой спектакъл?

- Бих направил "Възгледите на един учител за политиката", не на един политик.

- Но аз искам да те вкарам в ролята на политика, който критикува политиката, а не в ролята на учителя.
- Цялата работа е там, че самото словосъчетание “Възгледите на....” е замислено като лекция. А бидейки политик, тогава не би трябвало да говорим за възгледите. Но дори да приемем, че окей, спектакълът е за възгледите на един политик, тогава идва изцяло професионален, структурен и драматургичен въпрос: кой е този политик, който аз играя - дали играя себе си Камен в ролята на политик или играя някакъв събирателен, нарицателен образ на политик. Кой е той, от коя партия е? За мен тук няма провокация, за съжаление. Защото политикът като субект, като професия на мен ми е напълно безинтересен, тъй като това са хора без позиция. В политиката, ако се вгледаме по-внимателно, ще се види много ясно, че поради самата партийна система няма как да има хора с позиция. Видяхме през годините как хора с позиция много бързо биват отлюспвани, забравени, охулвани. Имаше много такива случаи и ти ги знаеш по-добре от мен. А за мен е много важна позицията. Заставайки на сцената, аз искам да заявя нещо пред публиката, за което се боря, нещо, от което се възмущавам, което искам да променя, да намеря някаква панацея. Така че, ако погледнем от друга страна - да речем да изиграя политик, който има своя позиция за нещо – да, бих могъл да го направя. Но не мисля, че това ще е интересно. Тъй като аз обичам да оглеждам нещата от всички страни и се поставям на мястото на публиката, която ще гледа един политик, когото е виждала цял ден по телевизията, дори и да го изиграя добре, на хората няма да им е интересно, тъй като материята е пошла, тя не е радваща.

- Даваш много жестока оценка за политиката и политиците.
- Имам една фраза за политиците, която включих в третия си моноспектакъл - политиците са тези, които презират тези, които ги избират.

- Звучи отчайващо!
- Не знам защо става така. И моят учител Азарян ме учеше винаги да оставаме учудени и наивни към света. Разбира се, опитвам се да съм такъв и съм такъв, но виждайки спецификата на политиката, никога не мога да имам някакво положително отношение към нея, дори за уважение към тези хора не може да се говори. Защото, ако трябва да съм верен на сърцето, очаквам тези хора да обичат, да са съпричастни, да са състрадателни, да са добронамерени, да са морални... След толкова години някаква демокрация, за съжаление аз не виждам това. Тогава към какво да изпитвам уважение? Да не говорим за нещо по-силно като респект или преклонение... Няма имена, няма светли фигури, няма личности днес в политиката, които да събуждат положителни емоции. За мен поне няма. Има едни изключително обиграни хора, безскрупулни, наистина безскрупулни, които нямат никаква спирка, нямат никаква задръжка, за да прокарат своите интереси – лични, партийни. Това дори е по-страшно от организираната престъпност. Ти ме попита за предателството – ето, това се нарича предателство. Престъпникът поне не претендира, той е такъв. А този, който е там горе и претендира да управлява, да обича, да се грижи, за спазва закона, да мисли за просперитета на народ и държава - той не го прави. Значи ако говорим за предателство, ето това е голямото предателство.

- Каква цена плати за успеха си?
- Годините, в които играех в театър „Българска армия” аз използвах да се уча. Но в един момент работата много натежа - играех почти всяка вечер до късно - по 22-23 представления в месеца. Нямах личен живот. Живеех под наем, нямах семейство, нямаше и как да имам - ставах в 8 часа и си лягах в 12. Така беше в продължение на повече от десетина години. По време на т. нар. реформи в театъра, които така и не станаха, в театралните среди най-много се говореше за това какъв трябва да бъде един театър, как да функционира, колко трябва да печели. И ако печели, това прави ли го по-различен, по-лош. И някак естествено аз прецених, че повече нямам място в щатния държавен театър, защото нещата там са абсолютно капсулирани и не дават поле за развитие. А нали в този кратък човешки живот мечтаем, искаме да се реализираме пълноценно. Така в мен назря решението да изляза от структурата, наречена “държавен театър”, и да се пробвам сам, в открито море. Без да знам, дали то ще има успех. Три години подготвях първия си моноспектакъл.

- Защо моноспектакъл?
- Защото, ако иска актьорът да покаже себе си най-добре, а и най-безболезнено във финансов аспект, трябва да излезе сам под прожектора. Трудно е сам да финансираш спектакъл с десет човека, да плащаш, да инвестираш и т.н. Този моноспектакъл от години зрееше в мен. Без да знам, дали ще се хареса.

- Това не е ли голям риск - да напуснеш театър с осигурена заплата, с планирани спектакли и да излезеш сам на улицата? Кой те подкрепи, кой ти сложи рамото?
- Сам реших да го направя. Рамо ми даде Вивател. Казах си, че нямам право да предавам младостта си. Колкото и да звучи би странно, но често мисля за старостта. Не защото нещо има, а защото хората около мен остаряват, променят се и аз виждам всичко това. Освен това винаги съм бил състрадателен, съпричастен съм в сърцето си към слабите хора. А възрастните хора по някакъв начин слаби. Когато реших да изляза на свободната сцена и да започна своя път, си казах: “Камене, сега си на трийсет и няколко години и нямаш право да отлагаш! Нямаш право да чакаш и да се надяваш, че нещо ще се случи, което да ти даде това удовлетворение, което искаш! Изявата няма да дойде от друго място, никой няма да те извика нито в киното, нито в театъра. трябва да поемеш по свой път и да правиш това, което най-силно усещаш, че искаш да правиш!”

- При кого отиде първи и при кого сподели идеята си?
- Не помня, може би даже не съм споделял. Може би с родителите си съм говорил първо. Баща ми, светла му памет, само вдигаше рамене и казваше: “Помисли!” Той беше човек, който винаги обмисляше всичко. Аз бях по-импулсивен. Майка ми ми е казвала, че ме подкрепя, каквото и да направя, че ще бъде с мен до края - нещо, което всяка една майка би го направила за детето си. На тях съм споделил. Това беше. Просто си казах: “Ето, животът има такова измерение. Човек до една възраст трябва да направи нещо, после друго. И ако не го направиш, ако нямаш силата да рискуваш, после много съжаляваш”. Много е горчиво, когато си на някаква възраст - да речем над 50 години и нататък - и да почваш отначало. Особено това важи за твореца. И идва моментът, в който си лягаш и си казваш: “Добре де, защо навремето не го направих това?” Предполагам, че е тежичко. Аз, слава Богу, поне на тоя етап мисля, че съм направил каквото ми е било по силите, за да не си задам след години този въпрос. Ако е рекъл Господ, може би за нещо друго ще съжалявам, но не за професионалното си развитие. Засега най-важното е, че за това, което съм избрал да правя, нямам капка съжаление, дори за секунда! За нищо - и за трудностите, които съм претърпял, и за рисковете не съжалявам. Защото наградата е огромна. И тя идва от хората. Попита ме за цената на успеха - за мен цената на успеха в една дума е Труд.

- А ако не беше успял със свободната сцена? С моноспектакъла?
- Щях да го приема лично и като голямо поражение. Когато реших да напусна сигурното място в театъра, щатната бройка, аз го направих с пълното съзнание, че трябва да се боря сам. Аз не съм крепостен актьор. Аз исках да бъда честен със себе си. Исках да се чувствам истински пред себе си. Тогава и наградата, и поражението биха били големи. Мен ме сполетя първото. Хората оценяват това, което правиш от сърце.

- Хуморът в спектаклите ти е завладяващ, на места - остър, стигаш до сарказъм дори. Осмиваш българина, нравите му. С какво чувство го правиш?
- Всичко, което правя, не е със злост. Не мразя българина, радвам се, че българинът умее да се смее над себе си. Иронията е начинът да се погледнем отстрани и да се променяме. Даже са ми казвали хора, след като са гледали „Възгледите ...“: „Промених се! Вече не пресичам на червено и не храча по улицата!“ Значи съм постигнал целта си. Значи съм бил чут и разбран. Срещал съм хора, които ми казват, че ме обичат. Много често след спектакъл при мен идват момчета и момичета и казват "Мога ли да ви прегърна?". Това е страхотно усещане. В живота няма как това да се случи.