39028 | 9 юли 2015 | 14:32

Защо авторът на „Под игото“ е все по-актуален днес

Ако проговорим с клишетата на юбилейния патриотизъм, ще кажем, че Вазов е Патриарх на българската литература, венец и сърцевина на Канона, велик изобразител на народните неволи и въжделения.

Когато твърдим, че българската литература си има Патриарх, самите ние се определяме като паство - общност от вярващи, сплотена около високи думи и съдбовни ценности. Питането за Вазов е питане за здравината на тази духовна „църква“, за онова символично място, където сме влезли през Възраждането и откъдето може би вече се готвим да си тръгнем.

Името Вазов е културна и идеологическа парола на българите.

Вазов е възвишението на националния романтизъм и интуитивните страхове от железните клетки на модерния свят, от света на парите, пазарите и позорищата.

Патриархът Вазов с упование е изговорил извисените думи, около които е центрирана колективната ни съдба. Това го прави един от най-значимите архитекти на българската национална идентичност, велик строител на общностния дух.

Вазов е възпял романтически разкрасения образ на българския народ - като гарант на ценностите и неуморен пътник по пътищата на историята.

Вазов е написал „Епопея на забравените“, за да ни напомня, че колективната памет е върховен гарант за историческото ни съществуване. Колективите живеят чрез героични разкази и загиват в позорни мълчания. В деня, когато престанем да разказваме за високите си дела и да прославяме големите си герои, ще престанем да съществуваме.

Вазов е възпял сладостта на българския език, за да ни убеди, че словото е онова място, където разпилените човеци се събират и стават народ.

Вазов се е трогнал до сълзи от красотата на българската природа, за да ни покаже, че националните общности не живеят в природни условия, а в културни условности - в символична география. Балканът престава да бъде планинска верига и става герой от драма и епопея, пазител на съдби и вдъх­новител за подвизи.

Вазов ни е призовал настоятелно да се вглеждаме в пукнатините, отворени между идеалите и реалността, да боледуваме от духовния и нравствен недоимък. Патриархът не е само възторжен певец на възвишеното, той е пристрастен критик на нищетата и грозотата на този свят.

Вазов ни е завещал да бъдем обществено ангажирани - да сме способни да изоставим софрите и да подпалим къщите си в името на свободата. Романът „Под игото“ разказва за това как частните хорица на предвидливостта и страха се превръщат в луди глави и в пиян народ. Най-лудите глави в този роман са водени тъкмо от героическа ярост, онази, която преди четири века възпя изгореният на клада Джордано Бруно.

В мигове на най-дълбоко отчаяние Ботев наричаше „идиоти“ онези предвидливци, които си седяха по домовете и повиваха страховете си. Да припомним, че в дълбоките си „гръцки“ корени думата „идиот“ назовава точно това - частния човек, който не се интересува от общите дела, който седи с гръб към полиса и нехае за неговата съдба. За старите гърци това поведение става синоним на човек със слаб ум и софистите са развили точно тази смислова посока в думата.

Не на последно място Вазов е завещал на „паството“ силата на любовта и енергията на оптимизма. Без любов към хората и към Родината нищо не съм - това е Вазовата перифраза на апостол Павел. Без вярата, че светът ще бъде различен, че народът ще порасте и че България ще пребъде във вековете, животът е безсмислен и ценностно невъзможен.

И пак да зададем въпроса - „Какво е Вазов днес?“

Едно старо клише се стреми да ни убеди - Канонът е списък от книги, които всеки почита, но никой не чете. По тази логика и Вазов се чете все по-малко въпреки периодичните припадъци на ревнивото към списъци и именници общество.

Вазов е остарял, казват ни, и никак не може да проговори на съвременното светоусещане. Той все повече става „велика сянка“, вградена в основите на идеологичеката „църква“. Сходни неща са говорили и преди повече от сто години, когато са редили Вазов в списъците на „старите“, за да се похвалят колко различни и напреднали са „младите“. Днес, ако го четем внимателно, ще се убедим в обратното - колко „млад“ и ценностно актуален е Вазов, за разлика от своите агресивни космополитни опоненти.

Канонът е жив, защото все още има разбиращи умове, а не защото го хвалят истерични гласове. Канонът е духовно и диалогично пространство, а не е сандък с нетленни мъртъвци и безценни творения, пазен от разлютени националистични милиции.

Вазов е все по-актуален в една страна, чиято символична география се смалява и е на път да изчезне под пластовете на пошлостта, колективното бездарие и култивираното безпаметство.

Вазов е все по-актуален в дните, когато високото символично пространство на българския език е затънало в бездарието на цинизмите и в немощта на клишетата. Там, където колективното ни бъдеще се описва като „дългосрочна стратегия“ без изход, а най-лютите врагове на българите са другите „лоши“ българи.

Вазов е все по-актуален в поредните комформистични времена, когато любовта към Русия е заклеймявана лично от главнокомандващия български „цар“ като най-срамно предателство на националните ни интереси.

В епохите на ценностна дезориентация старите пароли за принадлежност („Аз съм българче...“) се прераждат като пародии и се вкоравяват в пози на сервилност („Аз съм покорна интернационална маймуна, пазителка на комунистическите/европейските/американските и прочие ценности“).

От нас и само от нас зависи какво е Вазов днес.
Поредното име в епопеята на забравените.
Или осмислен духовен опит, който ще ни помогне да вървим откъм страната на доброто и истината, а не да слизаме устремно в долините на лъжата, омразата и злото.

Нарастваща тъмнина в гардероба на националните символи, отварян по празници, юбилеи и прочие сантиментални мероприятия.

Или отговорност, че и в утрешния ден страната България може да бъде нещо повече от географско понятие и геополитически плацдарм.

Човекът не е просто даденост, биологичен факт, казваше един философ, той е непрестанното усилие да бъдеш човек.

Това усилие ни е завещал Патриархa Вазов - усилието да бъдем човеци с идентичност, българи... Усилието да бъдем граждани, а не идиоти.