11699 | 14 март 2022 | 11:41
Вероника Азарова е завършила 9-та френска гимназия, английска филология и военна дипломация. През 2000 г. защитава докторат в областта на културната антропология. Интересите й са в областта на междукултурната комуникация, политическата антропология и семиотиката.
Член е на Американското семиотично дружество, на Художествения съвет на БНБ, зам. Председател на Българското семиотично дружество, Professor Honoris Causa, Institute for Biographical Categorization, Кембридж.
Многостранните й интереси и увлечения я превръщат в най-подходящия лектор за първия мастер-клас на академия „Живей елегантно“ на тема „Бижутата – стил, елегантност и индивидуалност“.
Академията е създадена от Антонина Стоянова (бивша първа дама и юрист с международна кариера), Богдана Карадочева и бизнесдамата Нели Беширова.
Преди да последвате линка по-долу и да се запишете за 19 март, научете повече за Вероника от нейното интервю:
- Как научихте за Академия „Живей елегантно“ и какво ви привлече към идеята да станете част от лекторите й?
- Научих за Академията почти случайно – от списание PremiumLifestyle. Приветствам идеята за създаване на такъв тип образователни клубове, които да разпространяват философията на добрия, качествен, елегантен живот – от това как да декорираме красиво масата, как да използваме седемнайсет прибора за хранене, как да се облечем, когато ни поканят на официална вечеря, какви разговори да водим, за да изглеждаме интелигентни, дори и да не сме чак толкова, как да контролираме гласа и емоциите си.
Не само как да завоалираме грешките в поведението си, а как да не допускаме грешки. Как да не изглеждаме като парвенюта, когато сме забогатели внезапно, и как познатите ни да не разберат, че сме обеднели, ако банките изведнъж ни приберат всичко.
Видях своя принос като споделя онова, към което имам отношение от най-ранна възраст, в което съм възпитана и образована и към което имам колекционерско, бих казала страстно отношение. И макар и нескромно да звучи – в което съм най-добрия и засега единствен специалист у нас. Това е история на бижутата, както и културата на избор, съхранение и носене на бижута.
- Издали сте толкова много книги на различна тематика – и художествена, и научна литература, коя е темата, на която позволявате да ви обсеби, без да се съпротивлявате?
- Вероятно това, че съм издала книги в различни жанрове – от „сериозни“ и по-академични, до роман и разкази, се дължи на факта, че съм HomoLudens, Играещ Човек, който изпитва удоволствие и интерес от всичко, което вижда и прави.
В подреждането на дома съм почитател на еклектиката – с модерни и старинни вещи, в гардероба ми има както много скъпи дрехи, така и дрехи от бутици secondhand (но никога от middlerange марки), а работата си се старая да осмисля така, че да ми бъде винаги интересно, все едно играя.
Ако в живота ми се наложи да бъда перачка, ще си играя с комбинациите от цветове на дрехите, докато простирам, ако ми се наложи да съм портиерка някъде – ще наблюдавам хората и ще си измислям истории за тях. Едни от първите книги, които баба ми ми прочете, бяха „Малката принцеса“ на Ф.Х.Бърнет и „Трима мъже в снега“ на Е. Кестнер. И в двете става дума за „падането отвисоко“, но и за това как да си създадеш нов свят, в който да оцелееш, и да вярваш, че винаги ще има „утро“.
И така – оказва се, че темата, която винаги ме е съпровождала, още от дете, е тази за превратностите в живота – как в един миг можеш да се храниш със сребърни прибори и в порцелан Розентал, а в следващия – да миеш стълбището на входа, където е апартаментът, който са ви национализирали. От това не може да ти падне короната, или – не от това може да ти падне короната.
Ние, децата на социализма, овладяхме изкуството да извличаме онова, което е полезно за нас, да се адаптираме към онова, което не можем да променим, и да се абстрахираме от онова, което може да ни унищожи.
Овладяхме умението да говорим няколко истини – една вкъщи, друга – в училище, трета - пред комшиите. И то без да имаме угризението, че лъжем, иначе много от нас не биха оцелели психически. А после започнахме отначало.
- Романът ви „Пръстенът с двата брилянта“, носи аромата на онази забравена изтънченост, властвала в градската атмосфера преди 9 септември 1944 година. Мислите ли, че чрез Академия „Живей елегантно“ тя би могла да се върне под съвременна форма?
- Обученията в стил и елегантност идват чак на трето място, тоест – те „могат да помагат, но не могат да помогнат“. На първо място е вроденият усет, сетивност, която няма обяснение, и с която някои хора се раждат, а други могат да завършат всички Академии за елегантност оттук до Бостън, и пак ще обуят черни обувки с бяла рокля.
Тази картинка видях, между другото, съвсем скоро, на снимка на завършващи такава академия – жени, учили три месеца стил и добри маниери, а на края очевидно са им казали: „За завършването – дрес код „бяло“! И всички бяха облекли кой каквото има – зимни, летни, деми-сезонни дрехи, кринолини, шифони, плетени елеци, само и само да е бяло. И до там – с обувките – пълен дизастър! Както е казано в “Три сестри“ на Чехов „Влиза Наталия Ивановна: тя е в розова рокля със зелен колан.“
От друга страна, виждаме изключителна красота във фолклора – в шевиците по престилки и ризи, в начелници и накити – все дело на жени, които не са можели дори да четат и пишат.
На второ място е семейството, средата - за това дали си израснал сред книги и картини, килими от Бухара и виенски мебели, дали са те водилина опера да гледаш „Лешникотрошачката“, и в Алианса, та после да рецитираш пред гостите Sur le pont, качен върху столче, а на пианото да си го докарал поне до Fur Elise. Или пък като дете си гледал мокети и тапети, и секции, върху които най-изящните вещи са били въртяща се гондола с лодкар и балеринка, човеци, направени от кутии от Marlboro и намигаща японка от стереокартичка.
Отгледана съм от баба си и в средата на нейни съученички, завършили Френския колеж и Класическа филология, жени, към които не вървеше да се обърнеш с „другарко“. В тези домове имаше всичко, което в относително бедна страна, каквато е нашата, с основание се приема за буржоазно (в смисъл на „градско“) – картини на стари майстори, сребърни и порцеланови сервизи, мебели с интарзии, от птичи явор, палисандър и махагон. Носеха пръстени с брилянти изумруди, и порцеланови брошки, пиеха коняк, пушеха – считаше се за много шик, и играеха бридж.
Някои бяха видели изселване, което евфемистично наричаха „евакуация“, други имаха деца или братя „невъзвръщенци“, та се бяха научили да говорят тихо, дори и вкъщи. Срещаха се и в апартамента на г-жа Павлинка, превърнат в частен фризъорски салон, но никога не го споменаваха, за да не й навредят. Затова и днес изпитвам огромна съпротива към ежечасната употеба на думата „дама“ – това не става с ядене на миди „Сен Жак“, а със стогодишно косене на английската ливада.
Академиите, които заявяват, че учат на стил и елегантност, всъщност учат на правилата и нормите на поведение, обличане, презентиране, неща, без които безусловно не може, conditio sinequanon. Те могат да култивират вкус, но не могат да го създадат изначално, могат да придадат лустро, но не могат да компенсират „първите седем години“.
- Завършили сте английска филология и военна дипломация, имате докторат в областта на културната антропология, как стигнахте до преподаването на курс за бижута? Или накитите са част от междукултурната комуникация?
- Във въпроса Ви се крие намек за парадокса в съчетанието „сериозно и научно“ срещу „светско и луксозно“ или подобни хипотетични опозиции. Отговорът му по някакъв начин отразява живота ми досега, но и любимото ми мото, приписвано, впрочем на Димо Казасов: „Умереност във всичко – въздържание от нищо!“
Като съвсем млада, годината беше 1989 г., започнах да работя в галерия и попаднах в среди на художници, с други думи – на онази пост-социалистическа бохема, на която изведнъж вече не й се налагаше да слуша тайно рок, да крие бради и дълги коси и да бяга от милиционерите по Великден.
Вкусих от всичко от тогавашния живот, и кисело, и блудкаво и сладникаво, но и с прекрасния вкус на младост, свобода и надежди.
След това дойде време на „сериозния ми живот“, който продължи повече от двайсет години – заживях сред академични люде, мой учител и съпруг беше един от най-големите ни етнолози и интелектуалци, проф. Георг Краев, защитих докторат, преподавам и до ден днешен в университет.
Четях и пишех за семиотика, за структурализъм и постструктурализъм. Явно са били предопределени за учене, за израстване тези години. Работех и печелех много, но на няколко пъти стигнах и до пълно разорение, продадох почти всичките си картини и бижута, което буквално ме спаси. Успях да запазя само някои наследствени бижута, старинни, с висока сантиментална стойност. Но никога не спрях да вярвам, че ще има „утро“.
А после „утрото“ дойде – срещнах мъжа до мен, с когото – показателно, се запознахме на изложба на К. Щъркелов, и с когото споделяме ценностите на един и същ произход и възпитание, вкус към изкуството, пътешествията и хубавата храна.
Благодарение на него постепенно успявам да възстановя колекцията си от бижута, да пътувам по света и да се наслаждавам на онова благоденствие, което на млади години е почти без значение, а с възрастта става все по-осезаемо важно. И накрая – това е свободата да мога да се занимавам с такива любими и луксозни неща като преподаването на курс за бижута.
Които – да, са средство за комуникация, но и нещо много повече – в чиито блясък виждаме отражение на самите нас.
Ако споделяте светогледа на Вероника Азарова и искате да се потопите в магията на бижутата, запишете се на:
https://lea-academy.eu/bg/obuchenie-sadarjanie/52/bigutata---stil-elegantnost-i-individualnost/
Мобилна верси
RSS
