21601 | 10 май 2026 | 17:23

Политическите партии не се считат за част от гражданското общество, но „значителен брой политици са членове на НПО‑та, които получават финансиране по оперативни програми“

Веселин Киров

Неправителствените организации (НПО) се превърнаха в ключов фактор в българския обществен и политически живот след 1989 г. Секторът, включва над 15 000 регистрирани организации в близо 900 населени места. Този бурен растеж постави НПО‑тата на карта като основни посредници между гражданите, бизнеса и държавата, но също така създаде нови зависимости и възможности за злоупотреби.

През изминалите 35 години влиянието на неправителствения сектор често е представяно като панацея за „дефицитите“ на прехода, но практиката показва, че много от тези организации са изпуснали от поглед обществения интерес.

Макар да изпълняват важни социални функции, българските НПО‑та са изправени пред остра криза на доверие и прозрачност.

Анализ на Балканската мрежа за развитие на гражданското общество отбелязва, че в България „има проблеми с отчетността, финансовата зависимост и корупция“ и че „данни от проучвания показват, че НПО‑тата сами възприемат корупцията като преплетена с дейността им“.

Тази корупция е свързана основно с управлението на европейски средства, разпределяни чрез държавната администрация. В същия доклад се подчертава, че политическите партии не се считат за част от гражданското общество, но „значителен брой политици са членове на НПО‑та, които получават финансиране по оперативни програми“. Тази пряка връзка между политици и НПО поставя под въпрос независимостта на сектора и създава предпоставки за конфликти на интереси.

Финансовата зависимост от външни донори се превръща в още по‑сериозен проблем. Според доклада „Civic Space Report 2025 – Bulgaria“ основните проблеми, свързани с достъпа на НПО‑тата до финансиране, не са решени и през 2024 г.; липсва диверсификация на източниците, липсват публични схеми за финансиране, а достъпът до европейски средства е затруднен.

България продължава да е на едно от последните места в света по дарителска култура – тя е на 133‑то място от 142 държави в индекса „World Giving“ през 2023 и 2024 г.. Поради слабата местна подкрепа много НПО‑та зависят почти изцяло от проектни средства, осигурявани от външни фондове, които често им диктуват дневен ред, несъобразен с местните нужди. Налице е и странното отсъствие на закон за доброволчеството – въпреки девет предложения в парламента през последните 12 години, България все още няма нормативна уредба, която да насърчава доброволците.

Зависимостта от външно финансиране не е просто административен проблем, а стратегически риск за демокрацията. През 2020 г. група народни представители от националистическата коалиция „Обединени патриоти“ внесе законопроект, който изисква всички НПО, получаващи над 1000 лв. от чуждестранни донори, да декларират това в Министерството на финансите и да бъдат вписани в публичен регистър. Законопроектът предвиждаше възможност за финансови инспекции и дори за закриване на организации, ако не спазват правилата.

Предложеният закон наподобяваше унгарските закони срещу чуждите агенти и е пример за недоверието на управляващите, а и огромна част от българското общество, към чуждестранно финансирани организации и подчертава възприемането им като „троянски коне“, които прокарват външни интереси.

Проектът предвиждаше ръководителите на такива НПО да подават декларации за финансовото си състояние към антикорупционната комисия. Фактът, че подобен проект изобщо се появи, е индикатор за острото напрежение между държава и НПО-тата, породено именно от непрозрачни връзки и външни зависимости на последните.

Липсата на доверие се изразява и в минималното участие на гражданите. Проучване от 2016 г. показва, че почти 80 % от българите не участват в организиран социален живот. В резултат много организации представляват малък кръг активисти, а не широки социални групи. Огромната концентрация на НПО‑та в София сочи и друго - засилва усещането, че НПО‑тата защитават интересите на столичното “жълтопаветие“ и техните донори, а не на провинцията.

Проблемна е и непрозрачната структура на секторните пари. Програмирането на европейските структурни фондове в България е формална и централизирана процедура, в която участват само определен брой организации, докато останалите са изолирани. Тези „обичайни заподозрени“ получават многократно финансиране, което ги превръща в професионални бенефициенти, а не в иновативни застъпници. Създава се впечатлението, че повечето кампании са еднократни акции срещу конкретни мерки. Ад‑хок активизмът, субсидиран от външни донори, не изгражда стабилна гражданска култура и често произвежда само медийни ефекти.

През последните години държавата предприема опити да регламентира лобистката дейност и влиянието на НПО‑тата.

През март 2026 г. бе приет Закон за прозрачност при представителство на интереси, който създава режим за „представителите на интереси“ и изисква регистрация и докладване на всяка организация, която професионално влияе върху законодателството. Законът не изключва НПО‑тата, което означава, че фондации, асоциации и коалиции, които регулярно се срещат с министри или депутати, ще трябва да се регистрират в „Регистъра за прозрачност“.

Регистрираните организации трябва да предоставят информация за своите представители, проекти и финансиране, да актуализират данните в кратки срокове и подлежат на проверки. В замяна те получават права за участие в работни групи и достъп до информации за законодателни инициативи. Това развитие показва, че дори в рамките на демокрацията обществото изисква строга отчетност за влиянието, което НПО‑тата упражняват върху политиките.

Освен структурните недостатъци, в публичното пространство се натрупват примери за използване на НПО‑та като прикритие за частни интереси. Изслушванията по програмите за европейско финансиране често са доминирани от организации с дългогодишни връзки с партии.

Финансирането на някои екологични кампании се превръща в поле за бизнес конфликти, при които НПО‑та представляват корпоративни интереси под лозунга на „зелени каузи“. В местното управление граждански сдружения учредяват търговски дружества, които участват в обществени поръчки, обслужвайки по този начин клиенти, а не граждани. Балканската мрежа за развитие на гражданското общество посочва, че в българските НПО съществува „тема за корупция“ и че те често са свързани с партиите, което компрометира мисията им.

Тези практики не само изкривяват конкуренцията, но и подкопават доверието в реалните граждански организации, които изпълняват обществена мисия.

Не е случайно, че част от обществото и политическите партии настояват за „осветляване“ на дейността и финансирането на НПО‑тата. Законът за прозрачност от 2026 г. е стъпка към въвеждане на „законодателна следа“ и показване на ролята на всеки заинтересован субект в процеса на законодателство.

Макар мнозина да се опасяват, че законът ще се използва за репресия, прозрачността е единственото средство, което може да възстанови доверието. Създаването на регистър на НПО, изискващ информация за финансирането, проектите и връзките им с политически партии, би позволило обществото да види дали организациите служат на обществен интерес или на частни донори.

Тази дискусия се усили през 2025 г., когато Народното събрание, по предложение на депутати от ДПС – Ново начало, създаде временна парламентарна комисия, която да разследва дейността на фондациите на Джордж и Александър Сорос и връзките им с български физически и юридически лица. Комисията получи мандат да проучи финансовите и организационните връзки на тези фондации с политически партии, магистрати, медии, образователни институции, бизнес структури и държавни органи.

Тя имаше правомощие да призовава на публични изслушвания представители на организации и лица, получавали финансиране. Това бе първото парламентарно решение в България, което директно насочва вниманието към чуждестранно финансирани организации.

Самата идея да се осветлят работата и финансирането на най‑влиятелните НПО-та може да се разглежда като положителна стъпка. Възможността да се анализират финансовите потоци и връзките между фондации, политици и медии е важна за общественото доверие, тъй като изважда на светло механизмите, чрез които се упражнява влияние и се формира общественото мнение. Подобни комисии могат да насърчат публичния дебат за ролята на НПО‑тата и да доведат до по‑ясни правила за финансиране и отчетност, вместо скрито влияние и непрозрачни зависимости.

В дългосрочен план българската демокрация има нужда от силно, но и легитимно гражданско общество. За да се постигне това, секторът трябва да бъде реформиран.

Първо, необходим е независим одитен механизъм, който да проверява приходите и разходите на НПО‑тата и да публикува годишни отчети.

Второ, трябва да се ограничи участието на активни политици в управленските органи на НПО, за да се избегнат конфликти на интереси.

Трето, държавата следва да създаде стабилни схеми за финансиране от националния бюджет, базирани на ясни критерии и конкурентни процедури, за да намали зависимостта от външни донори.

Четвърто, обществото трябва да бъде окуражавано да дарява и да участва – само тогава НПО‑тата ще бъдат истински подотчетни на гражданите, а не на скрити интереси.

За 35 години неправителственият сектор в България измина път от романтичен ентусиазъм до професионализирани структури с милионни бюджети. Но липсата на прозрачност и прекалената зависимост от външни средства доведоха до проблеми, които застрашават демократичния процес.

Ако искаме гражданското общество да бъде истински коректив на властта, а не поле за бизнес и политическо влияние, трябва да говорим открито за тези негативи и да настояваме за правила. Само чрез подотчетност, участие и национално финансиране българските НПО‑та ще се превърнат в онзи фактор, който укрепва, а не подкопава демокрацията.

Темата за осветляването на ролята, влиянието и финансирането на НПО‑тата остава гореща и от съществено обществено значение. Общественото доверие изисква ясни отговори кой управлява тези организации, какви средства получават и какви политики подкрепят.

Всяка политическа сила, която поеме отговорността да осъществи тази прозрачност и да въведе устойчиви правила за отчетност, може да очаква подкрепа от гражданите и съответните политически дивиденти.

Дебатът за НПО‑тата е не само спор за правата на гражданите, но и възможност за партиите да покажат, че могат да защитят обществения интерес чрез законност и прозрачност.