42050 | 23 дек. 2015 | 16:21

Не може самодейността да не бъде болка, когато тя е агресивна! Не може градивното да не боледува, когато разрушителното властва. Как да го излекувам? За какво го правя? В къщи ли ще си го нося? За какво ми е всичко това, освен емоцията, че оставяш нещо сл

Десет часа след като се завърна от лечение в чужбина министърът на културата дойде на нагледа как вървят строителните работи по консервацията на археологичните разкопки в центъра на София. Видимо отслабнал, леко прегракнал и тъжен Вежди Рашидов бе както винаги откровен. И за болестта, и за мислите в болницата, и за българките нрави...

- Трябва да се надгражда, иначе няма памет на земята. Идват някои, които дърво не са посадили, и започват да дават акъл на експертите. Всичко тук, на Ларгото е направено с проект, приет от комисии, от професионалисти. Каналите са запазени, отводнителна система е направена, стъкло е сложено, където е необходимо.
- Сънуваше ли го Ларгото, докато беше в болница?
- Да, колкото и странно да ти изглежда. През цялото време на болката, мислех за Ларгото. Ние трябва да запазим за времето това, което сме наследили. Ако не сложим тези плочи отгоре, как да съхраним от дъждовете стария зид? Защо беше тази реакция? Защо, кажи ми! Нали старините трябва да се консервират. Тук трябваше да има две арки, които щяха да изглеждат толкова красиво.

- Е, протестите спряха тяхното изграждане.
- И, какво им пречеха арките? Сега очаквам до края на годината приемателната комисия. Толкова е хубаво всичко това в центъра на града. Като си спомня как го започнахме – от един багер, от едно копане. Излязоха две-три буци със старини и спряхме обекта /по време на строежа на метрото в тази част на София -б.а/. Истината е, че за първи път тогава /в първия мандат - б.а./ спорихме с премиера – аз не можех да се подпиша под документ, с който се иска унищожаване на историческо наследство.

- Спомням си, че тогава дори беше готов да хвърлиш оставка.
- Да. Премиерът каза: имаме европейски пари, метрото трябва да мине по това трасе. Аз казах – трябва да запазим и старините, иначе няма да се подпиша. И след консултации Борисов разбра, че правилно сме постъпили като сме координирали строежа на метрото със съхранението на старините. Няма да забрава как по времето на Софиянски, когато копаеха за ремонта на Халите, там излезе Източният портал на Сердика, и го заровиха с чакъл за по-добри времена. Защото трябваше да вземат бързо едни пари за Халите. Тук това не се случи. Спрях обекта за метрото, изкопните работи минаха по-дълбоко, вярно, че се оскъпи, но не допуснах да се съсипват старините. Това е една гордост за града. Защо да не ѝ се радваме! Ако продължаваме така да съхраняваме миналото, България наистина ще стане туристическа дестинация.

- Учудих ти се много на енергията - вчера кацна в София и 10 часа по-късно си на Ларгото! Само си преспал, за да дойдеш тук.
- Исках да го видя. През цялото време аз имах пълна информация, пращаха ми снимки, знаех как върви реставрацията, но друго е човек да го види със собствените си очи. Притеснявах се - на много къси срокове го правихме, бяхме на ръба на провала - можехме да загубим 10 милиона от европейско финансиране, заради протестите. Другата част – между Министерски съвет и президентството трябва да е готова до края на януари и се надявам срокът да се спази. Там се прави остъкляване на огромна площ. И ще стане много красиво. Ако закъснеем обаче, ще загубим европейските пари и това ще бъде отново заради т.нар. протестъри. Божидар Димитров ми каза вчера, че всяка тухла, която купуват за реставрация, минава за „разрешение“ от протестърите. Това с ирония го казва, разбира се. Може би и аз щях да се допитвам до тях за всеки ъгъл, който се реставрира тук - дали са съгласни така да бъде направено.

- Ти не можа да преживееш тази болка от атаката на протестърите. Защо?
- Не може самодейността да не бъде болка, когато тя е агресивна! Не може градивното да не боледува, когато разрушителното властва. Как да го излекувам? За какво го правя? В къщи ли ще си го нося? За какво ми е всичко това, освен емоцията, че оставяш нещо след себе си? (Просълзява се.) Защо ми е това? Някой задава ли си въпроса – защо се мъча толкова това място да го има за поколенията, за държавата, да децата ни, за нас?

- Виждам, че се вълнуваш много. Изпитането, което преживя, не те ли накара да махнеш ръка на всичко това, да гледаш по-философски на нещата, на живота?
- Е, вече няма да си давам такъв зор. Но Ларгото съм го обещал. И то трябва да стане готово след Нова година. Виж, Валерия, аз съм готов да направя отчет пред народа за своите 6-7 години в управлението. Да покажа всичко, което съм направил с екипа си. Искам обаче един журналист да направи проучване – от 1990 година, от времето на Георги Йорданов досега, да вземе произволно който си поиска министър на културата, и да покаже кой какво е направил. Само за този мандат довърших ремонта и открих кино „Одеон“ - стана прекрасно филмотечно българско кино Когато станах министър, бюджетът за театрите бе 50 млн. лева, сега е 78 млн. лева. За какво ме атакуват? Защо нищо не им харесва?

- Не се ли успокои душата ти? Не можеш на всички да се харесаш.
- Не! Не мога да успокоя, когато някои хора живеят още в социализма, още плюят държавата, която в момента е единственият донор на българската култура. Няма друг! Не може да плюш работодателя си, който ти дава хляб! Не може да продължават си на социалистическа ясла днес, защото няма пари за всички. Няма проекти за всички. В Европа няма такава система, която да обслужи всички. Ние имаме 60 държавни театъра на 6 милиона зрители! Къде го има това? И всичките те чакат заплати! Изхранваме артисти, а не създаваме условия за развитието на културата. Казах ти за кино „Одеон“, ремонтирахме НГДК (и там можехме да загубим 2 млн. лева, заради стачки и протести), стиснах зъби, бях готов дори да си отида, но пуснахме сградата, дадохме пари на Бургас, ремонтирахме театъра в Пловдив, три години седя в пепел и сажди, сега през март зрителите вече ще могат да влязат в салона.

- Е, заради всичко това трябва да се чувстваш доволен! А ти си отново тъжен!
- Тъжен съм, защото това е държава, в която разрушителните стихии са водещи. Ясно искам да кажа – аз не съм си намерил живота и биографията на улицата, аз съм академик на три велики държави, аз съм член-кореспондент на собствената си държава, аз съм доктор хонорис кауза на един български и два чужди университета, мълчал съм за това от срам, защото тези титли девалвират пред крясъците на улицата. Но не може всеки втори да идва при мен и да ми говори на „ти“, на „Веждичката“. Аз съм „Веждичка“ само за близките си хора. За останалите съм господин Рашидов. Не са ми копали на нивата тези лъжливи кресльовци, които изместиха ценностната система на цялото общество. България страда от липсата на средна класа – онази средна класа, която е култивирана, образована и има ум. Два милиона просветени българи напуснаха държавата. Кой остана тук? Младо поколение, което не иска да учи, не иска да работи,и протестира срещу всичко и всички. Не мога да приема необразовани да дават оценки на експерти, които цял живот са създавали, цял живот са правили нещо за страната. Не е честно! Не е почтено. Дойдох си да умра в България. Толкова е силна болката ми по родината.

- Не говори така. Най-лошото мина. Сега ще се възстановиш бързо.
- Истината е тази – разплаках се на летището, като кацнах в София. Няма да повярваш, като видях София, гърлото ми се сви. Мисълта за България е изгаряща. Тя е по-силна и от болката, и от страха от смъртта. Само, който е преживял това, може да ме разбере. Не искам нищо повече! Нито благодарности, нито признание. Самоубих се, заради цялата тази агресия. Дойдох си с мисълта за България. Дойдох си у дома. Няма по-силно усещане от чувството за корените, за земята, която те е родила и в която искаш да се върнеш. Ще си довърша всичко! Ще пусна всички проекти, защото съм дал дума!