17754 | 26 ян. 2023 | 14:57

Големите майстори, народните художници бяха изненадани − аз, вчерашно хлапе, вземам Ватиканската награда! И то измежду 500 художници от цял свят. А аз до този момент не съм излизал от България.

Много е писано за наградите за Вежди Рашидов.
Но една отключва пътя му на голям художник - Ватиканската награда, за която той ми разказа преди 10 години. А вчера при посещението си в Рим Рашидов се видя отново с кардинал Пупар, дългогодишен министър на културата на Ватикана, който през 1981 година го е приветствал в Равена именно за тази награда. Тогава 29-годишният български скулптор печели Златния медал на Ватикана на името на Данте Алигиери. Творбата му „Чистилището“ е отличена между 500 произведения от цял свят, участващи в световното Биенале по темата „Божествена комедия“.

"Това беше първата ми награда, първата ми тръпка и първият знак на завистта. Питах се: „Никой ли не ми се радва?“ Тишина! И това се повтаряше всеки път при всяка следваща награда. До днешно време. Успехът не се признава. Дойдоха още много награди, още много медали, но отношението си остана същото", това ми разказа Вежди Рашидов преди 10 години в един от дългите ни разговори за цената на славата.

"Сега осъзнавам, че цял живот съм се мъчил да устоявам на посредствеността. И че в тази битка съм бил и много силен, и много беззащитен. Странен живот!..."

Ето цялата история на Ватиканската награда, която Вежди Рашидов получава преди 42 години:

− Кога се отключи талантът ти на художник, бил си и много музикален?

− Стремежът ми към рисуване се прояви още докато майка ми беше жива. По време на репетициите в Културния дом тя ме оставяше при художника на театъра, който правеше плакатите, той ми даваше хартия и боички и аз си цапах при него. Може би оттам тръгна закачката ми с рисуването, той ме запали. А музиката винаги е била у мен. Като малък, още в детската градина, все заставах пред радиото и като чуя да свирят симфонични оркестри, започвах да имитирам как се свири на цигулка. Родителите ми забелязаха тази любов и ми поръчаха в Хасково при един арменец детска цигулка 3/4 и седем-осемгодишен аз тръгнах да посещавам школата по цигулка в Хасково. После продължих да свиря и в Кърджали, след като се преместихме там да живеем. Но след третата година, вместо да ходя на уроци по цигулка, аз ходех на кино. Като се върнех вечер вкъщи, баща ми ме караше да му изсвиря новия урок, а аз му свирех една и съща тема. Но той бе антимузикален и все ми каваше: „Браво, браво!“ Разбра измамата едва в края на годината, когато отиде да плаща курса на учителя ми Казаков. Като се прибра вкъщи, ми строши цигулката в главата. И така приключи музикалната ми кариера.

− И ти реши, че искаш да станеш художник?

− В седми клас, след като напуснах сиропиталището, реших, че има само едно училище за мен − Художествената гимназия. Пристигнах в София. И ме скъсаха на изпитите. Баща ми още беше миньор в Мадан, но вече се бе развел с втората си жена, живееше сам. И аз отидох при него. Записа ме в Техникума по минна електромеханика. На следващата година обаче аз пак тръгнах за София и тогава ме приеха в Художествената гимназия.

− Ходи ли на уроци по рисуване?

− Не. Дойдох с голи ръце от Кърджали. Нямах пари за хотел и спях на Централната гара, там беше топличко. Приеха ме последен в списъка − 60 деца, аз бях 60-ият. Но оттам нататък станах първи, завърших по всички специални предмети в гимназията с отличен, с тройки по общообразователните. И влязох с най-високия бал в Художествената академия. Имахме право да кандидатстваме само две специалности, аз кандидатствах илюстрация и монументална скулптура, но и в двете ме приеха. Вдигнах бала толкова високо, че много хора ме намразиха. Приеха ме в академията, но аз заминах войник. Вече имах самочувствието на реализиран човек. В академията всички знаеха, че съм много кадърен. Аз рисувах ръцете и краката на целия курс, бях бог на ръце и крака − най-трудната част от човешкото тяло. Моята единствена мисъл бе да стана голям художник.

− Това не е ли болезнена амбиция?

− Когато аз дойдох в София, имаше много заслужили и народни художници. Като слязох на старата софийска гара, жълтата, която бе в бароков стил и която не знам защо не я запазиха, за първи път видях 7-8-етажни сгради. Като виждах искри по колелата на трамваите, прескачах релсите да не ме хване ток. Гледах едни вефове, едни москвичи, едни шушляци, главата ми се замайваше. Аз − едно момче, което идва от беднотията на Кърджали, изправено пред големия град. Усетих огромна несправедливост. И се заканих, че ще успея. Хвърлих всичките си усилия за това. А някои заслужили художници, като ме забелязаха, си казаха: „А, идва един турчин, който иска да стане №1, откъде накъде?“ Нали си даваш сметка, че аз не съм за обичане, а съм за убиване. Ревността и завистта са нещо ужасно. Те са двигател, огромен двигател. Кой народен художник би допуснал някой да го измести? А за мен започна да се говори като за много кадърен, много перспективен, реализиран. Ами аз още със завършването на академията спечелих Ватиканската награда. Получих златен медал 24 карата на името на Данте Алигиери! И то много случайно.

− Как стана това?

− Много просто. Нямах ателие и работех в кухнята, махах мушамяната покривка, слагах един найлон, имах една метална въртележка, още я имам, слагах на нея 5 кг глина, малко восък и започвах да вая. Един ден, било е ‘81- година, отивам на „Шипка“ 6 и ми казват, че в Равена има световно изложение по трилогията на Данте, на което всяка година се сменя тематиката: „Рай“, „Чистилище“ и „Ад“, и международно жури раздава награди. За първи път България е поканена, дали са ни квота за участие на 10 човека, но някой се отказал. Старчев, беше шеф на секцията, ме вижда и ми казва: „Ти си млад, имаш ли нещо на тема „Чистилище“? Аз нямах нищо, но казах: „Имам!“ „След четири дена го донеси, да го пратим в Италия.“ Боже мой, Италия! Прибирам се в кухнята и започвам да правя „Вратата на Чистилището“ от восък, жив и здрав е още Цецо Куртишев, леярят, пари нямам, помолих го да ми го отлее безплатно. На четвъртия ден бях готов и занесох скулптурата в съюза. След месец получих писмо, че международното жури измежду 500 работи избрало моята и ми дава голямата награда „Златен медал на Ватикана“ на името на Данте Алигиери.

Нашите бяха го превели като „Вратата на Читалището“. Наградата се съпровожда от 10 милиона лирети, което се равняваше тогава на 7-8 хиляди долара. Можеш да си купиш един апартамент! Не можех да схвана за какво става дума. Но усетих как завистта заработи. Големите майстори, народните художници бяха изненадани − аз, вчерашно хлапе, вземам Ватиканската награда! И то измежду 500 художници от цял свят. А аз до този момент не съм излизал от България. Започнах да се готвя за пътуване до Италия. С писмо от Министерството на културата ми разрешиха да си купя $100, още $50 купих на черно. Но не знам езици. Научавам три изречения на италиански: „Една по-евтина стая“, Аз съм български скулптор, сеньор Рашидов“ и третото „Аз съм турист социалист“. Драмата ми е огромна.

− Но все пак се устремяваш към Ватикана!

− Да, с една чанта през рамо, в която съм сложил цигари, гащи (черни лъскави шорти), два чифта чорапи и много вафли и бисквити. Разшивам си хастара на ръкава на якето и там зашивам 50-те долара. Облечен с дънки и маратонки, се качвам на влака. В писмото пишеше, че в Равена ми връчват парите, а във Ватикана папа Йоан Павел II ще ме приеме за 5 минути и ще ми връчи златния медал с образа на Данте Алигиери. Това се случва една година след покушението срещу папата. Качвам се във влака. Седнах в едно купе сам. На Драгоман минават митничарите за проверка. Влезе един в купето: „Багаж да имаш?“ „Ето, това е!“ „Друг нямаш ли?“ „Нямам!“ „Я, отвори да видя!“ Отварям. Нищо. Но започнах да се потя. Имам 50 долара в ръкава. Притеснението ме сграбчи. Стана ми неловко. Митничарят ме изгледа, мръдна едно-две купета нагоре, но пак се върна: „Нещо друго да имаш?“ „Нямам!“ „Добре, след малко пак ще мина!“ Не издържах: „Ела!“ му казах и затворих вратата на купето. Разших си ръкава, извадих 50-те долара и му ги дадох. Олекна ми! Митничарят сложи 50-те долара в джоба си и изчезна. Като стигнахме границата, отвори пак вратата на купето, подаде ми 50-те долара и ми каза: „Вземи ги, ще ти потрябват“...

С трите изречения на италиански се оправих в Равена, получих 10-те милиона лирети, после във Ватикана за медала... и се връщам горд в София. Тук ме посреща гробно мълчание. Всички знаеха, че съм носител на Ватиканската награда, но около мен настъпи огромна тишина. Все едно че нищо не се е случило. Нито добро, нито лошо. Което е ужасно. А аз бързах да се върна и да се изфукам. Това ме смачка! Това беше първата ми награда, първата ми тръпка и първият знак на завистта. Питах се: „Никой ли не ми се радва?“ Тишина! И това се повтаряше всеки път при всяка следваща награда. До днешно време. Успехът не се признава. Дойдоха още много награди, още много медали, но отношението си остана същото.

− Това мълчание само заради етноса ли ти е?

− Не! По принцип сме си такива. Няма успех, на който някой да ми се е зарадвал. Това е нашият манталитет. Отначало ми беше мъчно, после разбрах, че в крайна сметка не е толкова важно дали някой ще ми се зарадва, или ще ме отрече. Важно е да си потребен някому. Научих се, че не може да ми дава мнение за сиренето човек, който не яде сирене. В България има хора, които си мислят, че са родени само за да изразяват мнение. И това е единственото, което могат да правят. Затова много отдавна си изградих имунитет срещу хора, които не консумират моето творчество. Тяхното мнение за мен не значи нищо.

− В тези години кои са били приятелите ти, на които дължиш рамото и подкрепата да се държиш прав?

− В онези години имаше една интересна порода хора, едно племе на големи личности. Още като студент аз си харесах писателските кръгове, те ми бяха най-забавни, най-интересни, търсех кръга на бохемата и на интересните артисти. Сред тях срещнах художниците Иван Кожухаров (Черното), Слона, Митьо Киров, седях постоянно с Георги Джагаров, чиято поезия безкрайно много ценях и до днес продължавам да я харесвам. Бях приятел с Янко Димов, денонощно сме били с Янко Станоев, Христо Калчев, Миряна Башева, Георги Трифонов, Дончо Цончев, Васил Попов, Виктор Пасков. Търсех онези, които бяха моята кръвна група. Това беше една много деликатна опозиция на онова време. Тези творци бяха леко по-различните, по-чешитите, по-контрата, по-несъгласни, по-независими. Станко Стратиев беше фина опозиция, Радичков беше префинен, докато Радой Ралин беше явна опозиция.

− Какво те отвращава у човека?

− Мързелът! Ако попадна на някой, който не може да се повдигне, изпитвам отвращение.

− От кого си видял най-голяма лошотия?

− От най-близките си хора. Но това е закономерност. Така става в живота. Най-много ме е боляло от предателствата. Истината за мен е следната − аз проведох една много сложна и много дълга битка. Бях много амбициозен и поведох битка с посредствените, защото те не искаха аз да бъда добър. И това не е само при мен. Животът ми мина в тази битка с посредствеността. Тя е много агресивна, много писклива, ревлива.

− Отпорът срещу нея?

− Срещу посредствените винаги съм излизал с моята философия: те имат своите 10 минути слава. А аз не съм човекът на 10-те минути слава. При мен беше битка, докато всичко това, което сега ти разказвам, го докарам до един Вежди. Сега осъзнавам, че цял живот съм се мъчил да устоявам на посредствеността. И че в тази битка съм бил и много силен, и много беззащитен. Странен живот! Със себе си не съм имал битки, сигурно защото съм се забавлявал добре. Нямам паметници в собствената си страна, допреди удостояването ми с ордена „Стара планина“ нямах и награди в родината си. Предложението беше внесено още по времето на Петър Стоянов, но той не пожела да подпише указа, та след него Първанов ми връчи ордена. Аз имам особено отношение към символите на държавността, към българските знаци.