9545 | 9 апр. 2021 | 23:32

Вглеждайки се в пътя на България от втората световна война насам /но в някои отношения – още от средата на ХIХ век/ не може да не видим колко от актуалните във всеки момент събития, неминуемо търсят да ударят по тези две опори на българщината.

Владимир Костов

Друг ако не, то ЦИК показа, че „не си поплюва“. В няколко часа в петък поднесе на обществеността две официални съобщения за окончателните резултати от изборите на 4 април.

В първото се посочваше, че в деня на избора е имало 6 789 605 български граждани с право да гласуват. И че 3 334 283 от тях са упражнили правото си на глас. Не се посочваше какъв процент представляват гласувалите. Но който си направеше сметка, така, наум, както се казва, виждаше, че гласувалите са малко под 50 на сто.

Часове по-късно дойде „в мрежата“ следващо официално съобщение на ЦИК. Гласувалите избиратели бяха същия брой.

Но вече с очевидно задоволство се обявяваше, че те представляват 50.61 на сто от избирателите.

Обяснението?

То обяснение нямаше, но се виждаше, че като имали право да гласуват на 4 април са посочени 6 588 372. „Само“ с 201 233 души по-малко от тези в първото съобщение. Може би ЦИК някъде и някак да е обяснил тази шеметна промяна.

Дори съм сигурен, че ЦИК имат обяснение. Не може да нямат. Тези като мен, които „не са стигнали“ до обяснението, да се сърдят на себе си, нали?

ХХХ

Колкото и важна и отговорна да е работата на ЦИК, а и на всичките политически партии около изборите, които току-що отминаха, а и около евентуалните нови в скоро време, има проблеми над тях.

Или, мислено по друг начин, проблеми, които са същината и основанието на цялата политическа борба.

Във времето, в което живеем, те имат приоритет и пред иначе съвсем основателната загриженост за своевременното решаване на актуални нужди от икономическата, социалната, здравната и други области, неизменни в дневния ред на всяко правителство.

Най-същественият между тях, е изборът за направлението на главното усилие на нацията и държавата в актуалната съвременна обстановка и – доколкото е предвидимо – в близкото и по-далечно бъдеще.

Този избор не е истински, не играе очакваната от него роля, ако е дело само на една партия, или партийна коалиция и евентуално доминиран от тях бюрократичен апарат.

Този избор е истински и обществото му има доверие и се опира на него, ако е изработен с усилията на цялото общество при максимално възможно взаимно доверие и разбиране за общността на интереси и на съдба.

В началото сме на изключителна по дълбочината и обхватността на процесите цивилизационна криза. Различните нейни прояви са пред очите на всички съвременници. В геополитиката, в социалната област, във финансовите процеси, в здравето /между живота и смъртта/ на съвременниците, в еволюцията на климата и природната среда, в разбиранията ни за света, за космоса, и – може би най-важното – в амбициите за бъдещето на Човека.

Всяка общност и най-вече големите държави, има своите претенции и своите, както страхове, така и надежди. За по-малките по ръст и възможности, каквото е и нашето българско общество и нашата българска държава, от съдбоносно значение е да разбере и избере своя и вдъхновяващ, но и реалистичен и обещаващ, път на съдбовни усилия. Отношенията с другите са и желани и изключително необходими в едни или други обстоятелства и посоки.

Но главното направление на усилията ни и най-вече тяхната резултатност, ще се определят само от поведение, ангажименти, амбиции, мотивирани от наша преценка и основаващи се на нашите традиции и характер.

В последния половин век, българското общество и българската държава / и съвсем не са сами на света с подобна участ!/ търпят ударите на протичащите процеси главно в две области.

Едната е традиционното българско семейство.

Другата – българската държавност. Вглеждайки се в пътя на България от втората световна война насам /но в някои отношения – още от средата на ХIХ век/ не може да не видим колко от актуалните във всеки момент събития, неминуемо търсят да ударят по тези две опори на българщината.

Но едва в последните няколко години, все по-ясно виждаме, на колко от актуалните удари, които търпим като общност и държава, можем да дадем ефикасен отпор като осъзнаем и организираме защитата именно на тези две твърдини – семейството и държавата. И отстоим с това шансовете ни за развитие, въпреки всички превратности на епохата.

Ето това е голямото предизвикателство пред съвременниците, т.е. пред всички нас, като българско общество.

Да успеем единни /значи – заедно!/ да оценим стойността и ролята на нашето семейство като първа и най-важна наша опора и настроената над него наша държава като израз на общата ни сила и, защитавайки тях, да утвърдим най-доброто, с което да градим бъдещето ни.