15039 | 5 март 2016 | 17:16

Нека не забравяме, че източноевропейските страни вече преживяха разпадането на един съюз, претендирал за „политическа вечност". Западните нямат подобен опит. Имам предвид пътя на СИВ и на Варшавския договор, а и пътя на самия СССР

В понеделник лидерите на ЕС се събират на извънредна „среща на върха". На масата отново е проблемът за мигрантите. Никой не крие, че към срещата се отива със страх и тревога. Дали и този път резултатът ще бъде само споразумение за разпределение на няколко стотици милиони евро, а нужната радикална обща позиция по кризата с мигрантите ще остане все така недостижима? Дали отсъствието на обща позиция няма да удари вече не само по функционирането, но и по самото съществуване на ЕС?

Тревогата около тази криза не е изолирано явление. Родее се с нея всичко онова, което досега направиха лидерите на ЕС, за да опитат да предотвратят излизането на Великобритания от союза. Така наричания BREXIT. Въпреки всички отстъпки, които дърпащите конците в Брюксел направиха на Дейвид Камерън, ЕС си остана в губеща позиция.

Какъвто и да бъде резултатът от референдума на 23 юни, съюзът ще загуби, що се отнася до бъдещето му и до неговата автентичност. Било защото Великобритания ще излезе от ЕС, било защото, оставайки в съюза, ще посочи пътя за практическо противопоставяне на по-нататъшното му изграждане.

В други форми и на по-друг терен, НАТО също преминава през сериозна криза. Въпреки огромната военна машина, която той олицетворява, ролята, която успява да играе и в Европа, и в Близкия изток, е по своите резултати много далеч от очакванията. За източно европейските страни, и България между тях, присъединяването към ЕС и НАТО, беше главният геополитически ход през отминалия четвърт век. Затова може би кризисните явления в двата съюза се възприемат от тях особено болезнено.

Но може би пак от тези страни би могло да дойде и едно по-творческо оценяване и разбиране на някои от причините за кризите? Защото нека не забравяме, че източноевропейските страни са тези, които имат в най-новата си история преживяно разпадането на един съюз, претендирал за „политическа вечност". Западните нямат подобен опит. Имам предвид пътя на СИВ и на Варшавския договор, а и пътя на самия СССР.

Още в 50-те и 60-те години на миналия век, започна да се вижда, че договорите, които бяха в основите на тези ансамбли, се нуждаеха от промени. За да се отговори на изискванията на едно друго, различно и, преди всичко, много по-динамично време. Съветското ръководство не успя да разбере изискванията на това по-динамично време и гледаше на сключените договори като на стени за ограждане и защита на предишни позиции.

То не успя да оцени факта, че исканията за промени от по-малките партньори (ГДР, Унгария, Чехословакия, Полша), може би му даваха възможност да намери и за СССР път за приспособяване към променящия се свят. И тази неспособност да оцени изискванията на новото време беше всъщност в основата на процесите, които доведоха през 90-те години до разпадането на цялата система на СИВ и на Варшавския договор. А и на самия СССР.

Всъщност, това увлечение да се гледа на междудържавните договори като на яки стени, ограждащи завоювани позиции и установени отношения, не е нещо ново. В течение на векове, междудържавните договори най-често са били сключвани след война и са изразявали показаното при нея съотношение на силите. Обикновено с претенцията да запазят колкото се може по-дълго време това положение непроменено.

Замяната на едни договори с други, е била най-често последица от нова война, т.е. от ново „премерване на силите". Времето след втората световна война сложи начало на едно по-различно виждане. Наличието на ядрено оръжие и създадената възможност за взаимно унищожение ограничи подтика за глобално „премерване на силите" на бойното поле.

Четвърт век по-късно, от 70-те години насам, процесите в икономиката, науката, информацията, социалните отношения получиха динамичност и взаимни връзки, каквито не са съществували никога досега. Уредените с договори междудържавни отношения, и особено тези от тях, при които се формираха по-големи или по-малки ансамбли, все по-често "демонстрират" изоставане от събитията, от нуждите на живота.

И в ЕС, и в НАТО, а и в други сходни им построения, както по съдържанието на договорите, така и по практиката на приложението им, се забелязва сериозен дисбаланс. Главното усилие е за запазване на извоювани в миналото позиции и защита на традиционни интереси. А малко са договорните възможности и още по-малко практическата дейност, с които да се отговори на нововъзникващите сили и интереси. Т.е. да се отговори на новите предизвикателства на развиващия се свят.

Да се отговори не с традиционното „премерване на силите", а с откриване на нови пътища за сътрудничество и конкуренция, съзвучни с динамиката на света. Дали и доколко, ЕС и НАТО - най-вече, но не единствени - ще успеят да се справят с императивите на проблема? За да бъде издържан този изпит, не стигат само пари и военна сила.