34653 | 3 юни 2026 | 09:15

Но тук идва голямата ирония. Владимир Николов всъщност е перфектният лакмус за „Дондуков“ 2. Той е политическото опитно зайче, което премиерът Радев пуска в лабиринта на общественото недоволство.

Явор Станчев

Фейсбук

Лакмусът в министерското кресло или как волейболът се сблъска с демографията

В българската политика има една особена категория хора, които наричаме „жертвени агнета с висок ръст“. Обикновено това са заслужили майстори на спорта, чиито гърди са тесни за всички медали, но чиито глави се оказват твърде широки за примката на държавната администрация. Сега на дневен ред е Владимир Николов. Големият Владо. Капитанът, който вдигаше залите на крака, а днес успява да вдигне само кръвното на майките и социалните антрополози.

Да си го кажем право в очите, по „тошевски“: в България битува опасната илюзия, че ако можеш да забиеш топката в триметровата зона със скоростта на малък метеорит, значи със същата лекота ще забиеш и няколко смислени реформи в социалната сфера. Уви, държавата не е волейболно игрище, а Министерският съвет не е съблекалня, където емоцията и потните прегръдки решават мача.

Случаят с Николов е класическа илюстрация на управленската неадекватност, маскирана като „гражданско участие“. Когато пуснеш един спортист – свикнал на ясни правила и физическа дисциплина – в блатото на социалната политика, резултатът е предвидим. Той започва да говори за майчинството така, сякаш обсъжда тактическа смяна в четвъртия гейм. Идеята да „орежеш“ тук и там, за да стимулираш пазара на труда, звучи експертно само в главата на някой неолиберален теоретик, който никога не е сменял памперс, докато пресмята как да плати тока.

Но тук идва голямата ирония. Владимир Николов всъщност е перфектният лакмус за „Дондуков“ 2. Той е политическото опитно зайче, което премиерът Радев пуска в лабиринта на общественото недоволство.

Механизмът е стар като вестникарската хартия: пускаш „спортиста“ да каже нещо абсурдно, скандално или откровено глупаво. Ако обществото само измрънка под нос, значи теренът е чист за истинското рязане. Ако обаче – както стана сега – народът скочи на нож, винаги можеш да кажеш: „Ами той, момчето, е велик волейболист, но още се учи на политика“. И да му биеш шута, за да успокоиш страстите.

Стоичков, колкото и да е чепат, навремето показа далеч по-голям инстинкт за самосъхранение. Когато Цветанов и Емо Фаса го дърпаха към листите, Камата разбра, че на политическия терен съдиите са купени, а публиката хвърля не цветя, а камъни. Той предпочете да остане „крал“ на терена, вместо да стане „пионка“ в парламента. Владо Николов обаче реши, че може да блокира народното недоволство така, както блокираше Иван Милкович. Грешка. В политиката „блок-аутът“ обикновено означава, че ти си извън играта.

Трагедията не е в това, че Николов е неспособен да управлява – това беше ясно още преди да положи клетва. Трагедията е в използването на успешни български лица като параван за безлични решения. Когато се заговори за намаляване на майчинства, това не е просто „неадекватност“. Това е политическа провокация, мината през устата на някой, който има достатъчно публичен кредит, за да го изхарчи за една седмица.

Сега всички чакат Радев да размаха червения картон. И той ще го направи, бъдете сигурни. Не защото е голям демократ, а защото лакмусът вече се оцвети в кърваво червено. Владо Николов ще си тръгне, ще се върне в залата, където му е мястото, и ще остане с горчивия вкус, че в държавната администрация забивките винаги са в собственото ти поле.

А ние? Ние ще чакаме следващия спортист, когото властта ще употреби като бушон. Защото в България политиката отдавна е станала място, където талантите отиват, за да се пенсионират преждевременно от любовта на хората. Наздраве за експертизата, господа, и пазете майките – те са единствените, които още не са влезли в трансферния списък.
Явор Станчев