23798 | 6 ян. 2023 | 16:10

В началото на 90-те съгласието между БСП и СДС бе постигнато, тъй като нито една от двете сили не желаеше избори в онзи момент. Либералната демокрация изглеждаше без алтернатива, светът имаше победител в Студената война

През декември 1990-а, година след падането на Берлинската стена и голямата промяна в Източна Европа и България, властта у нас поема първото правителство, подкрепяно както от реформиращата се БСП, така и от новата антикомунистическа сила – СДС. За да бъде приемливо и за сините, които тогава диктуват политическия дневен ред, а улиците кипят, то е с опаковката „програмно“.

Кабинетът на Димитър Попов, зад който застават БСП, СДС и БЗНС, има тежки задачи, но две са с подчертано значение – да се нормализира страната след така наречената „Луканова зима“ и да се подготвят нови парламентарни избори.

Малко след началото на мандата премиерът Попов дава първия урок на българите по пазарна икономика, концентриран в крилатата фраза: „За Бога, братя, не купувайте!“

Тогава изгряват и други политически звезди, които изиграха ключови роли в следващите години – като представители на СДС в правителството влязоха Иван Костов (финансов министър), Димитър Луджев (вицепремиер), Иван Пушкаров (министър на търговията).

Факт е, че началото на 90-те бяха преломен момент в новата ни история.
Факт е също, че във времето, когато конфликтът между сини и червени изглеждаше съдбоносен, непреодолим, фундаментален за бъдещето на страната, основните сили намериха основания и кураж да постигнат съгласие за общо управление с фиксиран хоризонт.

Проектирани върху сегашната политическа ситуация обаче и двата факта могат да бъдат подвеждащи.

Днес мнозина казват, че дори тогава двата политически полюса са успели да се разберат и да излъчат обща власт. Акцентът, разбира се, пада върху дори, което идва да подчертае партийния егоизъм, в който партиите в настоящия парламент сякаш са затънали.

Сравнението дойде на мода при опита да се състави правителство с първия мандат на ГЕРБ, когато бе предложен състав с отчетливо експертен профил.
И ще дойде съвсем скоро отново, след като вторият мандат върви към провал, а за третия не се очертава друга опция освен програмно правителство, евентуално.

Но разликите между някога и сега са огромни, да не кажем дори драматични.

За да има правителство тип „Димитър Попов“, то трябва да бъде подкрепено от политическите сили, които участват в основния сблъсък. В случая - ГЕРБ и ПП. Кабинет без една от двете съставки ще бъде коалиционно (могат да го нарекат и програмно, надпартийно, експертно), но политическата криза няма да бъде решена. Обратното – може да се разгори още по-силно.
„Продължаваме промяната“, вероятно и ДБ, ще бъдат опозиция на власт, която по-скоро ще има етикета „статукво“, и това ще дразни значителен дял от българските граждани.

Съгласието между БСП и СДС някога бе постигнато, тъй като нито една от двете сили не желаеше избори в онзи момент.
Великото народно събрание приемаше новата Конституция, а след финала на ВНС сините спечелиха първите си парламентарни избори. Развой, калкулиран при даването на съгласие за кабинета „Попов“.

Консенсусът за съвместно управление бе постигнат някога и по друга важна причина: основните сили бяха приели съществуването на опонента си, бяха се примирили с присъствието му, въпреки най-първата версия на „изчегъртване“, която гласеше „кой не скача е червен“. На кръглата маса бе договорено, че в България ще има многопартийна система, прословутият член Първи беше в историята – тоест, БСП прие, че основният й опонент - СДС, не е само за малко и инцидентно в политическата история на страната.

Сега атаката на ГЕРБ (аматьори) към ПП се допълва и от президента (шарлатания), а сблъсъкът очевидно опира до екзистенциалната форма на опонента. Ако бъде постигнат успех в изчегъртването, премахването, елиминирането на ПП, към коя политическа сили ще се насочи електоратът й? Очакванията за промяна няма да изчезнат, напротив – биха могли само да нараснат и да търсят нов носител. Това поне през 90-те го бяха разбрали големите сили.

Има съществена разлика и в геополитическия контекст.

Някога: Студената война беше свършила, победителят – ясен, либералната демокрация изглеждаше безалтернативна.

Обществото беше разделено на сини и червени, вярно, но нямаше драматично двоумение дали да има банани или не, дали предпочитаме Москвич или Мерцедес...

Сега: води се гореща война, изходът е неизвестен, а единственото сигурно е, че върви ново преформатиране на международния ред, ново преподреждане и претегляне тежестта на големите сили.

Освен по линията промяна-статукво общественото разделение у нас върви и по оста Изток-Запад, а в Народното събрание присъства първата отчетливо евроскептична партия.
Казано другояче, докато някога краят на историята наистина се привиждаше ясно, сега някогашният край изглежда като ново начало.

Привидно двата лагера, изправени един срещу друг – на ГЕРБ от една страна и на ПП-ДБ от друга, нямат различия спрямо ориентира Изток или Запад.
Но различията по оста статукво-промяна остават и редовно правителство ала „Димитър Попов“ може и да има (при третия мандат или след нови избори), но само като имитация. Лоша имитация.
На ход е първо президентът.