23762 | 2 май 2015 | 15:15

Плевнелиев нарича ужаса в Украйна „студен мир“

7 февруари 2015 г. „Намираме се в нова фаза на развитие, която бих нарекъл „студен мир“. Това заяви в речта си на 51-вата Мюнхенска конференция по въпросите на сигурността българският президент Росен Плевнелиев. Той обясни, че има мир, защото никой не иска нито война, нито да се връща към времето на Студената война, но в същото време наблюдаваме използването на способи точно от това време - разделяне на световни сили и периферия, което би трябвало отдавна да е останало в миналото. Според него, хората, които страдат от „замразените конфликти“ в Украйна, Грузия, Приднестровието и Нагорни Карабах, имат нужда от решаването им.

27 април 2015 г. „Вследствие украинската криза навлизаме в нова фаза на „студен мир“ в Европа. Мир, защото никой не иска война и никой не иска да се връщаме обратно във времето на Студената война.“ Това заяви

президентът Плевнелиев

в речта си пред Третия глобален форум, чийто домакин е столицата на Азербайджан Баку.

„Политиката на велики сили с техните изконни интереси и сфери на влияние и периферия между тях предизвиква съществуването на замразени конфликти“, заяви още българският държавен глава. Според него е необходимо да се противопоставим на грешната и опасна стратегия, при която региони, държави и народи да бъдат държани нестабилни и зависими от интересите на една или друга велика сила.

Както се вижда, с каламбура си за студения мир българският президент може да обикаля международните форуми още няколко месеца. Бедата обаче е там, че между великите сили, които той с лекота запраща в миналото, в момента тече най-големият конфликт за преразпределяне на сферите на влияние.

Тезата му за замразените конфликти в перифериите също куца сериозно, доколкото споменатата от него украинска криза не беше предизвикана от Русия, а тъкмо обратното - беше насочена срещу нея. Операцията с „демократичната революция“ на киевския Майдан целеше да се попречи на реинтегрирането на постсъветското пространство, а Европа завинаги да бъде привързана към орбитата на САЩ.

Никой не искал война ли?

В конфликта
вече загинаха
50 хиляди души

На 28 април президентът на Украйна Петро Порошенко обяви: „Войната в Донбас може да започне всеки момент.“ Точно днес пък се навършва година от кървавите размирици в Одеса, където 42-ма бяха изгорени живи в Профсъюзния дом. Преди три месеца, в началото на февруари, американският Конгрес призова за въоръжаването на Киев, от което Вашингтон се отказа официално, но продължи да го извършва неофициално.

Пак през февруари генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг съобщи, че ще се проведат маневри на силите „Челен отряд“ като „реакция на агресивните действия на Русия“. Висш представител на алианса добави, че зрелищните маневри „Нобел джъмп 2“ ще се състоят от 9 до 19 юни, за да се провери капацитетът за разполагане на съюзнически сили в отговор на „разгръщащата се криза“.

Още: в края на март от полковник Стивън Уорън от Пентагона научихме, че в рамките на операция „Атлантическа решимост“ са започнали военни учения в Румъния и България. Съвсем логично впрочем, след като помощник държавният секретар на САЩ Виктория Нюланд (да, същата, която беше записана да ругае ЕС с репликата „Fuck EU“), още през януари ни беше обявила за фронтова държава. В резултат край Ново село бяха стоварени 350 американски офицери, 50 единици бойна техника, сред които 4 танка и 13 хеликоптера, а правителството в спешен порядък внесе в парламента законопроект за разполагането на батальон на НАТО на наша територия. Преди това разбрахме, че край Варна ще бъде изграден и център за командване и управление на кораби на алианса.

Е, точно на този фон Плевнелиев заявил в Баку, че „употребата на оръжие и прибягването към сила не са аргументи, а доказателство за липсата на такива.“ Получил даже

и награда за разбирателство

и толерантност, която според неговия прессекретариат се връчва с цел „да поощрява политическото лидерство и да окуражава настоящи и бъдещи политически лидери за нови и смели идеи, които да доведат до позитивна промяна за по-мирен свят“.

Още по-комичното е, че всичко това се е случило в деня на заседанието на Консултативния съвет за национална сигурност (27 април), на което Плевнелиев за пореден път призова за актуализация на бюджета за отбрана. И нещо повече - подкрепи искането на военния министър Николай Ненчев за отпускането на 4 млрд. лв. за превъоръжаване!

Слабо е да се каже, че приказките за студения мир са нелепи, след като с външнополитическата си сервилност президентът не само се сдоби с ореола на верен евроатлантик, но и отреди на България статута на фронтова държава. При това той го правеше, без да се допита до общественото мнение, често излизайки извън конституционните си правомощия:

Пример 1. На 24 февруари 2014 г., ден след участието си в закриването на олимпийските игри в Сочи, където беше щракнат в момент на ръкостискане с руския президент Владимир Путин, българският държавен глава се опита

да „балансира“ с категорична оценка

на събитията в Украйна. „Свидетели сме на демократична революция“, написа той в официалния профил на президентството в Туитър, докато в това време Ройтерс съобщаваше: „Тактиката на насилие определя дневния ред по улиците на Киев, а от стотиците снимки се вижда ясно как агитки зад защитни шлемове, въоръжени с палки, железни прътове, коктейли „Молотов“ и дори самоделни боздугани, нарочно провокират безредици.“

Пример 2. Впоследствие Плевнелиев започна все по-системно да демонстрира враждебност спрямо Русия, а след референдума за статута на Крим излезе с няколко изявления, които вероятно са смаяли и най-върлите ястреби в Пентагона.
„Можем ли да очакваме, че български граждани от турски произход могат да се обадят на министър-председателя на Турция и да поискат намеса? Докъде ще го докараме, ако не спазваме елементарните международни норми?“, попита Плевнелиев, за да стигне до абсурдния реторичен въпрос: „Имаме руско малцинство в Прибалтика, в България руски туристи купуват апартаменти по морето. Ако утре Москва изпрати войски?“ 

Пример 3. На срещата на НАТО в Уелс през септември 2014 г. Плевнелиев обеща бързичко да се превъоръжим, както и всяка година да увеличаваме военните си разходи с 0,2% от БВП. Отново без да се допита до никого (по онова време цялата власт беше в ръцете на назначеното от него служебно правителство), той даде дума „бюджетът за отбрана да не се реже повече, а напротив - постепенно да нараства.“ Само че се случи обратното - кабинетът на Бойко Борисов оряза разходите с над 70 млн. лв. за 2015 г., а на КСНС премиерът обяви, че за „модернизацията“ (разбирай купуването на остаряла натовска техника) няма пари...

То няма пари и за пенсии, и за детски надбавки, режат се бюджети на болници, хиляди хора са заплашени да останат без животоспасяващи лекарства. Обединителят на нацията обаче се е загрижил как да излезе от конфузната ситуация с евроатлантическите партньори, пред които се е постилал с щедри обещания и е поемал категорични ангажименти. Докато тегли локуми от рода на „Само заедно, спазвайки върховенството на закона и водейки принципна политика, базирана на универсалните и общочовешки ценности, ще успеем да се справим с предизвикателствата, пред които сме изправени“, този случаен минувач през българската и международната политика е готов да ни въвлече в истинска, ама съвсем истинска... война.

Казвам
„случаен минувач“

не за да го обидя, а защото самият Бойко Борисов беше споменал, че „когото и да бяхме издигнали за президент, щеше да спечели.“ А и Плевнелиев ще си остане такъв, макар ужким да се еманципира от ГЕРБ и все повече да свързва надеждите си за втори мандат с подкрепата на САЩ (по социолога Андрей Райчев). Дори те да не са забелязали, че дава всичко от себе си, за да изкара своето слагачество държавна политика, а личния си дневен ред като глобален и „отразяващ водещите принципи и ценности“, той със сигурност ще продължи да се старае и да повтаря до откат: „Необходимо е отговорно да се изправим пред проблемите - да не ги крием или отлагаме, а да вземем заедно устойчиви решения, за да ускорим изграждането на един интегриран, мирен, хуманен и стабилен световен ред.“

Далеч съм от мисълта да оправдавам Русия, нямам никакво намерение да оспорвам цивилизационния ни избор, но все пак има някакъв предел на търпимост и към изхвърлянията в посока на евроатлантическата преданост. В случая тя не е точно лицемерна, не е и съвсем цинична, а е изключително глупава. И в това се състои големият ни проблем - между шамарите ни навряха не някакви ястреби на мира, а едни никакви гълъби на войната. Случайни хора, за чиято случайност тепърва ще плащаме.