С представяне на книгите си „Рани от власт“ и „Ах, тази власт“ журналистката Валерия Велева отпразнува 70-ия си рожден ден.
Премиерата уважиха председателят на Народното събрание доц. Наталия Киселова, вицепрезидентът Илияна Йотова, бившият премиер Симеон Сакскобургготски, президентът (2002-2012) Георги Първанов, настоящи и бивши министри, настоящи и бивши депутати от всички политически сили, бивши председатели на Народното събрание, евродепутати, бизнесмени, академици, писатели, лекари - всички, до които се е докосвало перото на журналистката през последните 35 години.
В залата имаше министри дори от времето на Тодор Живков, политици от управлението на Виденов, на Костов, на царя, на Станишев и Борисов.
Забеляза се присъствието на Цветелина Бориславова, на Жени Живкова. С особена топлота Валерия Велева посрещна учителката си от първи клас Стефка Узунова.
Книгите бяха представени от акад. Иван Гранитски и проф. Любoмир Стойков.
"Велева е безпределно директна със своя събеседник, не му спестява нищо и е готова да отиде до край, за да разбере истината, колкото и да е неудобна за съответния политик", каза проф. Любомир Стойков.
"Валерия пише със страст, много остро, но няма злоба в текстответе ѝ, тя може да извади от човека, който интервюира, всичко, дори да го хване в противоречие", отбеляза акад. Гранитски.
"Искам да кажа колко се радвам на това, което става сега, че всички са се събрали тук", каза развълнуван Симеон Сакскобугготски, когото Велева изненадващо покани на сцената.
Автор на предговора на "Рани от власт" е Кеворк Кеворкян, а на "Ах, тази власт" проф. д-р Ивайло Христов.
Със специално послание към авторката на книгите се обърна вицепрезидентът Илияна Йотова, чието слово публикуваме.
Уважаеми дами и господа,
Скъпа Валерия,
Бъди честита с твоя юбилей! Като журналист, надявам се, ще разбереш нетрадиционния начин, по който ще започна тази вечер.
Случката е с един от най-големите разказвачи в световната литература – авторът на „По следите на изгубеното време“ Марсел Пруст. Една сутрин, изпивайки заедно с чая няколко случайно попаднали трохички, изпитал особено чувство и, както той сам признава, голямо удоволствие. В началото не разбрал защо е така. Постепенно контекстът на удоволствието се избистрял, а паметта нареждала като пъзел детайл след детайл и не след дълго изплувала панорамната картина на един от най-хубавите и сладки спомени от неговото детство – всяка неделна сутрин любимата му леля топяла сладкиш в чая за закуска. Споменът непрекъснато се задълбочавал – уютът на старата сива къща, цветята в градината, милите хора в селото и т.н. Това не е само биографичен разказ, а разказ за време, за история, за идентичност.
Сетих се за този образ, когато за първи път разлистих книгите на Валерия. Докосването до години, имена, думи не са разпилени от времето трохи, а препращат към общата картина на собствената ни колективна биография като народ, препращат към памет, провокират спор, съгласие, отричане, детронират или сакрализират, дописват. Но и нещо много важно – инструментализират паметта, която рисува идентичност и препраща към бъдещето.
Защо е важна паметта като писано слово – защото писаното слово е истинската човешка памет, а паметта кара хората да говорят помежду си, да общуват. Толкова голям дефицит и толкова голяма нужда днес! В този смисъл 50-те знакови интервюта и 127 авторски статии не са само история, но и култура и идентичност.
Не правя алюзия с „По следите на изгубеното време“ – под твоето перо минават години, които само слабите хора считат за изгубени, а никак не приемам и онези, които говорят за изгубени поколения, за продължаващ преход или неговия край. Извън схоластиката на тези определения има нещо много по-важно – цветовете, богатата палитра на собствения ни живот, със славата, възхода, провала, обидата, с раните и белезите, изцелението и надеждата. Кардиограма на годините – нагоре-надолу, но никога права линия. Големият журналист умее да я разчита с въпросите към своите събеседници, с мислите и позициите, които защитава, с разбирането или отхвърлянето. Не на всекиму е положено!
Няма как да стигнеш до една личност с въпроси с безличния цвят на баналността – вгледайте се внимателно в интервютата, често пъти въпросът е по-интересен от отговора, с емоция, с познание. Това е индивидуалният почерк на Валерия, това е нейната запазена марка.
Не очаквайте от мен, уважаеми дами и господа, да правя литературен анализ на двете книги. Това е невъзможно! Ще отбележа само две неща, които провокират. В „Рани от власт“ голяма част от безценните изповеди са с едни от най-големите имена на българската духовност. Е, част от нашата идентичност ли е вече, че немалко от тях тънат в забрава, че отказваме да се вслушваме в гласа им, обичаме да се кичим с имената им, но предпочитаме да им кажем да си гледат изкуството и да не се бъркат в политиката. Задният двор на обществото ни не е място за тях, колкото и позлатени да са клетките, и крайно време е да се научим да чуваме и да ги натоварваме с голямата отговорност на собствената им мъдрост.
И още нещо – разтърсващото интервю с Николай Добрев – име – политическа съвест! Не защото сме януари, а защото мнозина тогава не го разбраха, страхувам се, че не биха го разбрали и днес! Но той създаде една друга скала – на най-големите!
„Ах, тази власт“ – сякаш чуваме „Ах този джаз!“ – вероятно същия френетичен ритъм на танца, закодиран в понятието за власт – завладяваща, изкушаваща, силна или слаба, закономерна или случайна, тя нанася рани не само на тези, които я носят, но и на тези, които я търпят. Ето това се превърна в хронична болест на българския политически и обществен живот. А изцелението е в думите на Петър Дертлиев – „България трябва да се управлява с ума и таланта на цялата нация“.
Скъпа Валя, бъди здрава! Продължавай да разбъркваш мислите ни, продължавай да събуждаш, да провокираш, да събираш опоненти и съюзници, да предизвикваш одобрение или отрицание. Но никога безразличие и безличие!